— Чух Хейк да казва, че мъртъвците били от хората на чичо ти — рече Пип.

— Да. Двама от шестимата, които отведе със себе си. Мъртви са от доста време, само че… телата са шантави.

— Шантави ли? — Пип настръхна от любопитство. — Какво им е шантавото?

— Сам ще ти каже. — Джон не искаше да говори за това. — Трябва да видя дали Стария мечок няма нужда от мен.

Тръгна към кулата на лорд-командира, изпълнен с опасения. Когато приближи, стражите го изгледаха строго.

— Стария мечок е в солария — каза единият. — Пита за теб.

Джон кимна и заизкачва стръмните стъпала, мъчейки се да си внуши спокойствие. „Има нужда от вино и огън в камината, нищо повече.“

Когато влезе в солария, гарванът на Мормон заграчи:

— Г-гжито! Г-гжито!

— Не го слушай, току-що го нахраних — изръмжа Стария мечок. Беше седнал до прозореца и четеше писмо. — Донеси ми чаша вино и сипи и на себе си.

— И на себе си ли, милорд?

Мормон вдигна очи от писмото и го изгледа. Имаше съжаление в погледа му: не беше трудно да се долови.

— Чу ме добре.

Джон заналива с малко прекалена грижливост — съзнаваше, че се бави нарочно. Напълнеше ли чашите, нямаше да му остане друг избор, освен да понесе онова, което носеше писмото. Но чашите за съжаление се напълниха твърде скоро.

— Седни, момче — заповяда Мормон. — Пий.

Джон остана прав.

— За баща ми е, нали?

Стария мечок чукна писмото с палец.

— За баща ти и за краля — избоботи. — Новините са тъжни, няма да те лъжа. Не бях допускал, че ще дочакам нов крал на старини. Робърт беше на половината на годините ми и здрав като бик. — Мормон отпи. — Казват, че кралят обичал да ходи на лов. Нещата, които най-много обичаме, най-много ни съсипват, момче. Запомни го. Синът ми толкова обичаше онази жена… Вятърничава жена. Ако не беше тя, никога нямаше да му хрумне да продаде онези бракониери…

Джон едва следеше думите му.

— Милорд. Не разбирам. Какво е станало с баща ми?

— Казах ти да седнеш — изръмжа Мормон.

— Седни! — изграчи гарванът.

— И пий, дяволите да те вземат. Това е заповед, Сняг.

Джон седна и отпи глътка.

— Лорд Едард е задържан. Обвинен е в измяна. Твърди се, че е кроил заговор с братята на Робърт да лишат принц Джофри от трона.

— Не! — Джон скочи. — Това е невъзможно. Баща ми никога не би изменил на краля!

— Както и да е — отвърна Мормон. — Не ми е дадено да съдя. Нито на теб.

— Но това е лъжа! — настоя Джон. Как можеха да допуснат, че баща му е изменник, всички ли бяха полудели? Лорд Едард Старк никога нямаше да опетни честта си… нали?

„Но е баща на копеле — нашепна един гласец в главата му. — Къде е била честта му в това? А майка ти? Той не поиска една дума да ти каже за нея.“

— Какво ще стане с него, милорд? Ще го убият ли?

— Колкото до това, не мога да кажа, момче. Мисля да пратя писмо. Познавам неколцина от кралските съветници от младини. Стария Пицел, лорд Станис, сир Баристан… Баристан Селми е най-верният кралски рицар, когото кралството е познавало. Баристан Храбрия, така го наричаха, когато бях момче. Той навярно ще успее да ги убеди. Каквото и да е сторил баща ти, или да не е, той все пак е велик лорд. Трябва да му се позволи да облече черното и да дойде при нас. Боговете са ми свидетели, имаме нужда от мъже със способностите на лорд Едард.

Джон знаеше, че и на други мъже, обвинени в измяна, са им разрешавали да възвърнат честта си със служба на Вала. Защо не и лорд Едард? Баща му тук. Странна мисъл, и странно притеснителна. Щеше да е чудовищна несправедливост да го лишат от Зимен хребет и да го принудят да облече черното, но ако това означаваше живота му…

А Джофри дали щеше да го позволи? Помнеше принца в Зимен хребет, как се бе надсмял над Роб и сир Родрик на двора. Виж, него почти не беше забелязал; копелетата стояха за него толкова долу, че не заслужаваха дори презрението му.

— Милорд, а кралят дали ще ви послуша?

Стария мечок сви рамене.

