И все пак сега, когато настъпи последният ден, Бран изведнъж изпита тъга. Зимен хребет беше единственият дом, който познаваше. Татко му беше казал, че днес трябва да се сбогува, и той се опита. След като ловците заминаха, тръгна да обикаля замъка с вълчето му по петите, решен да навести онези, които щеше да остави — баба Нан и готвача Гейдж, ковача Микен и конярчето Ходор, дето толкова широко се усмихваше, грижеше се за понито му и не казваше нищо друго освен „Ходор“, градинаря в остъклените градини, който му даде боровинки…

Но и от боровинките не му стана по-добре. Най-напред бе отишъл в конюшнята и бе видял понито си в яслата. Само че то вече не беше неговото пони. Той щеше да получи истински кон и да остави понито тук. И изведнъж на Бран му се прииска просто да седне и да поплаче. Обърна се и побягна, преди Ходор и другите конярчета да видят сълзите в очите му. Това беше краят на сбогуванията. Бран предпочете да изкара сутринта сам в гората на боговете, опитвайки се да научи вълка си да му носи пръчки, но нищо не стана. Вълчето беше по-умно от всички хрътки в кучкарника на баща му и Бран бе готов да се закълне, че разбира всяка дума, която му кажеше, но не прояви почти никакъв интерес към гоненето на пръчки.

Още не беше решил какво име да му даде. Роб наричаше своето Сив вятър, защото бягаше бързо. Санса бе кръстила своето „Лейди“, а Аря — на някаква кралица вещица от песните, а пък малкият Рикон викаше на своето „Рошльо“, което според Бран беше много глупаво име за едно вълчище. Вълкът на Джон, белият, беше Дух. Бран съжаляваше, че не беше се сетил пръв, въпреки че неговият вълк не беше бял. През последните два дни пробва поне сто имена, но нито едно от тях не звучеше подходящо.

Накрая играта с пръчки му омръзна и той реши да отиде да се катери. След всичко, което се случи напоследък, от седмици не бе ходил при рухналата кула, а това май щеше да е последният му шанс.

Затича се през гората на боговете по дългата заобиколна пътека, за да избегне яза, до който растеше дървото на сърцето. Дървото на сърцето винаги го плашеше. Не беше редно дърветата да имат очи, смяташе Бран. Нито пък листа, които приличат на ръце. Вълкът заприпка по петите му.

— Ти стой тук — каза му той в подножието на смърча до стената на оръжейната. — Легни долу. Точно така. Сега стой.

Вълкът направи каквото му заповядаха. Бран го почеса между ушите, след което се обърна, подскочи, хвана се за един нисък клон и се издърпа нагоре. Беше се изкачил вече до средата на дървото, премествайки се леко от клон на клон, когато вълкът се изправи и започна да вие.

Бран спря и погледна надолу. Вълчето му се смълча и го изгледа с присвитите си жълти очи. Прониза го странен хлад. Той започна отново да се катери, а вълкът отново зави.

— Млъкни — викна му Бран. — Куш. По-лош си и от мама. — Воят го гонеше чак докато не се качи на върха на дървото, не скочи на покрива на оръжейната и не се скри.

Покривите на Зимен хребет бяха за Бран като втори дом. Майка му често казваше, че е започнал да се катери още преди да се научи да ходи. Бран не помнеше кога е проходил, но не можеше да си спомни и кога бе започнал да се катери, така че сигурно беше права.

За момче като него Зимен хребет представляваше каменен лабиринт от стени, кули, вътрешни дворове и тунели, които се простираха във всички посоки. В по-старите части на замъка коридорите се виеха толкова стръмно нагоре-надолу, че човек никога не беше сигурен на кой етаж се намира. Веднъж майстер Лувин каза, че мястото израснало през вековете като чудовищно каменно дърво. Клоните му бяха чворести, дебели и криви, а коренищата — заровени дълбоко в земята.

