Церсей сбра полите и достойнството си и пое към вратата, след нея — лорд Ренли и останалите. Великият майстер Пицел се задържа и поднесе с треперещи ръце на краля чаша с гъста, лепкава бяла течност.

— Маковият сок, ваша милост. Изпийте го. За болката.

Робърт блъсна чашата.

— Разкарай се. Много скоро ще заспя, стари глупако. Вън.

Великият майстер Пицел погледна стъписано Нед и заситни към изхода.

— Проклет да си, Робърт — изпъшка Нед, след като останаха сами. Кракът му толкова лошо пулсираше, че почти го заслепи от болка. Или скръб сигурно замъгли очите му. Смъкна се на леглото до приятеля си. — Защо трябва винаги да си толкова твърдоглав?

— Аа, майната ти, Нед — изруга кралят хрипливо. — Но го убих копелето, нали? — Изгледа ядосано Нед отдолу, със сплъстения кичур черна коса, паднал пред очите му. — И с теб трябваше да направя същото. Не можа да оставиш човек да половува спокойно. Сир Робар ме намери. Главата на Грегър. Отвратително. На Хрътката не казах. Нека Церсей да го изненада. — Засмя се, но го прониза болка и смехът му премина в стон. — Боговете са милостиви. — Изпъшка и преглътна болката си. — Момичето. Денерис. Само едно дете, ти беше прав… затова, момичето… боговете пратиха глигана… пратиха да ме накаже… — Кралят закашля и от устата му бликна кръв. — Грешно, грешно беше, аз… само момиче… Варис, Кутрето, брат ми дори… ненужно… никой не каза „не“ освен теб, Нед… само ти… — Вдигна немощно ръка. — Лист и мастило. Там, на масата. Пиши каквото ти кажа.

Нед приглади листа на коляното си и вдигна перото.

— Както заповядате, ваша милост.

— Такава е волята и така рече Робърт от рода Баратеон, първият с това име, крал на андалите и така нататък — допиши ги там проклетите титли, знаеш кое как. С настоящето заповядвам Едард от рода Старк, владетел на Зимен хребет и Ръка на краля, да служи като лорд регент и протектор на владенията след моята… след моята смърт… да управлява вместо… вместо мен, докато моят син Джофри навърши пълнолетие…

— Робърт… — „Джофри не е твой син“, искаше да му каже, но думите не можаха да излязат от устата му. Агонията беше изписана прекалено ясно на лицето на Робърт, не можеше да го рани повече. Затова Нед сведе глава и записа, но вместо думите на краля „моя син Джофри“ надраска върху листа „моя наследник“. Измамата го накара да се почувства омърсен. „Лъжите, които изричаме от любов — помисли. — Дано боговете ми простят.“ — Какво още искаш да напиша?

— Кажи… каквото там трябва. Да пази и закриля, стари, нови богове, знаеш как. Пиши. Аз ще го подпиша. Като издъхна, ще го дадеш на съвета.

— Робърт — каза Нед с глас, пълен със скръб, — не бива. Недей да умираш. Кралството има нужда от теб.

Робърт хвана ръката му и пръстите му я стиснаха силно.

— Ти си… ах, какъв лъжец си ти, Нед Старк — изпъшка с болка той. — Кралството… кралството знае какъв скапан крал бях. Лош като Ерис, боговете да ме пощадят дано.

— Не — заговори Нед на умиращия си приятел, — не като Ерис. Изобщо не беше лош като Ерис.

Робърт се усмихна немощно.

— Но поне ще кажат… че това, последното… последното съм го направил добре. Ти няма да ме изложиш. Сега ще управляваш ти. Ще го мразиш повече и от мен, но ще управляваш добре. Свърши ли с драскането?

— Да. — Нед му подаде листа. Робърт надраска слепешком подписа си и остави петна кръв върху писмото. — Печатът трябва да се постави пред свидетели.

Робърт си пое дъх, после изхриптя:

— Поднеси глигана на погребалния ми пир. С ябълка в устата, кожицата му да е хрупкава. Изяжте го копелето. Да не ти пука, и да се задавите с него. Обещай ми, Нед.

— Обещавам. — „Обещай ми, Нед“, отекна гласът на Лиана.

— Момичето — каза кралят. — Денерис. Оставете го да живее. Ако можеш… ако не е твърде късно… говори с тях… Варис, Кутрето… не ги оставяй да го убият. И помогни на сина ми, Нед. Направи го да е… да е по-добър от мен. — Лицето му се сгърчи. — Боговете дано са милостиви.

