— Трябва да поведа строя, майко — каза й Роб. — Татко ме е учил, че по време на битка хората трябва да те виждат отпред.

— Тръгвай тогава — рече тя. — Нека да те видят.

— Това ще им даде кураж — каза Роб.

„А на мен кой ще даде кураж?“ — запита се тя, но замълча и му се усмихна, макар и насила. Роб извърна сивия си жребец и бавно го подкара покрай нея, а Сив вятър като сянка запристъпва до него. Зад него се подреди бойната му гвардия. Когато бе принудил Кейтлин да приеме охраната си, тя на свой ред настоя той също да бъде пазен и лордовете знаменосци се съгласиха. Мнозина от синовете им вдигнаха врява за правото си да яздят редом с Младия вълк, както бяха започнали да го наричат. Торен Карстарк и брат му Едард бяха сред неговите тридесетима, както и Патрек Малистър, Малкия Джон Ъмбър, Дарин Рогов лес, Теон Грейджой, не по-малко от петима от домочадието на Уолдър Фрей, и Робин Флинт. Дори и жена имаше сред спътниците му: Дейси Мормон, най-голямата дъщеря на лейди Мейг и наследничка на Мечия остров, висока шест стъпки и длъгнеста; бяха й дали боздуган в ръцете на възрастта, в която другите момичета си играеха с кукли. Някои от останалите лордове замърмориха по този повод, че не ги били зачели, но Кейтлин не искаше и да чуе възраженията им.

— Не става дума за честта на домовете ви — каза им. — Просто искам да опазя сина си жив и здрав.

И си помисли: „Но ако се стигне до това, тридесет ще бъдат ли достатъчни? И шест хиляди ще стигнат ли?“

Някъде отдалече се чу птичи зов, тънък и пронизителен писък, който стисна гърлото на Кейтлин като ледена ръка. Друга птица се отзова, после трета, четвърта. Много добре познаваше техния зов от дългите години, преживени в Зимен хребет. Сняг-свраки. Понякога човек можеше да ги види в разгара на зимата, когато гората на боговете побелееше и се стаеше. Бяха северни птици.

„Идат“ — каза си Кейтлин.

— Идат, милейди — прошепна Хол Молън. Имаше навика винаги да изтъква очевидното. — Боговете дано са с нас.

Тя кимна. Лесът около тях се извисяваше смълчан. Чуваше ги сред тази тишина, много отдалече, но се приближаваха. Стъпките на много коне, дрънчене на мечове, на копия и доспехи, мърморене на мъжки гласове, смях отнякъде, от другаде — ругатня.

Сякаш еони минаха и отминаха. Звуците се усилваха. Кейтлин отново чу смях, изревана строго команда, плясък на вода, когато преброждаха потока. Изцвили кон. Мъж изруга. И най-сетне тя го видя… зърна го само за миг, през тъмната завеса на клоните, докато се взираше надолу към речната долина, но знаеше, че е той. Макар от толкова далече сир Джайм Ланистър не можеше да го сбърка с никого. Лунната светлина бе посребрила бронята му, както и златото на косата му, а пурпурния плащ беше превърнала в черен. Шлем не носеше.

Появи се и отново се скри. Зад него прииждаха други, дълги колони рицари, заклети мечове и наемни конници, три четвърти от конницата на Ланистър.

— Не е от тези, дето ще си стоят в шатрата, докато дърводелците му вдигат обсадните машини — уверил ги беше сир Бриндън. — Излиза на обходи с рицарите си по три пъти на ден, за да излавя щурмоваци или да налети срещу някоя селска твърдина.

Роб беше кимнал, без да откъсва очи от картата, която чичо й му беше начертал. Нед го беше научил да чете карти.

— Нападаме го тук — бе посочил той. — Неколкостотин души, не повече. Знамената на Тъли. Когато ви подгони, ние ще чакаме… — Пръстът му се премести малко вляво. — Ето тук.

„Тук“ беше шепот в нощта, лунна светлина и сенки, дебел килим сухи листа под нозете, гъсто обрасли планински склонове, които леко се спускаха надолу към коритото на потока, оредяващи към брега храсти.

„Тук“ беше нейният син на своя жребец, който за последен път се извърна да я погледне, и вдигна за поздрав меча си.

„Тук“ беше зовът на рога на Мейг Мормон, дълъг и басов тон, който прокънтя по долината от изток, за да ги извести, че последните конници на Джайм са навлезли в капана. А Сив вятър отметна глава назад и зави.

