— Колко прилежно момче — каза Варис, — колко се е грижило да не би да остане жаден Негова милост.

Нед усети горчивина в устата си. Спомни си за двете светлокоси момчета, които Робърт бе отпратил да търсят разтегач на нагръдник. Същата нощ кралят бе разказал тази история пред всички и се тресеше от смях.

— Кой скуайър?

— По-големият — отвърна сир Баристан. — Лансел.

— О, този момък го познавам добре — каза Варис. — Стабилно момче, син на сир Кивън Ланистър, племенник на лорд Тивин и братовчед на кралицата. Май ще трябва да поговоря с него. Надявам се, че това мило и сладко момче няма да се самообвини. Децата са толкова уязвими с невинността на своята младост, както добре помня.

Варис, разбира се, беше имал младост, но Нед се съмняваше, че е бил невинен.

— Тъкмо стана дума за деца. Робърт е променил чувствата си към Денерис Таргариен. Каквото и да сте уредили, искам да се отмени. Веднага.

— Уви — вдигна рамене Варис. — „Веднага“ може да се окаже вече късно. Боя се, че птичетата са отлетели. Но ще направя каквото мога, милорд. С ваше позволение. — Поклони се и изчезна надолу по стъпалата, само пантофите му с меките подметки зашепнаха по камъка, докато слизаше.

Кайн и Томард подкрепяха Нед по моста, когато от Стегата на Мегор се приближи лорд Ренли.

— Лорд Едард — извика той след Нед, — един момент, ако обичате.

Нед спря.

— Щом искате.

Ренли тръгна към него.

— Отпратете хората си.

Срещнаха се по средата на моста, със сухия ров отдолу. Лунните лъчи посребряваха злобно стърчащите върхове на железните копия, набити в него.

Нед махна с ръка. Томард и Кайн сведоха глави и се отдръпнаха почтително. Лорд Ренли се озърна предпазливо към сир Борос в другия край на моста и след това към сир Престън на прага на кулата зад тях.

— Онова писмо. — Наведе се към него. — За регентството ли беше? Брат ми вас ли обяви за Протектор? — Не изчака за отговора. — Милорд, имам тридесет души лична гвардия и още други приятели, рицари и лордове. Един час ми дайте и ще ви връча сто меча в ръката.

— И какво трябва да направя с тези сто меча, милорд?

— Ударете! Сега, докато замъкът още спи. — Ренли отново хвърли поглед към сир Борос и зашепна настойчиво: — Трябва да измъкнем Джофри от майка му и да го държим в ръцете си. Протектор или не, който държи краля, държи кралството. Би трябвало също да задържим Мирцела и Томен. Щом децата са в ръцете ни, Церсей няма да посмее да се противопостави. Съветът ще ви утвърди за лорд-протектор и ще ви предаде Джофри като повереник.

Нед го изгледа хладно.

— Робърт все още не е умрял. Боговете могат да го пощадят. Ако не, ще свикам съвета да чуе последните му думи и да обсъди въпроса с наследството, но няма да посрамя последните му часове на земята с проливане на кръв по коридорите и измъкване на уплашени деца от леглата им.

Лорд Ренли отстъпи крачка назад, напрегнат като тетива на лък.

— Всеки миг забавяне дава на Церсей още един миг за подготовка. Докато Робърт издъхне, може да е твърде късно… за двама ни.

— Тогава трябва да се помолим Робърт да не умре.

— Едва ли.

— Боговете понякога са милостиви.

— Но Ланистърови не са.

Лорд Ренли се обърна и закрачи към кулата, където умираше брат му.

Докато се върне в покоите си, Нед вече се чувстваше страшно уморен и сърцето му тежеше, но за сън и дума не можеше да става. „Заиграеш ли играта на тронове, или печелиш, или загиваш“, казала му бе Церсей Ланистър в гората на боговете. Улови се, че се чуди дали не е сгрешил с отказа си на лорд Ренли. Нямаше вкус към интригите и заплахите над деца бяха пълно безчестие, но все пак… ако Церсей избереше да се бори вместо да избяга, като нищо можеха да му потрябват стоте меча на Ренли — и много повече.

