Дебелата двукрила дървена порта висеше на пантите разбита и насечена като от брадви. На стъпалата лежеше по очи мъртъв мъж, плащът му се беше усукал под тялото, гърбът на плетената му ризница беше прогизнал от кръв. Успя да различи, че плащът на мъртвеца е от сив вълнен плат, обшит с бял сатен, и се вцепени от ужас. Не можа да го познае.

— Не! — прошепна Аря. Какво ставаше? Къде беше баща й? Защо червените плащове бяха дошли за нея? Спомни си какво беше казал мъжът с жълтата брада в деня, в който бе намерила чудовищата. „Щом една Ръка може да умре, защо да не умре и втора?“ Усети сълзи в очите си. Затаи дъх и се вслуша. Чу шум на битка — викове, писъци, кънтеж на стомана, идващи от прозорците на Кулата на Ръката.

Не можеше да се върне там. Баща й…

Аря затвори очи. Бе толкова изплашена, че не можеше да помръдне. Бяха убили Джори, Вил и Хюард, и онзи гвардеец на стъпалата, който и да беше. Можеха да убият и баща й, и самата нея, ако я хванеха. „Страхът сече по-дълбоко от мечове“, каза си, но полза нямаше да се прави на танцуваща по водата, Сирио беше танцуващ по водата, а белият рицар сигурно го беше убил вече, а и все едно, тя беше само едно малко момиче с дървена пръчка в ръката, само и изплашено.

Изпълзя на двора и се огледа предпазливо преди да се изправи. Замъкът изглеждаше пуст. Всички сигурно се бяха изпокрили вътре и бяха залостили вратите си. Аря се озърна с тъга към прозореца на спалнята си, но тръгна надалече от Кулата на Ръката, запромъква се от сянка на сянка, плътно притискайки се в стената. Внуши си, че е тръгнала да лови котки… само че сега котката беше самата тя и ако я хванеха, щяха да я убият.

Продължи да се промъква между сградите и покрай стените, опряла гръб в камъка, където бе възможно, за да не я изненада някой. Добра се до конюшните почти безпрепятствено. Когато се шмугна през тясната полоса, наблизо притичаха дузина мъже в златни плащове, с ризници и брони, но след като не знаеше на чия страна са, тя се присви в сенките и ги остави да я подминат.

Хълън, който, доколкото Аря помнеше, бе главният конегледач в Зимен хребет, лежеше на земята до вратата на конюшнята. Беше намушкан на толкова места, че туниката му сякаш беше нашарена с кървави цветя.

— Аря Босонога — прошепна мъжът. — Трябва да… предупредиш… лорд баща си… — От устата му бликнаха кървави мехури. Конемайсторът затвори очи и млъкна.

Вътре имаше два трупа: на един коняр, с когото си беше играла като малка, и на трима от конната гвардия на баща й. Близо до вратата на конюшнята стоеше изоставен фургон, натоварен с ракли и сандъци. Мъртвите сигурно бяха товарили багажа им за да го превозят на пристанището, когато ги бяха нападнали. Аря пристъпи още по-навътре. Единият от мъртъвците беше Дезмънд, който й бе показал дългия си меч и я беше уверил, че ще защити баща й. Сега лежеше на гръб, слепите му очи се взираха в тавана и по тях пълзяха мухи. Близо до него лежеше мъртвец с червен плащ и лъв на шлема — от хората на Ланистърови. Само един обаче. „Всеки северняк струва колкото десет южняшки меча“, беше й казал Дезмънд.

— Лъжец! — изшептя момичето и обзета от внезапна ярост, изрита тялото.

Животните в яслите бяха неспокойни, пръхтяха и цвилеха от миризмата на кръв. Аря смяташе само да се метне на кон и да избяга далече от замъка и от града. Трябваше да държи само по кралския път и той щеше да я отведе до Зимен хребет. Свали една юзда и седло от стената.

Когато се върна при фургона, един съборен на пода сандък привлече погледа й. Сигурно беше паднал по време на битката или го бяха изтървали при товаренето. Дървото се беше разцепило, капакът бе отворен и съдържанието се беше разсипало по земята. Аря забеляза коприните и кадифетата, които така и не беше обличала. Но по кралския път можеше да й потрябват топли дрехи… и освен това…

Аря коленичи в пръстта сред пръсналите се дрехи. Намери тежко вълнено наметало, кадифена пола и сребриста туника, и малко бельо, рокля, която бе избродирала майка й, една малка, бебешка гривна, която можеше да продаде. Бръкна с две ръце в сандъка да потърси Игла. Беше го скрила на дъното под всичко останало, но вещите се бяха разбъркали при падането на сандъка. За миг се изплаши, че някой е намерил меча й й го е откраднал. А после пръстите й напипаха твърдия метал под сатенената рокля.

