Дървото отдавна беше отстъпило на камъка. Близнаците — два тромави, грозни и внушителни замъка, еднакви във всяко отношение, с извисяващия се в дъга мост помежду им — бяха пазили прехода през реката от столетия. Високи оградни стени, дълбоки ровове и тежки дъбови, обковани с желязо порти пазеха подстъпите, а подножията на моста се издигаха от дебелите вътрешни цитадели. На всеки бряг имаше бойница и портикул, а Водната кула бранеше самия преход над реката.

Един-единствен поглед бе достатъчен да подскаже на Кейтлин, че замъкът не може да се завземе с щурм. Бойниците гъмжаха от копия и мечове, стрелци имаше зад всеки бруствер и амбразура, подвижният мост беше вдигнат, решетката пусната, вратите — затворени и залостени.

Големия Джон взе да сипе ругатни и проклятия, щом видя какво ги очаква. Лорд Рикард Карстарк заръмжа.

— Това не може да се щурмува, господа — обяви мрачно Рууз Болтън.

— Нито може да се завземе с обсада без армия от другата страна, която да обкръжи втория замък — отбеляза Хелман Толхарт. Отвъд дълбоките мътнозелени води западният близнак се издигаше като огледално отражение на източния си брат. — Дори да разполагахме с време. С каквото, сигурен съм, не разполагаме.

Докато лордовете на севера оглеждаха замъка, малката стражева порта се отвори, над рова се спусна дървен мост и дузина рицари подкараха конете си напред да ги посрещнат, водени от четирима от многото синове на лорд Уолдър. Знамето им беше със знака на близначните кули, тъмносини на сребристосиво поле. Сир Стеврон Фрей, наследникът на лорд Уолдър, заговори от името на посрещачите им. Всички Фрей приличаха на язовци, а сир Стеврон, който вече надвишаваше шестдесетте и си имаше внуци, приличаше на много състарен и отегчен от живота язовец, но все пак се държеше доста любезно.

— Милорд баща ми ме изпрати да ви поздравим и да попитаме кой предвожда тази могъща войска.

— Аз. — Роб пришпори коня си напред. Беше в пълно снаряжение, щитът с вълчището на Зимен хребет бе пристегнат с ремъци към седлото му, а Сив вятър пристъпяше безшумно до него.

Старият рицар го изгледа с едва прикрита насмешка, която пробяга във воднистосивите му очи, макар че конят му изцвили неспокойно и се дръпна, подушил миризмата на вълчището.

— Милорд баща ми ще бъде особено поласкан, ако благоволите да споделите с него месо и медовина и му обясните с каква цел сте дошли тук.

Думите му се стовариха сред владетелите знаменосци на Зимен хребет като канара, изхвърлена от катапулт. Никой не ги одобри. Заругаха, заспориха, развикаха се.

— Не бива да го правите, милорд — заговори умолително Галбарт Гловър на Роб. — Не може да се вярва на лорд Уолдър.

Рууз Болтън кимна.

— Отидете ли сам, сте в ръцете му. Може да ви продаде на Ланистърови, да ви хвърли в тъмница или да ви пререже гърлото — каквото си поиска.

— Щом желае да разговаря с нас, нека да отвори портите си и всички ще му споделим и месото, и медовината — заяви сир Вендел Мандърли.

— Или нека да излезе и да се разбере с Роб тук, пред очите на своите хора, както и на нашите — предложи брат му, сир Уилис.

Кейтлин Старк споделяше съмненията им, но беше достатъчно да погледне сир Стеврон, за да разбере, че никак не е доволен от това, което чуват ушите му. Още няколко думи само и шансът щеше да е изгубен. Трябваше да действа, и при това бързо.

— Аз ще отида — заяви тя високо.

— Вие ли, милейди? — Големия Джон навъси чело.

— Мамо, сигурна ли си? — Роб явно не беше.

— Никога не съм била по-сигурна — излъга убедително Кат. — Лорд Уолдър е знаменосец на баща ми. Познавам го още от момиче. Той никога не би ми причинил зло. — „Освен ако не види изгода в това“, добави наум, но някои истини не бяха подходящи за изричане, а някои лъжи бяха неизбежни.

— Убеден съм, че лорд баща ми ще остане доволен от възможността да поговори с лейди Кейтлин — каза сир Стеврон. — И за да гарантираме добрите си намерения, моят брат сир Первин ще остане тук, докато тя се върне невредима при вас.

