„Не искаш да събудиш дракона, нали?“
Вървеше по дълъг коридор под високи каменни арки. Не можеше да погледне назад, не трябваше да поглежда назад. Пред нея имаше врата, мъничка в далечината, но макар и от толкова далече тя виждаше, че вратата е боядисана червено. Закрачи по-бързо, а босите й крака оставяха кървави дири на камъка.
„Не искаш да събудиш дракона, нали?“
Видя светлината на слънцето над морето на Дотрак, кипящото от живот поле, наситено с мирис на земя и смърт. Вятър зашумя сред тревите и те се разлюляха като вода. Дрого я държеше в силните си ръце и шепата му галеше сладостта между бедрата й и я разтваряше, и будеше онази влага, която бе само за него, а звездите отгоре им се усмихваха, звезди по грейналото от светлината на деня небе. „У дома“, шепнеше тя, а той проникваше в нея и я изпълваше със семето си, но звездите изчезнаха отведнъж и по синьото небе се понесоха големи криле, а светът пламна.
„Не искаш да събудиш дракона, нали?“
Лицето на сир Джора беше изпито и скръбно.
— Регар бе последният дракон — каза й той и думите му отекнаха от студените стени от камък. Допреди миг само беше тук, а в следващия взе да чезне, плътта му изгуби цвят, стана по-нетленен от вятър.
— Последният дракон — изшепна тънко като полъх в тревите и се стопи. Тя почувства мрака зад себе си, а червената врата отпред й се стори по-далечна от всякога.
„…да събудиш дракона, нали?“
Брат й изникна пред нея и закрещя:
— Драконът не моли, пачавро! Не можеш да заповядаш на дракона. Аз съм драконът и мен ще короноват. — Разтопеното злато се стече по лицето му като восък, прогаряйки дълбоки жлебове в плътта му. — Аз съм драконът и мен ще короноват — изкрещя, а пръстите му като змии се стрелнаха и захапаха цицките й, щипеха и стискаха, докато очите му се пръскаха и после се изляха като желе по набраздените овъглени бузи.
„Не искаш да събудиш дракона, нали?“
Червената врата бе толкова далече пред нея, а тя чувстваше зад гърба си ледения дъх, фучащ и догонващ. Догонеше ли я, щеше да я споходи смърт по-жестока от смъртта, да я остави вечно да вие в мрака. Дани побягна.
„Не искаш да събудиш дракона…“
Чувстваше зноя в себе си, онзи адски пламък, забушувал в утробата й. Синът й бе снажен и с горда осанка, с медената кожа на Дрого и с нейната сребристозлатна коса, и с очи — бадеми с виолетов цвят. А той й се усмихна и вдигна ръка към нея, ала щом отвори уста, от нея изригна пламък. Тя видя как сърцето му лумна в гърдите и в миг той изчезна, стопи се като мушица в пламъка на догаряща свещ, стана на пепел. За детето си заплака, за чаканата сладост на бебешките устни на гръдта й, но сълзите й станаха на пара, щом потекоха по бузите й.
„… искаш да събудиш дракона…“
В тъмния коридор се заниза безкрайна редица от призраци в похабени одежди на крале. В ръцете си държаха мечове от бял огън. Сребро бе косата им, сребро и злато, и бяла платина, очите им — опал и аметист, турмалин и нефрит.
— Бързай! — завикаха те. — Бързай, бързай. — Тя тичаше с все сила, нозете й се топяха по камъка на всяка стъпка. — По-бързо! — в хор викаха призраците и тя пищеше, а те я блъскаха и блъскаха напред. Болка, зла като нож, я посече в гърба и тя усети как кожата й се разпра и подуши вонята на пламнала кръв, и сянка видя: сянка от криле.
И полетя Денис Таргариен.
„… събудиш дракона…“
Вратата се извиси пред нея. Червената врата. По-близо, все по-близо, коридорът от двете страни се стопи в мъгла, мразът отзад изостана. А камъка вече го нямаше и тя летеше над Дотракското море, все по-високо и нагоре, зеленото се люшкаше под нея и всичко живо и изпълнено с дихание в ужас бягаше от сянката на нейните криле.
Усети мириса на дом, видя го, ето там, отвъд онзи праг, зелените поля и грамадните каменни къщи, и рат да я пази от студа, ето там. Тя блъсна вратата и я отвори.
„… дракона…“
И видя брат си Регар, яхнал жребец, черен като бронята му. А от очните процепи на шлема му бляскаха пламъци.
— Последният дракон — прошепна едва чуто гласът на сир Джора. — Последният… последният…
Дани вдигна лъскавото му черно забрало.
