Дните си течаха един по един, нощите също, докато Дани не разбра че не може да издържи повече. Една нощ реши, че по-скоро ще сложи край на живота си, вместо да търпи повече…

И все пак когато заспа в онази нощ, тя отново сънува дракона. Този път Визерис го нямаше. Бяха само тя и драконът. Люспите му бяха черни като нощ, мокри и лепкави от кръв. Нейната кръв, осъзна Дани. Очите му бяха като езера от разтопена магма, а когато отвори устата си, пламъкът изригна нажежен и катраненочерен. Тя чу песента му. Разтвори ръце пред огъня и го обгърна, остави се да я погълне цялата, да я пречисти, да я заличи и закали. Усети как плътта й се стапя, почернява и се разпада като нажежен въглен, усети как кръвта й кипва и се превръща в пара, но болка нямаше. Почувства се силна, нова и яростна.

А на другия ден, колкото и да беше странно, не я болеше толкова. Все едно че боговете я бяха чули и пожалили. Дори слугините й забелязаха промяната.

— Халееси? — каза Джикуи. — Какво има? Зле ли ви е?

— Беше — отговори тя, застанала над драконовите яйца, които Илирио й поднесе на сватбата. Докосна едното, най-голямото от трите — и ръката й леко погали черупката. „Черно и пурпур — помисли тя, като дракона в съня ми.“ Камъкът й се стори странно топъл под пръстите… или все още сънуваше?

Дръпна уплашено ръката си.

От този час с всеки ден й ставаше все по-леко. Краката й ставаха по-силни, мазолите повехнаха и дланите й загрубяха, меките й бедра се втвърдиха, корави като конска кожа.

Хал беше заповядал слугинята й Ирри да я учи на езда по дотракския обичай, но истинският й учител се оказа „среброто“. Кобилата сякаш усещаше настроението й, все едно че ги водеше един ум. С всеки изминал ден Дани се чувстваше все по-уверено на седлото. Дотраките бяха корав народ и за тях не беше обичайно да дават имена на животните си, затова Дани мислеше за кобилата само като за „сребро“. Нищо в живота си не бе обичала толкова.

Когато язденето престана да бъде толкова мъчително, Дани започна да забелязва хубостите на земята наоколо. Яздеше в челото на халазар с Дрого и неговите кръвни ездачи, поради което заварваше всяка нова земя свежа и недокосната. Зад тях огромната орда брулеше земята и каляше реките, вдигаше прахоляк до небесата, но полята пред тях винаги бяха зелени и ярки.

Прекосиха хълмистите низини на Норвос, покрай терасираните градини и малките селца, където местните хорица ги гледаха с тревога от белите варосани огради. Прехвърлиха спокойните води на три широки реки, вдигнаха стан край някакъв висок син водопад, преминаха през изпопадалите руини на огромен мъртъв град, в който разправяха, че духовете стенели сред почернелите от сажди мраморни колони. После се понесоха надолу по пътищата на Валирианите отпреди хиляда години, прави като дотракска стрела. Половин луна яздиха през леса на Кохор, където листата правеха златен покров над главите им, а дървесните стволове бяха широки колкото градски порти. Грамадни лосове се въдеха в тази гора, петнисти тигри и лемури със сребърна козина и огромни пурпурни очи, но всички се разбягваха пред приближаващия се халазар и Дани не можа да зърне нито един от тях.

Дотогава болките й се бяха превърнали в отдавнашен спомен. Все още я наболяваше след дългата дневна езда, но сега тази болка като че ли й носеше особена сладост и тя всяка сутрин с охота се мяташе на седлото, нетърпелива да узнае какви чудеса я очакват в земите напред. Започна да изпитва удоволствие дори в нощите и макар да стенеше, когато Дрого я обладаеше, този стон не винаги беше от болка.

В подножието на хълма тревите се издигнаха около нея високи и сочни. Дани продължи по-бавно, навлезе в равнината и се изгуби сама сред благословената зеленина. Сред халазар никога не оставаше сама. Хал Дрого идваше при нея едва след като залезеше слънцето, но слугините й я хранеха, къпеха я и спяха пред входа на шатрата й, кръвните ездачи на Дрого и мъжете на нейния хас никога не я оставяха без дружина, а брат й я следваше като нежелана сянка ден и нощ. Дани и сега чуваше пискливия му глас горе на билото, как врещеше ядосано на сир Джора. И тя продължи да потъва навътре, все по-дълбоко в морето на Дотрак.

