— Ще върви пеш, халееси — каза той. И хвана юздите на коня на брат й, а тя се метна на среброто си.
Визерис го зяпна и седна в пръстта. Замълча си, но не помръдна и очите му бяха пълни с отрова. Скоро го изгубиха сред високата трева. Когато престанаха да го виждат зад тях, Дани се уплаши.
— Ще намери ли пътя? — попита тя сир Джора.
— Дори слепец като брат ви би трябвало да може да проследи дирята ни.
— Той е горд. Сигурно ще го е срам да се върне така.
Джора се засмя.
— Къде ще отиде? Ако той не намери халазар, халазар със сигурност ще го намери. Трудно е да се удави човек в морето на дотраките, дете.
Дани схвана истината в думите му. Халазар беше като град, тръгнал в поход, но не се придвижваше слепешком. Съгледвачи непрекъснато обикаляха далече пред главната колона, за да следят за дивеч, за плячка или неприятел, а страничните отряди пазеха фланговете. Нищо не можеше да им убегне тук, в тази земя — мястото, откъдето бяха дошли. Тези равнини бяха част от тях… и вече от нея.
— Аз го уязвих — промълви тя с почуда. Сега, след като беше свършило, й заприлича на странен сън. — Сир Джора, мислите ли… той ще е толкова разгневен като се върне… — Потръпна. — Аз събудих дракона, нали?
Сир Джора изсумтя.
— Можеш ли да събудиш мъртвия, момиче? Брат ти Регар беше последният дракон и той умря при Тризъбеца. Визерис е нещо по-нищожно и от сянката на змия.
Резките му думи я стъписаха. Сякаш всичките неща, в които винаги беше вярвала, изведнъж се оказаха под въпрос.
— Вие… вие му заклехте меча си…
— Вярно е, момичето ми — каза сир Джора. — Но ако брат ти е сянката на една змия, какво остава за слугите му? — добави той горчиво.
— Той все пак е истинският крал. Той е…
Джора дръпна юздите,на коня си и я изгледа.
— Я да си кажем истината в очите. Ти би ли искала да видиш Визерис седнал на трон?
Дани се замисли.
— Той няма да е много добър крал, нали?
— Имало е и по-лоши… но не много. — Рицарят смуши коня си и отново пое напред.
Дани го настигна.
— Все пак — каза тя — простите хора го очакват. Магистър Илирио казва, че шиели драконови знамена и се молели Визерис да се върне през Тясното море и да ги освободи от гнета.
— Простите хора се молят за дъжд, да са здрави децата им и лятото никога да не свършва — каза й сир Джора. — Тях не ги интересува дали знатните играят своята игра на тронове, стига да ги оставят на мира. — Сви рамене. — И никога не ги е интересувало.
Дани продължи да язди известно време мълчаливо до него, мъчейки се да разгадае думите му. Мисълта, че хората може толкова малко да се интересуват дали над тях властва законен крал или узурпатор, противоречеше на всичко, което й беше казвал Визерис. Но колкото повече се замисляше над думите на Джора, толкова повече истината кънтеше в тях.
— А вие за какво се молите, сир Джора? — попита го тя.
— За дома — каза той със стегнат от тъга глас.
— И аз се моля за дома — каза тя.
Сир Джора се засмя.
— Тогава се огледайте наоколо, халееси.
Но Дани не видя около себе си полята. А видя Кралски чертог и Червената цитадела, издигната от Егон Завоевателя. Беше родена на Драконов камък. В ума й те блестяха с хиляди светлини и огън пламтеше във всеки прозорец. В ума й всички врати грееха червени.
— Моят брат никога няма да си върне Седемте кралства — каза Дани.
Осъзна, че го знае отдавна. Само дето не си беше позволявала да изрече думите, дори шепнешком, но сега ги каза така, че да ги чуе Джора Мормон и целият свят.
Сир Джора я изгледа изпитателно.
— Така смятате вие.
— Той не би могъл да предвожда армия, дори моят господар съпруг да му я даде — каза Дани. — Той няма пари, а единственият рицар, който го следва, го нарича по-долен от змия. Дотраките се надсмиват над слабостта му. Той никога няма да ни върне у дома.
— Умно дете — усмихна се рицарят.