Звукът сякаш прониза Кейтлин Старк и тя потръпна. Ужасен беше звукът, плашещ, но сякаш и някаква музика долови в него. Звярът сякаш изпита жал към хората на Ланистър долу. „Това значи е звукът на смъртта“ — помисли тя.

Последва отговорът от насрещния склон, щом Големия Джон наду своя рог. На изток и запад тромпетите на Малистър и Фрей закънтяха за мъст. На север, където долината се стесняваше и накланяше като клюн на петел, бойните рогове на лорд Карстарк добавиха дълбоките си траурни гласове към мрачния хор. Долу се разнесоха викове и коне зацвилиха и се надигнаха на задните си крака.

Шепнещият лес изведнъж изпусна дъха си, щом стрелците, които Роб бе скрил сред дърветата, пуснаха стрелите си, и нощта се взриви от писъците на хора и животни.

Около нея конниците надигнаха пиките си, а пръстта и листата, скривали свирепите им бели лъскави остриета западаха и оголиха блясъка на острата стомана.

— Зимен хребет! — чу тя вика на Роб и лъковете въздъхнаха отново. Той се отдалечи от нея в тръс, повел хората си надолу по склона.

Кейтлин седеше изправила гръб на коня, без да помръдва, с Хол Молън и охраната около нея, и чакаше, както бе чакала и преди, както бе чакала Брандън, и Нед, и своя баща. Намираше се високо на билото и дърветата скриваха повечето от това, което ставаше под нея. Едно тупване на сърцето й, второ, трето и изведнъж тя и защитниците й сякаш се оказаха съвсем сами в леса. Всички други се стопиха в зеления мрак.

Но когато погледна над долината към отсрещния рид, видя как ездачите на Големия Джон изникват от мрачината под дърветата. Бяха се подредили в една редица, в една безкрайна редица, и докато изригваха от леса, имаше един миг, частица само от един удар на сърцето й, когато единственото, което Кейтлин видя, бяха лунните лъчи по остриетата на пиките им, сякаш хиляди върбови снопчета се спуснаха по склона, сплетени с паяжина от сребро.

А после тя примигна и те отново се превърнаха в мъже, връхлитащи надолу, за да нанесат смърт или сами да загинат.

След това не можеше да твърди, че е видяла битката.

Но можеше да чува, а ехото на долината кънтеше. Пукотът на скършена пика, грохотът на мечове, виковете „Ланистър“ и „Зимен хребет“, и „Тъли! Речен пад и Тъли!“ Когато се увери, че не може нищо да се види, затвори очи и заслуша. Битката оживя около нея. Чуваше тропот на копита, ботуши, цапащи в плитка вода, дървения кънтеж от удара на меч върху дъбов щит, стърженето на стомана в стомана, съсъка на стрелите, тътена на бойни барабани, ужасеното цвилене на хиляди коне. Мъже сипеха проклятия и молеха за милост, и я получаваха (или не), и оставаха живи (или издъхваха). Ридовете сякаш си правеха странни фокуси със звука. Веднъж чу гласа на Роб толкова ясно, че сякаш беше застанал до нея, да вика:

— При мен! Насам!

И тя чу и неговото вълчище, чу воя и ръмженето му, чу трясъка на острите му зъби, разкъсването на плът, врясъци на ужас и болка, човешки, както и на коне. Само един ли беше вълкът? Не можеше да е сигурна.

Малко по малко звуците заглъхнаха и замряха, докато накрая се чуваше само вълкът. Когато кървавата зора проби на изток, Сив вятър зави отново.

Роб се върна при нея на друг кон — шарен. Вълчата глава на щита му се беше пръснала на парчета, под дълбоките прорези в дъба се показваше сурово дърво, но самият Роб сякаш беше останал невредим.

Но когато се приближи, Кейтлин видя, че металната му ръкавица, както и ръкавът на връхното му палто са почернели от кръв.

— Ти си ранен — промълви тя.

Роб вдигна ръката си, разтвори и затвори пръстите си.

— Не. Това е… Кръвта на Торен може би или… — Поклати глава. — Не зная.

След него дойде тълпа мъже, окаляни, с изпочукани доспехи, и ухилени, с Теон и Големия Джон най-отпред. Двамата влачеха сир Джайм Ланистър.

— Кралеубиеца — обяви Хол съвсем ненужно.

Ланистър вдигна глава.

— Лейди Старк — каза той, след като го бутнаха да коленичи. По едната му буза течеше кръв, но бледият светлик на утрото бе върнал блясъка на златото в косата му. — Бих ви поднесъл меча си, но се боя, че го забутах някъде.