— А, ето я! — изсъска някой зад гърба й.

Аря се стресна и се обърна. Зад нея стоеше едно от конярчетата, ухилено до уши. Мръсната му бяла долна риза се показваше под окаляното палто. Ботушите му бяха оцапани с конска тор, а в едната си ръка държеше вила.

— Ти кой си? — попита Аря.

— Тя ни мъ знай! — възкликна хлапакът. — Но аз я знам! Момичето вълк!

— Помогни ми да си оседлая кон — помоли Аря и бръкна в сандъка да извади Игла. — Баща ми е Ръката на Краля, той ще те възнагради.

— Баща ти е умрял — каза момчето и запристъпва към нея. — А мен кралицата ще ме награди. Ела тука.

— Стой настрана! — Пръстите й се свиха около дръжката на Игла.

— Ела, ти казах. — Стисна я силно за ръката.

Всичко, на което я беше учил Сирио Форел, изчезна от ума й за миг. И в този миг на внезапен ужас единственият урок, който си спомни, беше онзи, който Джон Сняг й беше дал, най-първият.

Прободе го с острия връх, острието се плъзна нагоре с дива, безумна сила.

Игла премина през коженото палто и корема му и излезе отзад между плешките му. Момчето изтърва вилата и издаде тих звук, нещо средно между ахване и въздишка. Ръцете му се затвориха около острието.

— О, богове! — простена конярчето, а долната му риза стана червена. — Извади го.

И щом Аря го извади, издъхна.

Конете цвилеха. Аря стоеше смразена над тялото, вцепенена от ужас пред лицето на смъртта. Когато момчето рухна, от устата му беше бликнала кръв и още се изливаше от прореза в корема му и се сбираше на локва под тялото му. Дланите му бяха посечени от стискането на меча. Тя бавно заотстъпва с червената Игла в ръка. Трябваше да се измъкне далече оттук, някъде, където да се спаси от очите му, които я обвиняваха.

Затича към кобилата си, но докато вдигаше седлото, с болезнен ужас осъзна, че вратите на замъка ще са залостени. Дори задните порти сигурно щяха да се пазят. Стражите може би нямаше да я познаят. Ако я вземеха за момче, може би щяха да я оставят… не, те щяха да са получили заповед да не пускат навън никого, щеше да е без значение дали я познават, или не.

Но имаше друг изход от замъка…

Седлото се изплъзна от пръстите й и тупна на земята сред облак прах. Щеше ли да може отново да намери онази стая с чудовищата? Не беше сигурна, но разбираше, че трябва.

Насъбра дрехите, които си беше отделила, уви се в наметалото и скри между гънките му Игла. Останалите неща и стегна на вързоп. С вързопа под мишница се промъкна до другия край на конюшнята. Свали мандалото на задната врата и надникна предпазливо навън. Чу далечен ек на мечове и след него разтърсващия вой на пронизан от болка мъж. Налагаше се да слезе надолу по виещите се стълби, покрай малката кухня и свинарника — така се беше измъкнала миналия път, когато гонеше черния котарак… само че това щеше да я отведе право при бараките на златните плащове. По този път не можеше да мине. Аря се помъчи да измисли друг. Ако прекосеше до другата страна на замъка, щеше да може да се промъкне покрай речната стена и малката гора на боговете… но първо трябваше да прекоси двора пред очите на стражите по стените.

Никога не беше виждала толкова мъже по стените. Най-вече златни плащове, въоръжени с дълги копия. Някои я познаваха. Какво щяха да направят, ако я видеха, че тича през двора? Щеше да изглежда толкова мъничка отгоре, дали щяха да я познаят? Дали щеше да ги интересува?

Трябваше да тръгне веднага, но когато мигът настъпи, беше твърде изплашена, за да хукне.

„Спокойна като блатна вода“, нашепна тънък гласец в ухото й.

Аря така се стресна, че за малко щеше да изтърве вързопа. Огледа се обезумяла, но в конюшнята нямаше никой освен нея, конете и мъртъвците.