— Не съм дете — отвърна му тя с ярост. Петите й се впиха в хълбоците на кобилата и подкараха среброто в галоп. И тя запрепуска все по-бързо и по-бързо, оставяйки Джора, Ирри и останалите далеч зад себе си, с топлия вятър в косата и гаснещото червено слънце в лицето. Когато наближи халазар, вече се стъмваше, а Дани знаеше какво трябва да направи.
Робите бяха издигнали шатрата на брега на едно езерце, подхранвано от близкия извор. Тя дочу груби гласове от тревния палат горе на хълма. Скоро щеше да настъпи смях, когато мъжете от нейния хас разкажеха случилото се днес в степта. Докато Визерис се върнеше накуцвайки при тях, всеки мъж, жена и дете в стана щеше да знае, че той е пешак. Не съществуваха тайни сред халазар.
Дани предаде среброто на робите и влезе в шатрата си. Под копринения саван беше прохладно и сумрачно. Докато спускаше платнището на входа зад себе си, Дани видя как пръст пушливо червена светлина се протегна и докосна драконовите яйца в другия край на шатрата. За миг пред очите й затанцуваха хиляди капчици ален пламък. Тя примигна и те изчезнаха.
„Камък“, каза си тя. „Те са само камък, дори Илирио го каза, всички дракони са мъртви.“ Постави дланта си върху черното яйце и пръстите й леко се разтвориха над извивката на черупката. Камъкът беше топъл. Почти горещ.
— Слънцето — прошепна Дани. — Слънцето ги е стоплило по пътя.
Заповяда на слугините си да й приготвят баня. Дорея запали огън пред палатката, а Ирри и Джикуи довлякоха голямата медна вана — друг брачен дар — от впряговете и донесоха вода от езерото. Когато от ваната се вдигна пара, Ирри й помогна да влезе и се качи след нея да изтърка гърба й и да измие прахта от косата й. Кожата на Дани се сгорещи и порозовя, когато излезе от водата. Джикуи намаза тялото й с масло, Ирри я напръска с ароматни цветове и канела, а Дорея среса косата й, докато не блесна като предено сребро. И през цялото това време Дани не откъсваше очи от драконовите яйца.
— Донесете мангала — поръча тя, след като я оставиха чиста и ухаеща. — Искам огън.
— Халееси, толкова е топло — каза Джикуи.
— Направете каквото ви казах. Мангала.
След като въглените се разгоряха, Дани отпрати слугините си и им каза, че не желае да я безпокоят. „Това е лудост“, каза си тя. „Само ще се напука и ще изгори, а е толкова красиво. Визерис ще ме нарече глупачка, ако го разваля.“ И все пак, и все пак…
Повдигна много нежно черно-пурпурното яйце от раклата и го отнесе с две ръце до огъня. Постави го сред горящите въглени и седна с кръстосани крака на килимчето си да погледа. Черните люспи сякаш засияха, попивайки топлината. След малко размисъл взе и другите две яйца и постави и тях в мангала.
Гледа ги, докато въглените не се разсипаха на пепел. Нагоре и навън през димния отвор се понесоха искри. Топлината се разлюля на вълни около драконовите яйца. И това бе всичко.
„Твоят брат Регар беше последният дракон“, бе й казал сир Джора. Дани се вгледа с тъга в трите яйца. Какво беше очаквала? Преди хиляди години са били живи, но сега бяха само красиви скални отломъци. Не можеха да родят дракон. Драконът е въздух и огън. Жива плът, а не мъртъв камък.
Вечерята й беше скромна — плодове и сирене, препечен хляб и кана подсладено с мед вино.
— Дорея, остани да хапнеш с мен — заповяда Дани, след като отпрати останалите слугини. Джикуи и Ирри бяха дотракски момичета на нейната възраст, взети за робини, след като Дрого бе унищожил халазара на баща им. Разбираха само от дотракски порядки. Дорея беше по-голяма, почти на двадесет. Магистър Илирио я беше намерил в един дом за мъжки удоволствия в Лис. Косата й беше с меден цвят, а очите — като лятно небе. Тя сведе тези очи, след като двете останаха сами.
— Голяма чест ми оказвате, халееси — каза тя, но не беше чест, а само дълг. Двете поседяха заедно и си поговориха дълго след като луната се издигна.
Същата нощ, когато хал Дрого дойде, Дани го чакаше. Той остана на входа на шатрата й и я загледа изненадано. Тя бавно се надигна, разтвори копринената си нощна роба и я пусна да се смъкне на земята.
