— Тази нощ трябва излезем навън, господарю мой — каза му тя. Защото дотраките вярваха, че важните неща в живота на човек трябва да стават под открито небе.

Хал Дрого тръгна след нея под лунната светлина и звънчетата в косите му тихо запяха. На няколко крачки от шатрата й имаше постеля от мека трева и там Дани го придърпа долу. Когато той се опита да я обърне, тя сложи ръка на гърдите му.

— Не. Тази нощ ще те гледам в лицето.

Нямаше интимност в сърцето на халазар. Дани усети очите по себе си, докато го събличаше, чу тихия шепот наоколо, докато правеше неща, на които я бе научила Дорея. За нея не беше нищо. Нима не беше халееси? Важни бяха само очите му и когато тя го възседна, видя в тях нещо, което не беше съзирала никога досега. Яхна го с много повече жар, отколкото бе яхала среброто, и когато дойде мигът на насладата му, хал Дрого извика името й.

Вече бяха прехвърлили морето на Дотрак, когато Джикуи погали с пръсти меката издутина на корема на Дани и каза:

— Халееси, вие носите дете.

— Зная.

Беше точно на четиринадесетия й рожден ден.

Рикон тичаше с вълците по двора.

Бран гледаше от стола си до прозореца. Накъдето и да тръгнеше момчето, Сив вятър го изпреварваше, скачаше пред него да му отреже пътя и щом го видеше Рикон, писваше от възторг и кривваше в друга посока. Рошльо тичаше по петите му, въртеше се и се зъбеше, ако другите вълци се опитаха до го доближат. Козината му бе потъмняла до черно, а очите му бяха като зелени пламъци. Лято на Бран идваше последен. Той беше сребрист, с очи като жълто злато, които виждаха всичко. По-малък от Сив вятър и по-предпазлив. Бран смяташе, че е най-умният от котилото. Чу и несдържания смях на брат си, когато Рикон изтопурка по спечената пръст с малките си, още почти бебешки крачета.

Очите го засмъдяха. Дощя му се да е долу, да се смее и да тича. Ядосан от тази мисъл, Бран изтри сълзите с опакото на ръката си преди да са потекли. Осмият му рожден ден беше дошъл и отминал. Беше вече почти голям мъж. Твърде голям, за да плаче.

— Чиста лъжа — каза той горчиво, спомнил си враната от съня. Не мога да летя. Не мога дори да бягам.

— Всички врани са лъжци — съгласи се баба Нан от креслото, в което плетеше. — Знам една приказка за врана.

— Не искам повече приказки — сопна се Бран. Някога бе обичал баба Нан с нейните приказки. Преди. Но сега беше друго. Сега я оставяха по цял ден с него, за да го наглежда, да му чисти и уж да не се чувства сам, но се получаваше още по-лошо. — Мразя глупавите ти приказки.

Старицата се усмихна беззъбо.

— Моите приказки? Не, мой малък лорде. Не са мои те. Приказките просто са си, преди мен и след мен, и преди теб също.

Грозна бабичка! Изгърбена и сбръчкана, почти сляпа и толкова слаба, че не можеше да се качи по стъпалата, само с няколко рехави косъма бяла коса, покриващи розовия й череп. Всъщност никой не знаеше на колко години е точно, но баща му беше казвал, че я наричали баба Нан още когато той бил момче. Със сигурност беше най-старата личност в Зимен хребет и навярно най-старата в Седемте кралства. Нан бе дошла в замъка като дойка на някой си Брандън Старк, чиято майка умряла при раждането му. Беше май по-големият брат на лорд Рикард, дядото на Бран, или може би по-малкият, или пък баща на лорд Рикард. Понякога баба Нан го разказваше по един начин, друг път — по друг. Във всичките й версии момченцето умираше тригодишно от лятна треска, но самата баба Нан оставаше в замъка с децата си. Изгубила бе двамата си сина във войната, когато крал Робърт спечелил трона, а внукът й бе убит по стените на Пайк при бунта на Бейлон Грейджой. Дъщерите й отдавна се бяха изпоженили, преместили оттук и измрели. Всичко, което бе останало от кръвта й, беше Ходор, простодушният великан, който работеше в конюшнята, но баба Нан ей така си живееше, плетеше си плетките и си разказваше историите и приказките.

— Не ме интересува чии са приказките — каза й Бран. — Мразя ги.

