— Не — бе му отговорил замислено Нед.

Възможно ли бе лорд Ренли, който толкова приличаше на младия Робърт, да изпитва страст към някакво момиче, въобразявайки си, че е младата Лиана? Струваше му се крайно извратено. Джори му подаде жакета и Нед го облече върху ризницата.

— Може би лорд Станис ще се върне за турнира на Робърт — каза той, докато Джори завързваше дрехата на гърба му.

— Това ще бъде изключителен късмет — отбеляза Джори.

Нед закопча колана за меча и се усмихна мрачно.

— С други думи, малко вероятно.

Джори наметна плаща на раменете му и го закопча на врата със служебния знак на Ръката.

— Оръжейникът живее над работилницата си, в една голяма къща в горния край на улицата на Стоманата. Алин знае пътя, милорд.

Нед кимна.

— Боговете да са на помощ на това ратайче, ако ме е пратило да гоня сенки.

Да не говорим, че тази следа изглеждаше твърде рехава, но Джон Арин, какъвто Нед Старк го познаваше, нямаше да облече броня от сребро и със скъпоценни камъни. Стоманата си е стомана. Бронята е за защита, а не за украса. Можеше да е променил възгледите си, разбира се. Нямаше да е първият човек, променил представата си за нещата след няколко години живот в кралския двор… но промяната беше твърде сериозна и заинтригува Нед.

— С какво друго мога да бъда полезен?

— Мисля, че трябва да започнеш да обикаляш бардаците.

— Тежка задача, милорд — ухили се Джори. — Мъжете ще помогнат с най-голяма охота. Портър вече го започна.

Любимият кон на Нед беше оседлан и чакаше в двора. Той го подкара с Варли и Джакс от двете си страни. Сигурно изнемогваха от жегата със стоманените си шлемове и плетените ризници, но не се оплакаха. След като лорд Едард премина кралската порта и навлезе сред градската воня, със спускащото се от раменете му сиво-бяло наметало, навсякъде започнаха да му се привиждат любопитни очи, затова той подкара в лек тръс.

Често се озърташе през рамо, докато си пробиваха път през уличната тълпа. Томард и Дезмънд бяха напуснали замъка рано сутринта и бяха заели позиции по маршрута им, да наблюдават дали някой ще ги следи, но въпреки това Нед се чувстваше несигурен. Сянката на кралския Паяк с неговите „птиченца“ го караше да тръпне като младоженка в първата брачна нощ.

Улицата на Стоманата започваше при пазарния площад пред Речната порта, както бе означена на картите, или „Калната порта“, както по-често я наричаха. Някакъв уличен артист крачеше на кокили през тълпата, сподирян от рояк босоноги хлапета, които подвикваха и дюдюкаха след него. По-нататък две дрипави момчета на годините на Бран се дуелираха с пръчки, при шумната подкрепа на едни и лютите клетви на други. Една баба приключи разгорещения двубой, като се наведе от прозореца и изля на главите на биещите се ведро помия. В сянката покрай стените край колите си стояха селяни и подвикваха: „Ябълки, най-добрите ябълки, хайде на евтинията“, „Сочни дини, сладки като мед“, „Ряпа и лук, насам народе, ряпа и лук, хайде насам.“

Калната порта беше отворена и под вдигнатата метална решетка стоеше отряд стражи в златни плащове. Когато откъм западната страна се появи колона ездачи, стражите са разшаваха и зараздаваха гръмки команди да се издърпат колите и хората по улицата, за да се отвори път за пристигащия рицар и свитата му. Първият конник, който премина през портата, носеше дълго черно знаме. Коприната се полюшваше на лекия вятър като оживяла, а на тъканта беше извезано нощно небе, прорязано от мълния.

— Отворете път на лорд Берик! — завика конникът. — Отворете път на лорд Берик!

А след него се появи самият млад лорд, бляскав върху черния си жребец, с червено-златна коса и плащ от черна коприна, обсипан със звезди.

— Дошли сте да се сражавате в турнира на Ръката ли, милорд? — подвикна му един от стражите на портата.

— Дойдох да победя в турнира на Ръката — отвърна му с рев лорд Берик и тълпата наоколо нададе възторжени възгласи.

