— И вкарват пари в много джобове — добави Кутрето. — Всички странноприемници в града са пълни, а курветата вървят разкрачени.

Лорд Ренли се изсмя.

— Имаме късмет, че брат ми Станис не е сред нас. Помните ли когато предложи да забраним бардаците? Кралят го попита, както е почнал, дали няма да поиска да забрани яденето, срането и дишането. Честно казано, понякога се чудя как на Станис му се роди тази грозна дъщеря. Той тръгва към брачното си ложе като войник на бойното поле, с мрачен поглед и решен да изпълни дълга си.

Нед не се включи в общия смях.

— Аз също се чудя за брат ви. Чудя се кога най-после ще приключи това посещение на Драконов камък и ще заеме мястото си в съвета.

— Несъмнено веднага щом натикаме всички тези курви в морето — отговори Кутрето и предизвика нов смях.

— За днес се наслушах достатъчно за курви — заяви Нед и стана. — До утре.

Когато се върна в кулата на Ръката, на вратата го чакаше Харвин.

— Доведи Джори в покоите ми и кажи на баща си да ми оседлае коня — нареди му грубо Нед.

— Както заповядате, милорд.

Кипеше му отвътре — и от Червената цитадела, и от „турнира на Ръката“. Копнееше за малко утеха в прегръдката на Кейтлин, за виковете на Роб и Джон, кръстосващи мечове в двора, за хладните дни и студените нощи на севера.

След като се качи бесен в покоите си, свали запотените коприни, облечени за съвета, и поседя малко с книгата, докато чакаше да дойде Джори. „Родословията и Историите на великите домове на Седемте кралства, с описание на много изтъкнати владетели и благородни дами, и на техните деца“, от Великия майстер Малеон. Пицел му беше казал истината — четивото се оказа крайно досадно. Но все пак Джон Арин му го беше поискал и Нед беше сигурен, че е имал някакви причини. Тук имаше нещо. Някаква истина, заровена сред тези чупливи пожълтели страници, стига да можеше човек да я открие. Но каква? Томът беше отпреди над сто години. Едва ли сред живите имаше някой, който да се е родил по времето, когато Малеон е съставял своите прашасали списъци на бракове, раждания и смърти.

Той отново отвори на частта за дома на Ланистър и бавно заразгръща страниците, надявайки се въпреки всяка надежда, че ще изскочи нещо и ще му се набие само в очите. Ланистърови бяха стара фамилия. Водеха родословието си от Лан Умника, мошеник и хитрец от века на героите, който несъмнено беше не по-малко легендарен от Бран Строителя, макар че певците и разказвачите го обичаха повече. Според песните Лан беше симпатягата, който изтръгнал рода на Кастърли от Скалата на Кастърли без никакво оръжие, а само с хитрост и откраднал злато от слънцето, за да блесне къдравата му коса. „Де да беше тук сега — помисли Нед — да изтръгне истината от тази проклета книга.“

Рязкото почукване на вратата го предупреди за пристигането на Джори Касел. Нед затвори тома на Малеон и го покани да влезе.

— Обещах на градската стража двадесет свои гвардейци, докато свърши турнирът. Разчитам на теб да ги избереш. Командването повери на Алин и се погрижи да разберат, че са нужни, за да прекратяват свадите, а не да ги предизвикват. — Нед стана и отвори кедровата ракла да си вземе лека ленена риза. — Намери ли конярчето?

— Стражът, милорд — отвърна Джори. — Кълне се, че повече няма да пипне кон.

— Той какво има да ни каже?

— Твърди, че познавал много добре лорд Арин. Приятели били. — Джори изсумтя. — Казва, че Ръката бил щедър човек, винаги давал по някой петак на момците по празниците. Обичал конете. Никога не ги преуморявал при езда, носел им моркови и ябълки и те винаги били доволни, щом го видят.

— Моркови и ябълки — повтори Нед.

