Когато тежката дървена врата изскърца и се отвори, внезапната светлина се оказа твърде болезнена за очите му.

Тъмничарят му подаде кана. Глината беше студена и запотена от влагата. Нед я сграбчи с две ръце и загълта жадно. Водата потече от устата му и закапа по брадата. Пи, докато не почувства, че ще повърне.

— Колко време мина? — попита изнемощяло.

Тъмничарят приличаше на плашило, с лице на плъх и рехава брада, облечен в плетена ризница и къса кожена пелерина.

— Без приказки — изръмжа човекът-плъх и дръпна каната от ръцете му.

— Моля те — промълви Нед, — дъщерите ми…

Вратата се затръшна. Той примига срещу изчезналата светлина, след това се сви върху сламата. Вече не вонеше нито на урина, нито на изпражнения. Вече не миришеше на нищо.

Беше престанал да прави разлика между будност и сън. Спомените го връхлитаха един след друг в тъмното. Беше в годината на онази лъжовна пролет, а той отново бе осемнадесетгодишен, слизаше от Орлово гнездо за турнира при Харънхъл. Виждаше пред себе си тъмнозелените треви и долавяше мириса на полен, понесен от вятъра. Топли дни, прохладни нощи и сладък вкус на вино. Спомни си смеха на Брандън и необузданата храброст на Робърт в груповия бой, как се смееше, докато събаряше мъжете от седлата наляво и надясно. Спомни си Джайм Ланистър, златокос младеж в бялата люспеста броня, коленичил на тревата пред кралския павилион, как се врича да пази и защитава своя крал Ерис. Как след това сир Осуел Уент помогна на Джайм да се изправи и как лично Белия бик, Лорд-командирът сир Джеролд Хайтауър, заметна снежнобелия плащ на Кралски страж на раменете му и закопча торквата. Всичките шестима Бели мечове бяха там да поздравят най-новия си брат.

Ала когато започнаха двубоите, денят бе на Регар Таргариен. Коронованият принц носеше доспехите, в които по-късно щеше да издъхне: блестящия черен нагръдник с триглавия дракон на своя дом, инкрустиран с рубини на гърдите. Когато яздеше, зад него се вееше пискюл от пурпурна коприна и сякаш ничия пика не можеше да го засегне. Брандън падна пред него, а след това Бронзовия Йон Ройс, и дори великолепния сир Артър Дайн, Меча на утрото.

Робърт се смееше с Джон и стария лорд Хънтър, когато принцът препусна в кръг около полето на турнира, след като свали от коня сир Баристан в последния двубой, за да спечели шампионската корона.

Нед си спомни мига, когато всички усмивки замръзнаха, когато принц Регар Таргариен пришпори коня покрай собствената си съпруга, принцесата на Дорн Елия Мартел, за да положи венеца на дамата на красотата в скута на Лиана. Все още го виждаше: венец от зимни рози, сини и покрити със скреж.

Нед Старк пресегна и сграбчи цветната корона, но под светлосините цветенца се криеха тръни. Усети как те се забиха в кожата му, остри и жестоки, видя как капките кръв бавно потекоха по пръстите му и се събуди разтреперан в тъмното.

„Обещай ми, Нед“, бе прошепнала сестра му в кървавата си постеля. Тя бе обичала мириса на зимните рози.

— Боговете дано ме спасят — проплака Нед. — Полудявам.

Боговете не благоволиха да се отзоват.

Всеки път, когато тъмничарят му донесеше вода, си казваше, че е изтекъл още един ден. Отначало го умоляваше да му каже някоя дума за дъщерите му и за света извън килията. Единствените отговори бяха ругатни и ритници. По-късно, когато се появиха болките в стомаха, започна да го моли за храна. Все едно беше; храна не му носеха. Сигурно Ланистърови бяха решили да го уморят от глад. „Не“, каза си. Ако Церсей беше искала смъртта му, щяха да го посекат в тронната зала заедно с хората му. Трябваше й жив. Изнемощял, отчаян, но жив. Кейтлин държеше брат й; не смееше да го убие, иначе животът на Дяволчето също щеше да е обречен.

Извън килията се чу дрънчене на железни вериги. Щом вратата изскърца и се отвори, Нед протегна ръка към влажната стена и се извърна към светлината. Блясъкът на факела го накара да примижи.

— Храна — изхриптяха напуканите му устни.

— Вино — отвърна глас. Не беше мъжът с лице на плъх; този тъмничар беше по-дебел, по-нисък, въпреки че носеше същата кожена полупелерина и стоманен шлем с шип на върха. — Пийте, лорд Едард. — Мъжът тикна един мях в ръцете му.