Щом се измъкнеше отдолу и пропълзеше почти до небето, Бран можеше да види с един поглед целия Зимен хребет. Гледката, проснала се под него, му харесваше. Само птици кръжаха над главата му, докато целият живот на замъка си течеше долу. Бран можеше да изкара тук с часове, сгушен между безформените, износени от дъждовете метални капчуци с глави на странни чудовища, кацнали унило над Първата цитадела, и да наблюдава всичко: мъжете, упражняващи се с дърво и стомана в тренировъчния двор; готвачите, грижещи се за зеленчуците в стъклените градини; псетата, тичащи неуморно из кучкарниците, смълчаната гора на боговете; момичетата, подхвърлящи си шеги и клюки край кладенеца за пране. Това го караше да се чувства като господар на замъка по начин, какъвто Роб никога нямаше да изпита.

И освен това му помагаше да научи някои тайни на Зимен хребет. Строителите дори не бяха подравнявали земята. Зад стените на Зимен хребет се виждаха хълмове и долини. Имаше един покрит мост, който тръгваше от четвъртия етаж на камбанарията и преминаваше през втория етаж, където виеха гнезда птиците. Бран го знаеше. И освен това знаеше, че можеш да влезеш във вътрешната стена през южната порта, да изкачиш три етажа и да пробягаш през целия Зимен хребет през един тесен тунел в камъка, след което да излезеш на приземния етаж при северната порта и над теб да надвисне високата сто стъпки стена. Бран беше убеден, че дори майстер Лувин не знае това.

Майка му се ужасяваше от мисълта, че някой ден Бран може да се подхлъзне от някоя стена и да се пребие. Той я уверяваше, че няма, но тя така и не му повярва. Веднъж го накара да й обещае, че ще стои долу. Той успя да спази обещанието си почти цял месец, отчаян през цялото време, докато една нощ не се измъкна през прозореца на спалнята си, след като братята му заспаха дълбоко.

В пристъп на вина призна престъплението си още на другия ден. Лорд Едард му заповяда да отиде в гората на боговете, за да се пречисти. Бяха поставени стражи, които да се погрижат Бран да остане сам през цялата нощ и да се разкайва за неподчинението си. На другата сутрин Бран го нямаше никакъв. Намериха го дълбоко заспал в най-горните клони на най-високия смърч в горичката.

Колкото и да беше ядосан, баща му не можа да затаи смеха си.

— Ти не си мой син — каза му той, след като го свалиха. — Ти си катерица. Така да бъде. Щом трябва да се катериш, катери се, но поне се старай да не те вижда майка ти.

Бран се стараеше, колкото може, макар да не се заблуждаваше, че я е излъгал. След като баща му не можа да му забрани, тя прибягна до помощта на други. Баба Нан му разказа за едно лошо момче, което се покатерило много нависоко и било ударено от мълния, и как след това враните се спуснали да изкълват очите му. Бран не се впечатли. Горе на разрушената кула имаше гнезда на врани. Освен него там не стъпваше никой и понякога, преди да се покатери, той пълнеше джобовете си със зърно, а враните се хранеха направо от шепата му. Нито една от тях не бе проявила и най-малко желание да кълве очите му.

След това майстер Лувин направи едно малко глинено момче, облече го с дрехи на Бран и го бутна от стената долу на двора, за да покаже какво ще стане, ако Бран падне. Виж, това беше по-забавно, но Бран само погледна майстера и му каза:

— Само че аз не съм от глина. И все едно, никога няма да падна.

После известно време стражите го гонеха, щом го видеха да пълзи по покривите, и се опитваха да го смъкнат долу. Това беше най-веселото. Също като игрите с братята му, само дето Бран винаги печелеше. Никой от стражите не можеше да се катери толкова добре като Бран, дори и Джори. А и повечето пъти просто не го виждаха. Хората никога не поглеждаха нагоре. Това бе една от причините, поради които обичаше катеренето. Ставаше почти невидим.

И освен това обичаше изпитанието, докато се издърпваше по някоя стена камък по камък, с пръсти и крака, впити здраво в малките процепи между тях. Винаги сваляше ботушите си и се катереше бос. Така имаше чувството, че има четири ръце вместо две. Обичаше дълбоката и сладка болка, която след това оставаше в мускулите му. Обичаше вкуса на въздуха високо горе — сладък, хрупкав и студен като зимна праскова. Обичаше птиците: враните в порутената кула, лястовичките, свили гнезда в процепите между камъните, стария бухал, дето спеше в прашния таван над оръжейната. Бран ги познаваше всички.