— Да, милорд. — Джон плъзна оръжието в обкованата със сребро ножница. Макар да не беше мечът, който лично би избрал, все пак дарът беше благороден, а освобождаването му от злонамереността на Алисър Торн бе още по-благороден жест.

Стария мечок се почеса по брадичката.

— Забравил съм колко сърби новата брада — рече той. — Е, нищо не може да се направи. Тази твоя ръка достатъчно ли е оздравяла да си поемеш задълженията?

— Да, милорд.

— Добре. Тази нощ ще е студена, ще ми трябва греяно вино. Намери някое шише червено, да не е много вкиснало, и не се скъпи на подправките. И кажи на Хоб, че ако пак ми прати варено овнешко, ще сваря него. Последната плешка беше посивяла. Дори птицата не поиска да го докосне. — Погали с палец гарвана по главата и птицата изграчи доволно. — Хайде, изчезвай. Работа ме чака.

Стражите му се усмихнаха от нишите си, докато слизаше по витата стълба, понесъл меча в здравата си ръка.

— Добра стомана — каза един.

— Спечели си я, Сняг — подхвърли друг. Джон им се усмихна насила, но сърцето му беше сковано. Знаеше, че би трябвало да е доволен, но не го чувстваше. Ръката го болеше, а вкусът на гнева още беше на езика му, въпреки че не знаеше нито на кого го е яд, нито защо.

Приятелите му го чакаха отвън. Бяха окачили мишена на вратите на хамбара и се преструваха, че се упражняват в стрелба, но Джон от пръв поглед видя, че го чакат. Веднага щом излезе на открито, Пип му подвикна:

— А, я ела насам. Дай да видим.

— Какво да видиш?

Тоуд се промъкна по-наблизо.

— Розовия ти задник, какво друго?

— Меча — заяви Грен. — Искаме да видим меча.

Джон ги изгледа обвинително.

— Знаели сте.

— Много ясно — каза Пип. — Не всички сме толкова тъпи като Грен.

— Тъпи сте — настоя Грен. — Ти си по-тъп.

Халдър сви рамене извинително.

— Помогнах на Пейт да издяла камъка за ефеса — рече строителят, — а приятелят ти Сам купи гранатите от Къртичино.

— Само че го знаехме още от по-рано — допълни Грен. — Ръдж помагаше на Донал Ноя в ковачницата. Беше там, когато Стария мечок му донесе изгорелия меч.

— Меча! — настоя Мат. Другите подхванаха хорово — Меча, меча, меча, меча.

Джон извади Дълъг нокът от ножницата и им го показа, като го завъртя насам-натам, за да го огледат добре и да му се възхитят. Мечът копеле бляскаше на сумрачната светлина, мрачен и гибелен.

— Валирианска стомана — обяви той тържествено, като се помъчи да го каже толкова доволно и гордо, колкото се очакваше да е.

— Чух за един, който имал бръснач от валирианска стомана — подхвърли Тоуд. — Докато се бръснел, си отрязал главата.

Пип се ухили.

— Нощният страж е от хиляди години — каза той, — но бас държа, че лорд Сняг е първият брат, почетен за това, че е подпалил кулата на лорд-командира.

Другите се разсмяха и дори Джон си наложи да се усмихне. Огънят, който той бе предизвикал, всъщност не можа да изпепели яката каменна кула, но беше изкормил вътрешността на горните два етажа, където се намираха покоите на Стария мечок. Изглежда, на никого не му пукаше, след като пожарът бе унищожил и убийствения труп на Отор.

Другият въплътен, едноръкото същество, което някога беше живяло под името Джаред Цветния, също бе унищожено, насечено беше на късове от дузина мечове — но едва след като то самото бе посякло сир Джареми Рикър и още четирима други. Сир Джареми беше довършил работата, като му отсече главата, но и той самият умря, когато безглавият труп извади камата си от канията и я заби в корема му.

Силата и куражът не помагаха много срещу врагове, които не падат, защото вече са мъртви; дори оръжието и бронята предлагаха слаба защита. Тази мрачна мисъл вгорчи още повече мрачното настроение на Джон.

— Трябва да видя Хоб за вечерята на Стария мечок — грубо обяви той и плъзна Дълъг нокът в ножницата му. Приятелите му бяха добронамерени, но не разбираха. Всъщност вината не беше тяхна. Не беше им се наложило да се изправят срещу Отор, не бяха видели бледото сияние на мъртвите сини очи, не бяха усетили студа на мъртвите черни пръсти. Нито знаеха нещо за битките в речните земи. Как можеха да разберат? Обърна им гръб и закрачи. Пип извика след него, но Джон само махна с ръка и продължи.

