Всичко това го безпокоеше неизразимо. Роб беше тръгнал на поход, а той си стоеше тук. Колкото и да си повтаряше Джон, че мястото му сега е тук, с новите му братя на Вала, чувстваше се като страхливец.

— Жито — грачеше черният гарван. — Жито, жито.

— О, я млъкни! — скара му се Стария мечок. — Сняг, кога според майстер Емон тази твоя ръка ще влезе отново в работа?

— Скоро — отвърна Джон.

— Добре. — На масата помежду им лорд Мормон постави голям меч в черна метална ножница, обкована със сребро. — Вземи. Значи ще си готов вече за това.

Гарванът плесна с криле, долетя на масата и запристъпва към меча, килнал с любопитство глава на една страна. Джон се поколеба. Понятие нямаше какво означава „това“.

— Милорд?

— Огънят стопи среброто от ефеса и изгори кожата на дръжката. Ами, суха кожа и старо дърво, какво можеш да очакваш? Но виж, острието… ще ти трябва сто пъти по-горещ огън от този, за да развалиш острието. — Мормон бутна ножницата към него по грубите дъбови дъски. — Другото поръчах да го направят наново. Вземи го.

— Вземи го — повтори загледан в оръжието черният гарван. — Вземи го.

Джон взе непохватно меча в ръка. В лявата ръка, превързаната му дясна все още болеше и я чувстваше изтръпнала. Измъкна предпазливо острието от ножницата и го вдигна пред очите си.

Ефесът беше изваян от светъл камък с оловна тежест в края, за да балансира дългото острие. Беше гравиран във формата на озъбена вълча глава, с късчета гранат за очи. Дръжката беше увита с чиста кожа, мека и черна, но без петна от пот и кръв. Самото острие беше наполовина по-дълго от тези, с които Джон бе навикнал, пригодено както за забиване, така и за сеч, с три жлеба, всечени дълбоко в метала. Докато Лед беше истински голям двуръчен меч, този беше „ръка и половина“, от тези, които наричаха понякога „меч-копеле“. И въпреки това вълчият меч изглеждаше всъщност по-лек от мечовете, които бе държал досега. Когато Джон го извърна странично, видя вълнистите пластове в тъмната стомана, където металът беше сгъван многократно при коването.

— Това е валирианска стомана, милорд — промълви той с почуда.

Баща му често му беше позволявал да подържи Лед; познаваше стоманата и на вид, и на усет.

— Така е — отвърна Стария мечок. — Беше мечът на баща ми и на неговия баща преди това. Родът на Мормон са го носили от петстотин години. Навремето го получих и след това го предадох на сина си, когато облякох черното.

„Той ми дава меча на сина си.“ Джон не можеше да го повярва. Оръжието беше изключително балансирано. Ръбовете му проблясваха мрачно, щом целунеха светлината.

— Вашият син…

— Моят син опетни честта на дома Мормон, но поне имаше доблестта да остави меча, когато избяга. Сестра ми ми го върна да го пазя, но само видът му ми напомня за позора на Джора, затова го бях прибрал и повече не бях се сещал за него, докато не го намерихме в пепелищата на спалнята ми. Оригиналният ефес беше с мечешка глава, сребро, но толкова се беше износил, че формата почти не можеше да се различи. Реших, че за теб вълкът ще приляга повече.

Когато Джон бе на годините на Бран, беше мечтал и сънувал как извършва велики подвизи, нещо съвсем обичайно за момчетата. С всеки сън и с всеки блян подробностите за тези подвизи се меняха, но твърде често си беше представял, че спасява живота на баща си. След което лорд Едард щеше да заяви, че Джон се е доказал като истински Старк и щеше да връчи Лед в ръцете му. Дори още тогава знаеше, че това е само една детинска глупост — никое копеле не можеше да се надява, че ще притежава меча на баща си. Дори споменът за това будеше в него срам. Що за човек трябва да си, за да отнемеш рожденото право на своя брат? „Нямам право на това — помисли Джон. — Не повече, отколкото над Лед.“ Размърда изгорелите си пръсти и усети пулсираща болка дълбоко под кожата.

— Милорд, висока чест ми оказвате, но…

— Спести ми „но“-тата си, момче — прекъсна го лорд Мормон. — Нямаше да седя сега тук, ако не беше ти и този твой звяр. Ти се би храбро — и преди всичко мислеше бързо. Огън! Да, по дяволите. Трябваше да го знаем. Трябваше да си го спомним. Дългата нощ е идвала и преди. О, осем хиляди години са доста време, спор няма — и все пак ако Нощния страж не помни, то кой тогава?