Зеленината я погълна. Въздухът бе наситен с мирис на земя и треви, смесен с миризмата на конска плът, потта на самата Дани и благовонията на косата й. Миризми на дотраките. Сякаш бяха станали част от нея. Дани вдишваше всичко това и се смееше. Изпита внезапен порив да докосне земята под себе си, да зарови пръстите на краката си в тлъстата черна почва. Смъкна се от седлото, остави сивата кобила да пасе и свали високите си ботуши.

Визерис връхлетя неочаквано като лятна буря. Дръпна юздите толкова рязко, че конят му се изправи на задните си крака.

— Как смееш! — изрева й той. — Как смееш да заповядваш на мен! На мен? — Скочи от седлото и залитна. Лицето му пламна. Хвана я и я разтърси. — Ти забрави ли коя си? Виж се. Виж се!

Дани нямаше нужда да се гледа. Беше боса, с намазана коса, носеше дотракски кожен костюм за езда и шарен елек, подарен й като брачен дар. Изглеждаше така, сякаш мястото й беше точно тук. Визерис беше целият плувнал в пот, с градски коприни и плетена ризница отгоре. Той продължаваше да й крещи.

— Ти не заповядваш на дракона. Разбра ли? Аз съм господарят на Седемте кралства, няма да слушам заповеди от някаква курва на един коневладелец, чу ли? — Ръката му се пъхна под елека й и пръстите му се впиха болезнено в гърдата й. — Чу ли?

Дани го блъсна силно.

Визерис я зяпна с разширените си от неверие люлякови очи. Никога не му се беше противопоставяла. Никога не се беше бранила. Гняв сгърчи лицето му. Сега щеше да я удари лошо, и тя го знаеше.

Храсс.

Бичът изплющя като мълния. Намотката му стисна гърлото на Визерис и рязко го дръпна назад. Той се просна в тревата зашеметен и задавен. Дотракските конници около него задюдюкаха, докато той се мъчеше да се изправи. Този с камшика, младият Джого, изрева някакъв въпрос. Дани не разбра думите, но скоро Ирри се озова до нея, а след нея — сир Джора и останалите от нейния хас.

— Джого пита дали го искате мъртъв, халееси — каза Ирри.

— Не — отвърна Дани. — Не.

Джого я разбра. Един от останалите изджавка нещо и дотраките се разсмяха. Ирри й каза:

— Куаро смята, че трябва да му отрежете едното ухо, за да се научи на почит.

Брат й стоеше на колене, заровил пръсти под кожените намотки, хриптеше нечленоразделно и се мъчеше да си поеме дъх. Бичът беше стегнал здраво гръкляна му.

— Кажи им, че не искам да пострада — каза Дани.

Ирри повтори думите й на дотракски. Джого дръпна бича и превъртя Визерис като кукла на конци. Той отново се просна, вече освободен от прегръдката на кожата и под брадичката му, където бичът се беше врязал дълбоко, бликна струйка алена кръв.

— Предупредих го какво може да стане, милейди — каза сир Джора Мормон. — Казах му да остане горе на билото, както заповядахте.

— Знам, че си го предупредил — отвърна Дани, без да откъсва очи от Визерис.

Той лежеше на земята, мъчеше си да си поеме дъх и хленчеше. Жалко същество. Както винаги. Защо не бе го забелязала досега? На мястото на доскорошния й страх в сърцето й беше пусто.

— Вземи му коня — заповяда Дани на сир Джора. Визерис я зяпна. Не можеше да повярва на ушите си, а и самата Дани не можеше съвсем да повярва на думите си. И все пак думите излязоха сами от устата й. — Нека брат ми се върне обратно сам след нас при халазар. — При дотраките мъжът, който не язди на кон, изобщо не го смятаха за мъж — по-долен от най-долните, без чест и гордост. — Нека всички го видят така.

— Не! — изрева Визерис. Обърна се към сир Джора и го замоли на общата реч, с думи, които конниците не можеха да разберат. — Удари я, Мормон. Посечи я. Твоят крал ти заповядва. Избий тия дотракски псета и й покажи.

Рицарят изгнаник запремества поглед от Дани към брат й. Тя — босонога, с кал между пръстите и мазна коса, той — целият в коприна и стомана. Дани прочете решението в очите му.