— Трябва ми Кутрето — каза Нед на Кайн. — Ако го няма в стаите му, вземи колкото хора ти трябват и претърсете всяка винарна и бардак в Кралски чертог, докато не го намерите. Доведете го при мен преди съмване. — Кайн се поклони и излезе, а Нед се обърна към Томард. — „Вятърна вещица“ вдига платна с вечерния прилив. Подбрал ли си свитата?

— Десет мъже, под командата на Портър.

— Двайсет, и ще ги командваш ти — каза Нед. Портър беше смел мъж, но твърдоглав. Искаше някой по-стабилен и разумен да пази дъщерите му.

— Както пожелаете, милорд — отвърна Том. — Не бих казал, че ще ми е мъчно да видя това скапано място зад гърба си.

— Като завиете на север, ще минете покрай Драконов камък. Искам да доставиш там едно писмо.

Том го погледна притеснено.

— Драконов камък ли, милорд? — Островната крепост на дома Таргариен се ползваше с лоша слава.

— Кажи на капитан Кос да вдигне знамето ми веднага щом видите острова. Може да се пазят от нечакани гости. Ако прояви неохота, предложи му колкото поиска. Писмото, което ще ти дам, ще го предадеш лично на лорд Станис Баратеон. На никой друг. Нито на стюарда му, нито на капитана на гвардията му, нито на лейди съпругата му, лично в ръката на лорд Станис.

— Както заповядате, милорд.

След като Томард го остави, лорд Едард Старк седна и се загледа в пламъка на свещта на масата. За миг мъката го надви и в този миг нищо друго не искаше повече от това да се добере до гората на боговете, да коленичи пред дървото на сърцето и да се помоли за живота на Робърт Баратеон, който му беше повече от брат. Хората след това щяха да шепнат, че Едард Старк е изменил на приятелството на краля и е лишил синовете му от наследство; можеше да се надява единствено, че боговете ще го разберат и че Робърт ще научи истината за всичко това в земята оттатък гроба.

Нед извади последното писмо на краля. Завит на руло бял пергамент, подпечатано със златист восък и няколко кратки слова. И петно кръв. Как малка бе междата между победа и поражение, между живот и смърт. Извади чист лист и натопи перото в мастилницата.

„До Негова милост Станис от рода Баратеон — написа. — Когато получите това писмо, Вашият брат Робърт, нашият крал през последните петнадесет години, ще е мъртъв. Бил е разкъсан от глиган по време на лов в кралския лес.“

Думите сякаш се гърчеха и усукваха по листа и ръката му се спря. Лорд Тивин и сир Джайм нямаше покорно да понесат безчестието; щяха да се сражават и нямаше да побягнат. Лорд Станис несъмнено беше нащрек след убийството на Джон Арин, но беше повече от наложително да отплава към Кралски чертог веднага с цялата си мощ, преди Ланистърови да тръгнат в поход.

Нед заподбира много грижливо всяка дума. Когато приключи, подписа писмото с „Едард Старк, лорд на Зимен хребет, Ръка на краля и Протектор на владенията“, подсуши листа, сгъна го на две и поднесе восъка за печата над пламъка на свещта да се стопи.

Регентството му щеше да е кратко, разсъди той, докато восъкът омекваше между пръстите му. Новият крал щеше да си избере своя Ръка. Нед щеше да се освободи и да се прибере у дома. Мисълта за Зимен хребет докара на лицето му уморена усмивка. Прииска му се отново да чуе смеха на Бран, да излезе на лов със соколи с Роб, да погледа играещия в двора Рикон. Прииска му се да потъне в спокойния сън без никакви сънища в леглото си, притиснал до себе си Кейтлин.

Кайн се върна тъкмо докато притискаше печата с вълчището в мекото бяло петно восък. С него беше Дезмънд, а между двамата — Кутрето. Нед благодари на гвардейците и ги освободи.

Лорд Петир беше облякъл кадифена туника с бухнали ръкави, а сребристата му на цвят пелерина беше извезана с птици присмехулници.

— Предполагам, че поздравленията са в ход — подхвърли той, докато сядаше.

Нед се намръщи.

— Кралят лежи тежко ранен, на ръба на смъртта.

— Знам — отвърна Кутрето. — И освен това знам, че Робърт ви е посочил за Протектор на владенията.

Очите на Нед пробягаха към писмото на краля до него с несчупения печат.

— И как точно го разбрахте, милорд?

— Варис ми го намекна — отвърна Кутрето, — а вие сам току-що го потвърдихте.