— Кой — изграчи бъбривият гарван. — Кой, кой.

Наистина, боговете бяха чули молитвата на Джон в онази нощ; огънят беше подхванал дрехите на мъртвеца и го погълна все едно, че плътта му беше восък на свещ, а костите му — сухо дърво. За Джон бе достатъчно само да затвори очи, за да види отново пред себе си създанието, как се олюлява през солария, блъска се в мебелите и се мята сред пламъците. Това, което най-много го потрисаше насън, беше лицето. Обкръжено от огнен ореол, косата пламнала като слама, мъртвата плът се топи, стича се от оголения череп и открива нажежената до бяло кост.

Каквато и да беше демоничната сила, движеща мъртвия Отор, огънят я прогони. Сгърчената твар, която намериха след това в пепелта, не беше нищо повече от изгоряло месо и овъглени кости. Но въпреки това в кошмара му той отново се изправяше пред нея — и този път горящият труп бе с чертите на лорд Едард. Кожата на баща му се пръскаше и овъгляваше, очите на баща му изтичаха по бузите като желирани сълзи. Джон не разбираше защо трябва да е така, нито какво означава, но го плашеше неописуемо.

— Един меч е малка отплата за един живот — заключи Мормон. — Взимай го и повече приказки да не чувам, ясно ли е?

— Да, милорд. — Меката кожа поддаде под пръстите на Джон, сякаш самият меч се пригаждаше вече към неговата хватка. Знаеше, че трябва да се чувства високо почетен, и се чувстваше, но все пак…

„Той не е моят баща.“ Мисълта изплува неканена в главата му. „Лорд Едард Старк е моят баща и аз няма да го забравя, колкото и мечове да ми дават.“ Но не можеше да признае на лорд Мормон, че е мечтал за меча на друг човек…

— Нямам нужда и от учтивости — каза Мормон, — така че недей да ми благодариш. Стоманата удостои с дела, а не с приказки.

Джон кимна.

— Има ли си име, милорд?

— Имаше си някога. Дългия нокът, така се наричаше.

— Нокът — изкрещя гарванът. — Нокът.

Мормон се намръщи.

— Това беше по-рано. Само острието е същото. Навярно един нов меч се нуждае от ново име.

— Нокът — повтори гарванът.

— Дълъг нокът е добро име. — Джон опита да замахне. Тромав беше и непохватен с лявата ръка, но въпреки това стоманата сякаш сама се понесе във въздуха, като че ли по своя воля. — Вълците имат дълги нокти, както и мечките.

Стария мечок, изглежда, остана доволен.

— Предполагам. Сигурно ще предпочетеш да го носиш на гръб. За бедрото е много дълъг, поне докато не добавиш още една-две педи. А и ще трябва да поработиш над ударите си с две ръце. Сир Ендрю може да ти покаже няколко движения, след като изгорената ти ръка оздравее.

— Сир Ендрю? — Джон не беше чувал това име.

— Сир Ендрю Тарт. Свестен човек. Идва от Сенчестата кула да заеме службата на оръжейника. Сир Алисър Торн вчера замина за Източния крайморски страж.

Джон свали меча и тъпо попита:

— Защо?

Мормон изсумтя.

— Защото аз го изпратих, за какво друго според теб? Носи ръката, която твоят Дух откъсна от китката на Джаред Цветния. Заповядал съм му да вземе кораб до Кралски чертог и да я връчи на момчето крал. Това би трябвало да привлече любопитството на Джофри, смятам… а сир Алисър е рицар, от знатен род, помазан, със стари приятели в двора, общо взето по-трудно ще го пренебрегнат от някоя превъзнесена гарга.

— Гарга. — На Джон му се стори, че гарванът изкрещя думата малко възмутено.

— Освен това — продължи Лорд-командирът, без да обръща внимание на протеста на гарвана — по този начин между него и теб ще има хиляда левги разстояние, без това да изглежда като наказание. — Мормон почти заби пръст в лицето на Джон. — И не си въобразявай, че това означава одобрение на онези дивотии в столовата. Храбростта оправдава много глупост, но ти вече не си момче, все едно колко години си видял. Този меч пред теб е мъжки и мъж трябва да го държи. Очаквам отсега нататък да си поемеш ролята.