Лицето зад него беше нейното.
Дълго след това остана само болката, огънят вътре в нея и шепотът на звездите.
Събуди се с вкус на пепел в устата и простена:
— Не… моля ви, не…
— Халееси? — Като изплашена сърна Джикуи се надвеси над нея.
Шатрата бе потънала в сумрак, стаена и душна. Люспици пепел се вдигаха от мангала и очите на Дани ги проследиха през димоотвода. „Летят — каза си. — Летят като мен. Имах крила. Летях.“ Но беше само сън.
— Помогнете ми — прошепна тя и се помъчи да стане от постелята. — Донесете ми… — Гласът й кървеше като рана, мисълта й се губеше. Защо толкова я болеше? Сякаш тялото й беше раздрано на късове и отново закърпено от късовете. — Искам…
— Да, халееси. — Миг и Джикуи вече я нямаше, изхвърча от шатрата и се развика отвън. Дани имаше нужда от… нещо… някого… от какво? Знаеше, че е важно. Знаеше, че нищо друго на света не е толкова важно. Подпря се на лакът да се изправи и завивката се заплете в краката й. Толкова трудно беше да се движи. Светът наоколо закръжи. „Трябва да…“
Намериха я върху чергилата. Пълзеше към драконовите яйца. Сир Мормон я взе да я отнесе обратно в постелката от коприна, а тя се мяташе немощно в ръцете му. През рамото му видя трите си слугини, Джого с рехавите му младежки мустачки и плоското, широко лице на Мирри Маз Дуур.
— Аз трябва да… — понечи да им обясни. — Трябва да…
— Трябва да поспите, принцесо — каза сир Джора.
— Не — отвърна Дани. — Моля ви. Моля ви.
— Да. — Зави я с коприната, макар да гореше. — Да поспите и отново да станете силна, халееси. Да се върнете при нас.
И тогава Мирри Маз Дуур, майги, пристъпи към нея и поднесе към устните й чаша. Тя вкуси прокиснало мляко с още нещо в него, нещо гъсто и горчиво. Топлата течност потече по брадичката й. Преглътна някак. В шатрата стана още по-тъмно и сънят отново я унесе.
Този път не сънува. Плуваше ведро и в мир сред черно море, не познаващо бряг.
След време — нощ, ден, година — се събуди отново. В шатрата беше тъмно и с всеки порив на вятъра копринените й стени заплющяваха като криле. Този път Дани не се и опита да стане.
— Ирри. Джикуи. Дорея. — Явиха се на мига. — Гърлото ми е пресъхнало — рече тя, — толкова пресъхнало… — Донесоха й вода.
Топла беше и застояла, но Дани жадно я изпи и прати Джикуи за още. Ирри намокри парче мек плат и избърса челото й.
— Болна бях — отрони Дани и дотракското момиче кимна.
— От колко време? — Влажният плат на челото й донесе утеха, но Ирри изглеждаше толкова тъжна, че я изплаши.
— Дълго — прошепна Ирри. Когато Джикуи се върна с водата, с нея дойде и Мирри Маз Дуур, с натежали от съня очи.
— Пий — каза й тя и пак вдигна главата на Дани към чашата в ръката си, но този път бе само вино. Сладко, сладко вино. Дани пи, легна пак и се заслуша в дъха си. Крайниците й натежаха и сънят отново я облада.
— Донесете ми… — Гласът й се провлече размазан и сънлив. — Донесете… искам да държа…
— Да? — каза майги. — Какво искате, халееси?
— Донесете ми… яйце… драконово яйце… моля ви… — Клепките й натежаха като оловни и нямаше вече сили да ги вдигне.
Когато се събуди за трети път, от димоотвода на шатрата струеше сноп златна слънчева светлина, а ръцете й се бяха увили около едно от драконовите яйца. Беше бялото, с люспи с цвета на каймак и с виещи се на спирали нишки от злато и бронз, и Дани усети топлината му.
Под завивките голата й кожа бе станала лъскава от потта. „Драконова роса“ — си каза. Пръстите й зашариха по повърхността на черупката, проследиха златните жилки и дълбоко под каменната обвивка тя усети как в отговор нещо се изви и загърчи. Не я уплаши. Целият й страх бе умрял. Изпепелен.
Дани опипа челото си. Под тънкия варак на потта кожата й беше хладна. Треската беше свършила. Надигна се с усилие и остана да седи в постелята. За миг само се почувства замаяна и усети болка дълбоко вътре, между бедрата. Но се почувства отново силна. Като чуха гласа й, слугините влязоха тичешком.