Това момче май щеше да се окаже по-безполезно от останалите. А беше последният от четиримата, за които му обърна внимание Кутрето. Джори му беше разказал за всички. Сир Хю се оказа точно толкова рязък, необщителен и нахален, колкото може да бъде един млад рицар. Щом Ръката желаел да разговаря с него, щял да го приеме с удоволствие, но нямало да се остави да го разпитва някакъв си капитан на телохранители… нищо че въпросният капитан беше с десет години по-възрастен от него и сто пъти по-добър с меча. Слугинчето поне се беше държало по-възпитано. Казало, че лорд Джон четял до изнемога, че хилавостта на малкия му син го тревожела и натъжавала, и че се държал грубо с лейди съпругата си. Кухненското ратайче, сега обущар, не беше разменяло и една дума с лорд Джон, но беше пълно с какви ли не кухненски клюки: лордът се карал с краля, лордът само човъркал и почти нищо не хапвал от храната си, лордът се канел да прати сина си като повереник на Драконов камък, лордът проявявал голям интерес към отглеждането на ловни хрътки, лордът посетил някакъв майстор-оръжейник да си поръча нова ризница, цялата изкована от светло сребро, със сокол от син яспис и луна от перли на гърдите. Лично братът на краля отишъл с него да му помогне да си избере доспехите, казало ратайчето. Не, не лорд Ренли, а другият — лорд Станис.

— Този наш страж спомни ли си нещо по-особено?

— Момъкът се кълне, че лорд Джон бил здрав като мъж два пъти по-млад от него. Казва, че често излизал да поязди с лорд Станис.

„Пак лорд Станис“ — помисли Нед. Това му се стори любопитно. Двамата с Джон Арин поддържали добри отношения, но не чак приятелски. И докато Робърт пътувал на север към Зимен хребет, Станис беше заминал за Драконов камък, островния опорен пункт на Таргариен, който бе завладял в името на брат си. Без да каже кога ще се върне.

— Къде са ходили при тези свои разходки?

— Според момчето се отбивали в един бардак.

— Бардак? — възкликна Нед. — Владетелят на Орлово гнездо и Ръката на краля е посещавал бардак със Станис Баратеон?

Нед поклати недоверчиво глава и се зачуди как ли щеше да приеме лорд Ренли тази нелепа клюка. Похотливостта на Робърт се бе превърнала в тема за неприлични пиянски песни из цялото владение, но Станис беше съвсем друг човек. Едва с година по-млад от краля, но напълно различен от него — строг, сериозен, неумолим и с мрачно чувство за дълг.

— Момчето твърди, че е истина. Ръката водел със себе си трима гвардейци и според момчето те си подмятали шеги по този повод, когато се връщали и оставяли конете при него.

— Кой бардак? — попита го Нед.

— Момчето не знае. Мъжете от гвардията му сигурно ще знаят.

— Жалко, че Лиза ги е отвела в Долината — рече кисело Нед. — Боговете полагат всички усилия да ни затруднят. Лейди Лиза, майстер Колемон, лорд Станис… всички, които всъщност могат да знаят истината за това, което се е случило с Джон Арин, са на хиляда левги оттук.

— Няма ли да извикате лорд Станис от Драконов камък?

— Още не. Не и преди да съм придобил малко по-ясна представа за цялата тази работа и за неговото място. — Проблемът го глождеше. Защо е трябвало на Станис да замине? Дали е имал някакво съучастие в убийството на Джон Арин? Или се е страхувал? На Нед му беше трудно да си представи какво би могло да уплаши Станис Баратеон, същия, който някога бе удържал Бурен край в едногодишна обсада, оцелявайки с плъхове и кожа от ботуши, докато лордовете Тирел и Редвин бяха седели отвън на конете си и бяха пирували пред стените му. — Подай ми жакета, ако обичаш. Сивия, с вълчището. Искам този оръжейник да разбере кой съм. Това може да го направи по-словоохотлив.

Джори отиде до гардероба.

— Лорд Ренли е брат на лорд Станис, както и на краля.

— Но изглежда не е бил канен на тези разходки.

Нед още не бе решил какво да мисли за Ренли, въпреки дружелюбното му държане и усмивките. Преди няколко дни той го беше отвел настрана, за да му покаже едно изключително красиво ковчеже от светло злато. Вътре имаше изящна статуетка, боядисана в ярките мирски цветове — миниатюра на младо момиче с очи на кошута и водопад от меко кестенява коса. Ренли много настойчиво искаше да разбере дали момичето му напомня за някого и след като Нед му отвърна със свиване на раменете, като че ли се разочарова. После му призна, че била Марджери, сестрата на Лорас Тирел, но според някои много приличала на Лиана.