— Ще са, приятелю — каза Нед. — Ще са.

Кралят притвори очи и сякаш се успокои. После измърмори:

— Убит от свиня! Да се посмее човек здраво, само че много боли.

Нед не се засмя.

— Да ги повикам ли?

Робърт вяло кимна.

— Както искаш. Богове, защо е толкова студено тук?

Слугите се втурнаха и побързаха да подхранят огньовете. Кралицата си беше тръгнала; това поне бе някакво малко облекчение. Ако имаше капка разум, Церсей щеше да вземе децата си и да избяга още преди съмнало.

Тя, изглежда, не липсваше на Робърт. Кралят накара брат си Ренли и Великия майстер Пицел да застанат като свидетели и натисна пръстена си с печата върху нагорещения жълт восък, който Нед изсипа върху писмото му.

— А сега ми дайте нещо за болката и ме оставете да умра.

Великият майстер Пицел побърза да му смеси нова доза маков сок. Кралят този път я изпи до дъно. Черната му брада беше опръскана с бели лепкави капчици, когато захвърли празната чаша.

— Ще сънувам ли?

Отговори му Нед.

— Ще сънувате, милорд.

— Добре — каза той с усмивка. — Ще предам на Лиана обичта ти, Нед. Грижи се вместо мен за децата ми.

Думите срязаха Нед през корема като нож. За миг се обърка. Не можеше да се принуди да излъже. Но после си спомни за копелетата — малката Барра на гърдата на майка си, Мия в Долината, Джендри в неговата ковачница и всички други.

— Ще… ще пазя децата ви като мои — бавно отрони той.

Робърт кимна и затвори очи. Нед загледа как старият му приятел се отпуска в меките възглавници и как отварата от маковия сок отмива болката от лицето му. Сънят го пое.

До ухото на Нед тихо издрънча тежката верига на Великия майстер Пицел.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, милорд, но раната е гангренясала. Два дни са им трябвали, докато го върнат. Когато го видях, вече беше късно. Мога да намаля страданието на Негова милост, но вече само боговете могат да го изцерят.

— Колко? — попита Нед.

— По всички правила трябваше вече да е мъртъв. Не съм виждал друг човек толкова силно впил се в живота.

— Брат ми винаги е бил силен — каза лорд Ренли. — Не беше разумен, вярно е, но беше силен. — В душния зной на спалнята челото му беше станало мазно от пот. Бе като някой призрак на Робърт — млад, мургав и красив. — Закла глигана. Червата му се свличаха от корема, но не знам как, закла глигана. — Гласът му бе изпълнен с почуда.

— Робърт никога не напускаше бойното поле, докато е останал на краката си и един противник — промълви Нед.

Отвън сир Баристан Селми все още пазеше стълбището на кулата.

— Майстер Пицел даде на Робърт маковия сок — каза му Нед. — Погрижи се никой да не нарушава покоя му без мое позволение.

— Ще бъде както заповядате, милорд. — Сир Баристан изглеждаше състарен. — Не изпълних святата си клетва.

— И най-верният рицар не може да защити един крал от самия него — каза Нед. — Робърт обичаше лова на глигани. Виждал съм го как ги убива. — Заставаше на място, без да трепне, стегнал нозе, с голямото копие в десницата, и в повечето случаи сипеше ругатни към връхлитащия звяр и изчакваше до последния възможен миг, преди да го убие с един-единствен, сигурен и свиреп замах. — Никой не е могъл да знае, че този ще му донесе смъртта.

— Милостив сте, че го казвате, лорд Едард.

— Каза го лично кралят. Обвини виното.

Белокосият рицар кимна уморено.

— Негова милост се поклащаше на седлото, когато погнахме звяра от леговището му, но въпреки това ни заповяда да останем настрана.

— Чудя се, сир Баристан — много кротко попита Варис, — кой е дал това вино на краля?

Нед не беше чул приближаването на евнуха и стреснато се обърна. Варис носеше черен кадифен халат, който метеше пода; лицето му беше прясно напудрено.

— Виното беше от личния мях на краля — отвърна сир Баристан.

— Само един мях? Човек доста ожаднява по време на лов.

— Не съм ги броил. Повече от един ще е бил, със сигурност. Щом поискаше нов, неговият скуайър тичаше да му донесе.