— Не ви позна — каза зачудено сир Родрик след малко.

— Видя в нас само двама окаляни пътници, отбили край пътя, мокри и уморени. Не би му хрумнало да заподозре, че ще срещне тук дъщерята на своя владетел. Смятам, че в хана ще сме в пълна безопасност, сир Родрик.

Беше вече почти тъмно, когато го стигнаха — на кръстовището недалече от голямото сливане на Тризъбеца. Маша Хедъл беше още по-дебела и побеляла. Все така дъвчеше киселец, но ги огледа съвсем бегло и без помен от кръвясалата си усмивка.

— Две стаи на горния кат, само това остана — заяви тя, без да спира да дъвче. — Под камбанарията са, тъй че храната няма да пропуснете, макар че е доста шумно. Нищо не мога да направя. Претъпкано е. Или тия две стаи, или пътят.

Какво да се прави, избраха „тия две“ — ниски, прашни мансарди над паянтовото стълбище.

— Ботушите си оставете тук долу — каза им Маша, след като прибра монетите. — Момчето ще ги почисти. Не искам да ми мъкнете кал по стълбите. И ще слушате камбаната. Който закъснее за храната, стои гладен. — И никакви усмивки, да не говорим за сладкишите.

Когато удари камбаната за вечеря, шумът се оказа оглушителен. Кейтлин си беше облякла сухи дрехи. Седеше до прозореца и гледаше как дъждът трополи по стъклото. То беше млечносиво и мехуресто. Отвън вече припадаше влажен здрач. Кейтлин едва различаваше разкаляния кръстопът.

Кръстопътят беше повод да спрат за отдих и размисъл. Оттук към Речен пад пътят беше лек. Баща й винаги й даваше мъдър съвет, когато много се нуждаеше, и сега тя изпита силен копнеж да поговори с него, да го предупреди за приближаващата се буря. Щом Зимен хребет трябваше да се стяга за война, толкова повече важеше това за Речен пад, много по-близо до Кралски чертог и при мощта на Скалата на Кастърли, надвиснала от запад като сянка. Само да беше по-силен баща й, щеше да поеме натам, но Хостър Тъли вече от две години беше на легло и Кейтлин не можеше да го товари с още грижи.

Източният път беше по-див и опасен, катереше се по каменисти хълмове и гъсти гори, преди да навлезе в Лунните планини, през високите проходи и дълбоките пропасти на Долината на Арин и каменните Пръсти отвъд. Над Долината Орлово гнездо се извисяваше непоклатимо с кулите си, протягащи се към небето. Там щеше да намери сестра си… и може би някои от отговорите, които търсеше Нед. Лиза със сигурност знаеше повече, отколкото бе посмяла да сподели в писмото. Може би разполагаше дори с доказателството, необходимо на Нед, за да събори Ланистърови, а стигнеше ли се до война, щяха да имат нужда от помощта на рода Арин и от източните лордове, които им дължаха вярност.

Но планинският път беше опасен. Из тези проходи дебнеха рисове, скалните свлачища бяха нещо обичайно, а планинските кланове бяха разбойници, непризнаващи право и закон. Връхлитаха от високите склонове, за да грабят и убиват, и се стапяха като сняг, щом рицарите от Долината дойдеха да ги търсят. Дори Джон Арин, един от най-силните владетели, каквито Орлово гнездо бе познавало през цялото си съществуване, винаги тръгваше на път със силна охрана, когато се наложеше да прекоси планините. А единствената сила, с която разполагаше Кейтлин сега, беше един престарял рицар, въоръжен преди всичко с предаността си. Не, реши тя. Речен пад и Орлово гнездо трябваше да почакат. Пътят й беше на север към Зимен хребет, където я чакаха синовете и дългът. Минеха ли благополучно Шийката, щеше да се представи на някой от знаменосците на Нед и да прати конници напред със заповед да охраняват кралския път.

Дъждът скриваше полята отвъд кръстопътя, но в паметта си Кейтлин ясно виждаше околната земя. Пазарището се намираше от другата страна на пътя, а на около миля по-нататък беше селото — петдесетина бели къщички около малка каменна септа. Сега сигурно щяха да са повече — лятото се бе проточило дълго и мирно. На север оттук кралският път продължаваше покрай Зелената вилка на Тризъбеца, през плодородни долини и зелени гори, покрай процъфтяващи селища, яки като малки крепости чифлици и замъци на крайречни лордове.