— Той ще е наш почетен гост — каза Роб. Сир Первин, най-младият от четиримата Фрей в групата, скочи от седлото и връчи юздите на друг от братята си. — Но държа лейди майка ми да се върне до здрач, сир Стеврон — продължи Роб. — Нямам намерение да се задържам тук.

Сир Стеврон кимна учтиво.

— Както кажете, милорд.

Кейтлин пришпори коня си напред, без да се обръща. Синовете на Фрей и придружителите им поеха с нея.

Баща й някога й беше казал, че Уолдър Фрей е единственият владетел в Седемте кралства, който може да извади цяла армия от гащите си. Когато лордът на Бродовете посрещна Кейтлин в залата за аудиенции на замъка си, обкръжен от своите двадесет живи синове (без сир Первин, с когото ставаха двадесет и един), тридесет и шестима внуци, деветнадесет правнуци и многобройни дъщери, внучки, копелета и така нататък, тя разбра какво точно беше имал предвид баща й.

Лорд Фрей беше деветдесетгодишен, помъдрял розов язовец с плешиво, осеяно с лунички теме и твърде закъсал с подаграта, за да може да стои сам. Последната му съпруга, някакво бледолико и крехко момиченце на шестнадесетина години, пристъпваше до носилката му. Беше осмата поред лейди Фрей.

— За мен е огромно удоволствие да ви видя след толкова години, милорд — каза Кейтлин.

Старецът недоверчиво примижа срещу нея.

— Тъй ли? Съмнявам се. Спести ми сладките си думи, лейди Кейтлин, твърде стар съм вече. Какво търсиш тук? Момчето ли толкова ли е гордо, че не можа само да дойде при мен? Какво да правя с теб?

Кейтлин беше малко момиче, когато за последен път беше гостувала в Близнаците, но още тогава лорд Уолдър си беше раздразнителен, с остър език и груб в обноските. Възрастта, изглежда, само бе влошила нрава му. Налагаше се да подбира много грижливо думите си и да положи усилия да не се обижда от неговите.

— Татко — намеси се назидателно сир Стеврон, — забравяте се. Лейди Старк е тук по ваша покана.

— Тебе питал ли съм те? Все още не си лорд Фрей, докато не умра. Приличам ли ти на умрял? Указания от теб не ща!

— Не може да се говори така пред знатната ни гостенка, татко — намеси се един от по-младите синове.

— Ето че и копелетата ми почнаха да ме учат на вежливост — оплака й се лорд Уолдър. — Ще говоря както си искам, дяволите да ви вземат! Трима крале са ми гостували в живота, с кралиците си, мислиш ли, че не мога да мина без уроците ви, Ригър? Майка ти козите доеше, когато за пръв път й дадох семето си. — Изгони младежа с щракване на пръстите си и махна на двама от по-големите си синове.

— Дануел, Уолън, я ми помогнете да се кача на стола.

Вдигнаха лорд Фрей от носилката и го занесоха на върховния трон на Фрей, висок стол от черен дъб, чийто гръб беше изрязан във формата на две кули, свързани с мост. Младата му жена изкачи плахо стъпалата и зави краката му с одеяло. След като се настани, старецът прикани Кейтлин да се приближи до него и целуна ръката й с грапавите си като пергамент устни.

— Ето — обяви той. — След като ви отдадох полагащата се учтивост, милейди, синовете ми навярно ще ме удостоят с честта да си затворят устата. Е, защо все пак сте тук?

— Да ви помоля да отворите портите си, милорд — отвърна учтиво Кейтлин. — Синът ми и неговите лордове знаменосци горят от желание да прехвърлят реката и да продължат по пътя си.

— Към Речен пад ли? — изкиска се Фрей. — О, няма нужда да ми го казвате, недейте. Все още не съм сляп. Старчето все още може да разчете една карта.

— Към Речен пад — потвърди Кейтлин. Не виждаше смисъл да го отрича. — Където можех да очаквам, че ще ви заваря, милорд. Вие все още сте знаменосец на баща ми, нали?

— Хе! — отвърна лорд Уолдър, нещо средно между смях и сумтене. — Че свиках мечовете си, свиках ги, ей ги тук, видяла си ги по стените. Смятах да тръгна веднага щом се събере цялата ми сила. Е, да пратя синовете си. Самият аз вече не ставам за бойни походи, лейди Кейтлин. — Заозърта се да намери потвърждение и посочи един висок петдесетинагодишен мъж. — Кажи й, Джаред. Кажи й, че точно това се канех.