Не искаше да слуша приказки и не искаше да вижда баба Нан. Искаше си мама и татко. Искаше му се да слезе и да затича, а Лято да подскача до него. Искаше да се покатери на кулата и да даде зърно на враните. Искаше отново да яхне понито си и да тръгне нанякъде с братята си. Искаше пак всичко да си бъде както преди.

— Знам една история за момче, което мразело приказките — каза баба Нан с тъпата си бръчкава усмивка, а иглите й не спираха да се движат, щрак, щрак, щрак, и на Бран още малко му оставаше да си запуши ушите и да запищи.

Знаеше, че никога вече няма да бъде както преди. Враната го бе подлъгала да полети, но когато се събуди, беше сакат и светът се бе променил. Всички го бяха оставили — баща му, майка му, сестрите му и дори незаконнороденият му брат Джон. Татко му бе обещал, че ще язди на истински кон до Кралски чертог, но бяха заминали без него. Майстер Лувин беше пратил птица до лорд Едард с писмо, друга до майка му и трета — до Джон на Вала, но отговор нямаше.

— Понякога птиците се губят, дете — беше му обяснил майстерът. — Оттук до Кралски чертог има много мили и много ястреби, писмото може да не е стигнало до тях.

Но Бран имаше чувството, че всички са измрели, докато е спал… или навярно самият той беше умрял, а те го бяха забравили. Джори, сир Родрик и Вайон Пули също бяха заминали, както и Хълън, Харви, Том Дебелака и една четвърт от стражата.

Само Роб и малкият Рикон все още бяха тук, а Роб се беше променил. Сега той беше Роб Владетеля или поне се мъчеше да прилича на такъв. Носеше истински меч и никога не се усмихваше. По цял ден прекарваше в упражнения с меча на двора и долу кънтеше от ека на стоманата, а Бран гледаше самотен от прозореца си. Нощем се затваряше с майстер Лувин да си говорят или да преглеждат книгите със сметките. Понякога заминаваше с Халис Молън да наобиколят далечните укрепления и го нямаше по няколко дни. Когато се забавеше за повече от ден, Рикон започваше да реве и да пита Бран дали Роб ще се върне. Но дори когато си беше у дома в Зимен хребет, Роб Владетеля като че ли намираше повече време за Халис Молън и Теон Грейджой, отколкото за братята си.

— Мога да ти разкажа историята за Брандън Строителя — каза баба Нан. — Винаги ти е била любимата.

Преди хиляди и хиляди години Брандън Строителя бе издигнал Зимен хребет, а според някои — и самия Вал. Бран знаеше историята, но изобщо не му беше любимата. Сигурно някой друг Брандън я беше харесвал. Понякога Нан му говореше така, сякаш той беше нейният Брандън, бебето, което бе гледала през всичките тези години, и понякога го бъркаше с чичо му Брандън, убит от Лудия крал още преди Бран да се роди. Беше живяла толкова дълго, каза веднъж майка му, че всички Брандън Старк се бяха слели в една личност в главата й.

— Не ми е любимата — каза й той. — Любими са ми страшните.

Отвън се разнесе врява и той се обърна към прозореца. Рикон тичаше през двора към портите на замъка с вълците подир него, после зави и Бран не можа да види какво става. Удари отчаяно с юмрук в бедрото си и не почувства нищо.

— Ох, мое мило лятно дете — промълви баба Нан, — какво знаеш ти за страха? Страхът е за зимата, малки ми господарю, когато снегът се натрупа сто стъпки дълбок и леденият вятър запищи от север. Страхът е за Дългата нощ, когато слънцето скрие лицето си, понякога с години, а малките дечица се раждат, живеят и умират все в тъмнина, вълчищата измършавяват и прегладняват, а белите бродници тръгват из горите.

— Искаш да кажеш Другите — прекъсна я раздразнено Бран.

— Другите — съгласи се баба Нан. — Преди хиляди и хиляди години паднала зима, по-студена, сурова и безкрайна, отколкото помнели хората. Настъпила нощ, която продължила цяло поколение, и рицарите треперели и умирали в замъците си също като свинарите в колибите си. Жените избивали децата си, за да не гледат как умират от глад, и плачели, а сълзите замръзвали по бузите им. — Гласът и иглите в ръцете й спряха и тя хвърли поглед към Бран с бледите си помътнели очи и го попита: — Тъй, дете. Такава ли история обичаш?