Нед свърна от площада по улицата на Стоманата и пое по криволиците й нагоре по един дълъг хълм, покрай ковашки работилници, войници, пазарящи се за плетени ризници, и железари, предлагащи стари мечове и бръсначи от колите си. Колкото повече се изкачваха, толкова по-големи ставаха сградите. Човекът, при когото бяха тръгнали, живееше на самото било на хълма, в огромна варосана къща, надвиснала над тясната улица. На двойната порта бяха изобразени ловни сцени от абанос и ясеново дърво. На входа стояха на пост двама каменни рицари, облечени в красиви брони от покрита с червен лак стомана, придаващи им вид на грифон и еднорог. Нед остави коня си на Джакс и влезе.

Тънкото слугинче бързо забеляза служебния знак на шията и герба на жакета на Нед и господарят й излетя да го срещне с усмивки и поклони.

— Скоро да донесеш вино за Ръката на краля — поръча той на момичето и махна на Нед към дивана. — Аз съм Тобо Мот, милорд, моля ви, моля, разположете се удобно. — Носеше черно кадифено палто с чукове, извезани със сребърна нишка на ръкавите. Около шията му имаше тежка сребърна верижка със сапфир, голям колкото гълъбово яйце. — Ако ви трябват доспехи за турнира на Ръката, намерили сте най-добрата работилница. — Нед не си направи труда да го поправя. — Изделията ми са скъпи, милорд, и не си търся извинения за това — каза той, докато пълнеше двата сребърни бокала. — Гарантирам ви, че по-майсторска работа няма да намерите в Седемте кралства. Посетете всички ковачници в Кралски чертог, ако щете, и сравнете сам. Всеки селски ковач може да ви изчука броня или ризница, но моята работа е изкуство.

Нед отпи от виното и го остави да продължи. Рицарят на цветята купил цялото си снаряжение тук, взе да се хвали Тобо, както и много изтъкнати лордове — особи, които разбирали от фина стомана, че даже и лорд Ренли, братът на самия крал. Сигурно Ръката е виждал новата броня на лорд Ренли, зеления нагръдник със златните еленови рога? Никой друг оръжейник в града не може да го докара толкова тъмнозелено; знаел тайните как да вкара цвят в самата ризница, боядисването и емайлът били патериците на калфата. А може би Ръката искал да си вземе меч? Тобо още като момче се научил да работи с валирианска стомана в Кохор. Само човек, който знае заклинанията, можел да вземе стари оръжия и да ги изкове наново.

— Вълчището беше знакът на дома Старк, нали? Такова истинско вълчище мога да ви натъкмя на шлема, че децата ще бягат от вас по улиците — кълнеше се той.

Нед се усмихна.

— Вие ли направихте шлем със сокол за лорд Арин?

Тобо Мот замълча и остави виното настрана.

— Ръката ме потърси с лорд Станис, брата на краля. Съжалявам, но ще призная, че не ме удостоиха с височайшата си поръчка.

Нед го изгледа равнодушно, без да каже нищо, и зачака. С годините беше разбрал, че мълчанието понякога изтръгва повече от въпросите. И сега моментът беше такъв.

— Поискаха да видят момчето — каза оръжейникът, — затова ги отведох в ковачницата.

— Момчето — повтори Нед. Представа нямаше кое е това момче. — Аз също бих искал да видя момчето.

Тобо го изгледа хладно.

— Както желаете, милорд — отвърна той без помен от доскорошното дружелюбие.

Оръжейникът преведе Нед през една задна врата и през тесен двор до сводестия каменен хамбар, където се вършеше работата. Щом отвори вратата, отвътре лъхна толкова горещ въздух, че все едно влязоха в драконова уста. Вътре по всеки ъгъл горяха ковашки огнища и въздухът вонеше тежко на пушек и сяра. Калфите оръжейници занадигаха глави от чуковете и машите си, само колкото да изтрият потта от челата си, а гологръдите чирачета не спираха да натискат духалата.

Майсторът повика един снажен момък, приблизително на годините на Роб, с жилави мускули на гърдите и мишците.

— Това е лорд Старк, новата Ръка на краля — каза му той и момчето изгледа Нед с навъсените си сини очи, и отметна с пръсти от подгизналата си от пот коса. Гъста коса, рунтава, неподстригвана и черна като мастило. Наскоро покаралата брада тъмнееше по челюстта му. — А това е Джендри. Силен е за годините си и работи здраво. Покажи на Ръката шлема, дето го направи, момко. — Момчето ги поведе почти свенливо към пейката си, на която беше поставен стоманен шлем като бича глава, с два големи извити рога.