Кейтлин ги познаваше всички: Блакууд и Бракън с вечната им вражда — на баща й често се налагаше да ги усмирява; лейди Уент, последната от рода си, която обитаваше със своите духове мрачните като пещери сводести зали на Харънхъл; гневливия лорд Фрей, надживял седемте си жени и напълнил двата си замъка-двойници с деца, внуци и правнуци, а също така и с копелета и внуци-копелета. Всички те бяха знаменосци на дома Тъли, заклели бяха мечовете си в служба на Речен пад. Кейтлин се зачуди дали всичко това ще е достатъчно, ако се стигне до война. Баща й беше изключително предан на клетвата си човек и несъмнено щеше да свика знамената си… но дали знамената щяха да се отзоват? Родовете Дари, Ригер и Мутън също бяха положили клетви пред Речен пад, но преди четиринадесет години бяха предпочели краля пред своя владетел и на Тризъбеца се сражаваха на страната на Регар Таргариен, докато лорд Фрей бе дошъл с войските си много след края на битката и остана известно съмнение към коя от двете армии се е канил да се присъедини. Към тяхната, кълнеше се той тържествено на победителите, след като всичко бе приключило, но оттогава баща й го наричаше „Закъснелия лорд Фрей“. Не трябваше да се стига до война, помисли с боязън Кейтлин. Не трябваше да го позволят.

Сир Родрик дойде веднага щом екът на камбаната заглъхна.

— Да побързаме, докато не е свършила храната, милейди.

— Може би ще е по-безопасно да не сме рицар и лейди, докато не прехвърлим Шийката — каза тя. — Обикновените пътници привличат по-малко внимание. Да кажем, баща и дъщеря, тръгнали на път по някаква семейна работа.

— Ваша воля, милейди — съгласи се сир Родрик. И се усети какво е казал едва когато тя се засмя. — Човек трудно отвиква от старата вежливост, ми… дъще. — Посегна да опипа липсващите си бакенбарди и въздъхна отчаяно.

Кейтлин го хвана под ръка.

— Хайде, татко. Трапезата, която ни е подредила Маша Хедъл сигурно ще ти хареса, но не прекалявай с хвалбите. Усмивката й наистина няма да ти хареса.

Гостилницата беше дълга и неуютна, с ред големи бурета в единия край и голямо огнище в другия. Малкият слуга тичаше напред-назад с шишове месо, а Маша точеше бира от буретата и дъвчеше киселец.

Пейките бяха претъпкани с гости от околните селца, смесени с най-различни пътници. По кръстопътищата се срещаха какви ли не хора — бояджии с оплескани в черна и червена багра длани деляха място с мъже от речните села, вонящи на тиня и риба, мускулест налбант седеше поприсвит до съсухрен стар септон, недодялани железари и пълнички търговци си подмятаха пресни новини като стари и добри приятели.

В тази пъстра компания се мяркаха доста мечоносци и това не се хареса много на Кейтлин. Трима край огъня носеха знака с червения жребец на Бракънови, имаше и една голяма група с плетени от синкава стомана ризници и сребристосиви шлемове. На раменете им личеше друг познат й герб — близначните кули на дома Фрей. Тя огледа предпазливо лицата им, но бяха твърде млади, за да я познават.

Сир Родрик намери свободно място за двамата на пейката близо до кухнята. На масата срещу тях млад хубавец настройваше струните на лютнята си.

— Седем благослова за вас, добри хора — поздрави ги той, щом седнаха. Пред него имаше празна винена чаша.

— И за теб, певецо — отвърна Кейтлин. Сир Родрик им поръча хляб, месо и бира, и то веднага, ако се съдеше по тона му. Певецът, осемнайсетинагодишен младеж, ги изгледа дръзко, заразпитва ги откъде идат, кога са пристигнали и какви новини носят, и въпросите му полетяха бързи като стрели, без да спре, за да чуе отговора.

— Тръгнахме преди два дни от Кралски чертог — отговори Кейтлин на най-безопасния от въпросите му.

— Аз пък съм тръгнал натам — каза младокът. Както беше очаквала, гореше от нетърпение да разкаже своята история, вместо да чуе тяхната. Певците най-много от всичко обичат да слушат собствения си глас. — Турнирът на Ръката означава богати лордове с дебели кесии. Последния път си тръгнах с повече сребро, отколкото можех да нося… или щях да си тръгна, ако не бях заложил всичкото, че него ден ще победи Кралеубиеца.