— Момче крал… допускам, че ще слуша майка си. Жалко, че джуджето не е с тях. Той е вуйчо на момчето и разбра нуждите ни, когато ни гостува. Много лошо, че лейди майка ти го задържа в плен…

— Лейди Старк не ми е майка — припомни му рязко Джон. С Тирион Ланистър се беше сприятелил. Ако убиеха лорд Едард, щеше да е толкова по нейна вина, колкото и на кралицата.

— Милорд, а сестрите ми? Аря и Санса бяха с баща ми. Знаете ли…

— Пицел не споменава за тях, но не се съмнявам, че с тях се отнасят добре. Като му напиша, ще питам за тях. — Мормон поклати глава. — Тази беда едва ли можеше да се случи в по-неподходящо време. Ако изобщо някога кралството е имало нужда от силен крал, то… идат дни на мрак и студ, в костите си го усещам… — Изгледа Джон с пронизващ поглед. — Надявам се, че няма да ти хрумне да направиш нещо глупаво, момко.

„Той е баща ми“, канеше се да отвърне Джон, но разбираше, че Мормон няма да пожелае и дума да чуе. Гърлото му бе пресъхнало. Отпи насила още глътка от виното.

— Сега дългът ти е тук — припомни му Лорд-командирът. — Старият ти живот приключи, когато облече черното.

А птицата му дрезгаво се обади:

— Ч-черно!

Мормон не й обърна внимание.

— Каквото и да става в Кралски чертог, не е твоя работа. — Джон замълча, а старецът допи чашата си и добави: — Сега си свободен. Нямам повече нужда от теб. Утре заранта можеш да ми помогнеш с писането на това писмо.

Джон не помнеше кога стана и напусна солария. Съвзе се чак когато слизаше по стъпалата и помисли: „Но това е баща ми, сестрите ми, как да не е моя работа?“

Навън единият стражите го изгледа и рече:

— Стегни се, момче. Боговете са жестоки.

„Знаят“ — помисли Джон.

— Баща ми не е предател. — Гласът му излезе хриплив. Думите се лепяха в гърлото му, сякаш искаха да го задавят.

Вятърът се усилваше и на двора като че ли бе станало по-хладно, отколкото на идване. „Духовното лято“ май свършваше. Остатъкът от следобеда мина като в сън. Джон не помнеше къде ходи, какво прави и с кого приказва. Знаеше само, че Дух е с него. Мълчаливата близост на вълчището го утешаваше малко. „Момичетата и това си нямат — помисли си. — Вълците им ги опазиха, но Лейди е мъртва, Нимерия се е загубила, съвсем сами са.“

Щом слънцето започна да залязва, задуха северен вятър. Джон чуваше пищенето му срещу Вала и над ледените бойници, докато вървеше към столовата за вечеря. Хоб беше сготвил яхния със сърнешко месо, с много ечемик, лук и моркови. Когато му сипа един черпак повече в добавка и му даде хрупкавия крайщник от хляба, Джон разбра какво означава това. „Той знае.“ Огледа се из залата, видя как един бързо извърна глава, друг кротко извърна очи. „Всички знаят.“

Приятелите му го наобиколиха.

— Помолихме септона да запали свещ за баща ти — каза му Матар.

— Това е лъжа. Всички знаем, че е лъжа, дори Грен знае, че е лъжа — обади се Пип. Грен кимна, а Сам плесна ръката на Джон:

— Сега ти си ми брат, така че той е и мой баща — каза дебеланчото. — Ако искаш да отидеш при призрачните дървета да се помолиш на старите богове, ще дойда с теб.

Призрачните дървета се намираха отвъд Вала, но той знаеше, че Сам говори сериозно. „Те са мои братя — помисли Джон. — Толкова, колкото Роб и Бран, и Рикон…“

А след това чу смеха, рязък и жесток като изплющял камшик, и гласа на сир Алисър Торн.

— Не само е копеле, а и копеле на предател!

За едно мигване на очите Джон вече бе скочил на масата с кама в ръката. Пип се опита да го хване, но той издърпа крака си и скочи от масата, и изрита купата от ръката на сир Алисър. Гозбата се разплиска и опръска братята. Торн отхвърча назад. Разкрещяха се, но Джон Сняг не ги чуваше. Замахна с камата към лицето на сир Алисър, към студените като оникс очи, но Сам се хвърли между двамата и преди Джон да успее да го заобиколи, Пип се озова на гърба му и се впи във врата му като маймуна, а Грен стисна ръката му, докато Тоуд измъкваше ножа от пръстите му.