След пожара го бяха настанили в старата му килия в полусрутената кула на Хардин, и той се върна там. Дух се беше свил на пода и спеше, но се събуди и вдигна глава от тропота на ботушите на Джон. Червените очи на вълчището бяха по-тъмни от гранати и по-мъдри от човешки. Джон коленичи, почеса го по ухото и му показа дръжката на меча.

— Виж. Това си ти.

Дух подуши изваяния си в камъка образ и понечи да го оближе. Джон се усмихна.

— Ти си този, който заслужи почит — каза на вълка и изведнъж си спомни как го беше намерил, в онзи ден, в късния зимен сняг. Бяха потеглили вече с другите палета, но Джон беше чул шум и се обърна, и ето че го видя, с бялата козина, почти неразличима в преспите. Беше съвсем сам, отделен от другите от котилото. Беше различен, затова го бяха захвърлили настрана.

— Джон?

Той вдигна очи. Самуел Тарли беше застанал пред него и нервно пристъпваше от крак на крак. Бузите му бяха зачервени и се беше увил в дебело кожено наметало.

— Сам. — Джон стана. — Какво има? Искаш да видиш меча ли? — Щом другите знаеха, несъмнено го знаеше и Сам.

Но дебелото момче поклати глава.

— Някога бях наследник на бащиния ми меч — промълви той мрачно. — Наричаше се Проклятие. Лорд Рандил ми даваше да го подържа понякога, но той винаги ме плашеше. Беше валирианска стомана, красив, но толкова остър, че се страхувах да не нараня някоя от сестрите си. Сега ще го получи Дикон. — Сам отри запотените си длани в наметалото. — Аз… ъъ… майстер Емон иска да те види.

Не беше дошло времето за смяна на превръзките. Джон се намръщи подозрително.

— Защо? — Сам го погледна окаяно. Отговорът беше красноречив.

— Казал си му, нали? — каза ядосан Джон. — Казал си му, че си ми казал.

— Аз… той… Джон, не исках да… той попита… тоест… мисля, че той знаеше, той вижда неща, които никой друг не може да…

— Той е сляп — изтъкна отвратено Джон. — Благодаря, сам ще намеря пътя. — И остави Сам зяпнал след него и разтреперан.

Намери майстер Емон в птичарника да храни гарваните. С него беше Клидас: носеше ведро с накълцано на малки късове месо и се местеха от клетка на клетка.

— Сам каза, че сте ме викали?

Майстерът кимна.

— Виках те. Клидас, дай ведрото на Джон. Надявам се, че ще прояви добрината да ми помогне. — Изгърбеният брат с червените кръгове около очите му подаде ведрото и се спусна по стълбата. — Месото го хвърляй в клетките — подкани го Емон. — Останалото птиците ще свършат сами.

Джон надигна ведрото с дясната ръка, а с лявата бръкна в кървавите късове. Гарваните заграчиха шумно, залетяха в решетките и забиха по металните пръти с черните си като нощта криле. Месото беше накълцано на парченца, не по-големи от една свивка на пръст. Той напълни шепата си и хвърли суровите червени мръвки в клетката, и боричкането и врясъкът се усилиха. По-големите птици се сбиха за отбрани късове и вътре се разлетя перушина. Джон бързо награби втора шепа и я хвърли след първата.

— Гарванът на лорд Мормон обича плодове и зърно.

— Той е рядка птица — каза майстерът. — Повечето гарвани ядат и зърно, но предпочитат плът. Прави ги силни, а се боя, че се наслаждават от самия вкус на кръвта. В това те са като хората… и пак като хората не всички гарвани са еднакви.

Джон нямаше какво да отвърне. Захвърля мълчаливо от месото, чудейки се все още за какво са го повикали. Старецът несъмнено щеше да му го каже, като му дойдеше времето. Майстер Емон не беше от хората, които можеш да пришпориш.

— Гургулиците и гълъбите също могат да бъдат обучени да пренасят съобщения — продължи майстерът, — макар че гарванът е по-силен летец. По-голям е, по-смел, много по-умен, по-добре може да се защити от соколите… но гарваните са черни, ядат трупове и затова някои набожни хорица ги ненавиждат. Белор Благочестивия се опитал да подмени всички гарвани с гълъби, знаеш ли? — Майстерът извърна усмихнат белите си очи към Джон. — Нощният страж предпочита гарваните.