Гласът беше странно познат, но на Нед Старк му беше нужна минута, докато се сети чий е.

— Варис? — промълви той. — Това… не е сън. Ти си тук. — Пълните бузи на евнуха бяха покрити с тъмна четинеста брада. Нед усети с пръстите си грубите косми. Варис се беше превъплътил в състарен тъмничар, миришещ на пот и вкиснало вино. — Как си… що за магьосник си ти?

— Жаден — каза Варис. — Пийте, милорд.

Ръцете на Нед хванаха меха.

— Това ли е отровата, която даде на Робърт?

— Бъркате ме с някой друг — тъжно отвърна Варис. — Явно никой не обича евнусите. Я ми дайте меха. — Отпи и от ъгълчето на пълната му уста се стече червена струйка. — Е, не може да се сравни с качеството, което ми предложихте в нощта на турнира, но не е и съвсем отровно — заключи той и отри устни. — Вземете.

Нед се помъчи да преглътне.

— Утайка.

Имаше чувството, че ще го избълва.

— Всички трябва да преглъщат и киселото заедно със сладкото. Върховните лордове, както и евнусите. Вашият час настъпи, милорд.

— Дъщерите ми…

— По-малката се измъкна от сир Мерин и избяга — каза Варис. — Не можах да я намеря. Ланистърови също. Което е добре, впрочем. Новият ни крал не я обича. По-голямата ви дъщеря все още е сгодена за Джофри. Церсей я държи подръка. Преди няколко дни тя дойде на дворцовия съвет да се помоли да ви пощадят. Жалко, че не бяхте там да я чуете, щяхте да се трогнете. — Наведе се напрегнато към него. — Вярвам, осъзнавате, че сте мъртъв, лорд Едард?

— Кралицата няма да ме убие — каза Нед. Главата му се замая; виното беше силно, а той от толкова отдавна не беше хапвал нищо. — Кат… Кат държи брат й.

— Не този, който трябваше — въздъхна Варис. — Все едно, тя го е изтървала. Допуснала е Дяволчето да се изплъзне между пръстите й. Предполагам, че вече е мъртъв, някъде из Лунните планини.

— Ако това е вярно, прережи ми гърлото и да се свършва. — Беше замаян от виното, без сили и сърцето го болеше.

— Кръвта ви е последното, което желая.

Нед се намръщи.

— Когато изклаха охраната ми, ти стоеше до кралицата, гледаше и не изрече дума.

— И пак бих го направил. Изглежда, трябва да ви напомня, че бях невъоръжен, без броня и обкръжен от мечовете на Ланистър. — Евнухът го изгледа с любопитство и килна глава. — Като малко момче, преди да ме клъцнат, пътувах с една трупа глумци из Свободните градове. Те ме научиха, че всеки човек си има роля, в живота, както и в глумството. Така е и в кралския двор. Кралското правосъдие трябва да буди страх, надзорникът на хазната да е пестелив, Лорд-командирът на кралската гвардия трябва да е храбър… а началникът на слухарите трябва да е лукав, раболепен и напълно безскрупулен. Един храбър доносник е толкова безполезен, колкото един страхлив рицар. — Вдигна меха и пак отпи.

Нед се втренчи в лицето на евнуха, за да потърси истината под глумските белези и фалшивата четина. Пое меха и опита отново виното. Този път го пое по-леко.

— Можеш ли да ме освободиш от тази яма?

— Бих могъл… но дали ще го направя? Не. Ще се зададат въпроси и всички отговори ще доведат до мен.

Нед не очакваше повече.

— Откровен си.

— Един евнух няма чест, а паякът не може да се наслаждава на лукса, който носят скрупулите, милорд.

— Би ли се съгласил поне да изпратиш едно писмо от мен?

— Зависи от писмото. С удоволствие ще ви осигуря лист и мастило, ако искате. А след като напишете каквото пожелаете, ще взема писмото и ще го прочета, и или ще го доставя, или не — зависи дали ще помогне на целите ми.

— На твоите цели? А какви са тези цели, лорд Варис?

— Мир — отвърна без колебание Варис. — Ако е имало една душа, която да е желаела отчаяно Робърт Баратеон да остане жив, това съм аз. — Варис въздъхна. — Дванадесет години съм го пазил от враговете му, но ето, че от приятелите му не можах да го опазя. Що за странен пристъп на лудост ви тласна да кажете на кралицата, че сте разбрали истината за рождението на Джофри?