— Доколкото знаем, може да излезе и момиче, лорд Варис. Знаете не по-зле от мен, че дотраките никога няма да тръгнат подир жена.

— Но ако е момче? — настоя Родрик. — Драконовата кръв и синът на някакъв проклет коневладелец, с дотракските орди зад него?

— Все пак между нас е Тясното море — изтъкна Нед. — Ще започна да се боя от дотраките едва когато научат конете си да тичат по водата.

— Значи не виждате заплаха за нас, милорд? — попита с подигравателна усмивка Кутрето.

— Виждам само сянката на сянка от заплаха, отдалечена с двадесет години — отвърна Нед.

— И какво ни препоръчваш да направим? Да чакаме, докато драконовото изчадие стовари армията си на бреговете ни ли? — гневно попита кралят.

— Това „драконово изчадие“ все още е в майчиния си корем. Дори Таргариените рядко повеждат армии, преди да си ги отбили. — В гласа на Нед се прокрадна нотка на презрение. — Ти не се боеше, докато Регар Таргариен беше жив. Толкова ли те изнежиха годините, че сега трепериш пред сянката на още неродено дете?

Робърт така побесня, че не можа да отговори, но брат му, чаровният лорд Ренли, изтъкна аргумент, който беше по-добре да премълчи.

— Трябваше да убием Визерис и сестра му още преди десет години, но царственият ми брат направи грубата грешка да послуша Джон Арин.

— Милостта никога не е грешна, лорд Ренли — отвърна Нед. — На Тризъбеца тук присъстващият сир Баристан посече дузина добри воини, все приятели на брат ви и мои. Помня когато го довлякоха при нас, тежко ранен и полумъртъв. Рууз Болтън настоя да му прережем гърлото, но не друг, а вашият брат Робърт каза: „Няма да убия човек заради вярност или защото се е сражавал добре“, и изпрати собствения си майстер да превърже раните на сир Баристан. — И изгледа хладно краля. — Защо го няма този човек тук днес?

Робърт намери в себе си срам да се изчерви.

— Не беше същото — възрази той. — Сир Баристан беше рицар на кралската гвардия.

— А Денерис е четиринадесетгодишно момиче — сряза го Нед.

Сир Баристан Селми вдигна светлосините си очи от масата и каза:

— Чест е да се изправиш срещу врага на бойното поле, но не и да го убиеш в майчината му утроба. — Извърна се умолително към краля. — Ваша милост, лорд Едард казва това, което мисля и аз. Ние сме рицари, а не платени убийци. Нашите клетви…

— Не! — ревна Робърт. — Стига! Дума повече не искам да чуя. Забравихте ли кой е кралят тук?

— Не. А ти? — Знаеше, че отдавна е прехвърлил границите на благоразумието, но не можеше повече да мълчи. — Робърт, моля те, за какво се вдигнахме срещу Ерис Таргариен, освен за да сложим край на детеубийствата?

— За да сложим край на Таргариените — изръмжа кралят. — Достатъчно се наслушах. Какво ще кажат всички?

— Трябва да се свърши — заяви лорд Ренли.

— Нямаме избор — промърмори Варис. — Тъжно е, но…

Великият майстер Пицел скръсти ръце на корема си и кимна съгласен.

— Когато се озовеш в легло с грозна жена, най-доброто, което можеш да направиш, е да затвориш очи и да продължиш до края — заяви Кутрето. — С чакане девойката няма да стане по-хубава. Целуваш я и толкова.

— Целуваш я? — повтори слисано сир Баристан.

— Стоманена целувка — поясни Кутрето.

Робърт се обърна към Нед.

— Е, това е положението, Нед. Двамата със Селми сте сами по въпроса. Остава само да измислим кой да я убие.

— Мормон се домогва до кралска прошка — припомни им лорд Ренли.

— При това отчаяно — каза Варис, — но най-вече се домогва да остане жив. Принцесата е във Вее Дотрак, където да извадиш оръжие си е сигурна гибел. Ако ви разправя какво ще направят дотраките с нещастника, който би се опитал да нападне халееси, няма да заспите през нощта. — Той поглади напудрената си брадичка. — Виж, отрова… сълзите на Лис, да речем. Хал Дрого изобщо няма да разбере, че не е естествена смърт.

Сънените очи на Великия майстер Пицел изведнъж се отвориха и примижаха подозрително към евнуха.

— Отровата е оръжие на страхливеца — възрази кралят.

На Нед му писна.

— Изпращаш платени ножове да убият четиринадесетгодишно момиче и още ми говориш за чест? — Бутна стола си и стана. — Сам го направи, Робърт. Този, който изрича присъдата, трябва да замахне с меча. Погледни я в очите, преди да я убиеш. Виж сълзите й, чуй последните й думи. Това поне й го дължиш.

— Богове! — изруга кралят и думата избухна от гърлото му с едва удържан гняв. — Ти наистина го мислиш, дяволите да те вземат. — Посегна към каната с вино до лакътя си, видя, че е празна, и я пръсна в стената. — Свърши ми и виното и търпението. Точка! Да се направи и толкова.

— Няма да участвам в убийство, Робърт. Прави каквото искаш, но не ме моли да го утвърждавам с печата си.

За миг Робърт като че ли не разбра какво му говори Нед. Непокорството не беше от блюдата, които му поднасяха често. Когато най-после го осъзна, лицето му бавно се промени. Очите му се присвиха и червенината се плъзна по врата от яката нагоре. Той насочи разтреперания си пръст към Нед.

— Вие сте Ръката на краля, лорд Старк. Правете каквото ви заповядвам, или ще си намеря друга Ръка, която ще го направи.

— Желая му пълен успех. — Нед откопча тежката торква, стягаща процепа на наметалото му — сребърната ръка, знака на високия му пост. Постави я на масата пред краля, натъжен от спомена за човека, който му я беше окачил, приятеля, когото обичаше. — Мислех те за по-добър човек, Робърт. Мислех, че сме издигнали по-благороден крал.

Лицето на Робърт пламна.

— Вън! — изхриптя той, задавен от ярост. — Вън, проклет да си, дотук ми дойде от теб! Какво чакаш? Върви, бягай си в Зимен хребет. И гледай да не се мяркаш повече пред очите ми, че заклевам ти се, главата ти на кол ще забия!

Нед само кимна и се обърна. Усещаше очите на Робърт в гърба си. Докато излизаше от залата на съвета, обсъждането се поднови почти без пауза.

— В Браавос има едно тайно общество, наричат се „Безликите“ — предложи Великият майстер Пицел.

— Имате ли представа колко са скъпи? — възрази Кутрето. — На половината цена можеш да наемеш цяла армия прости наемници, и то за да ти убият някой търговец. Не смея и да мисля какво ще поискат за една принцеса.

Затворилата се зад Нед врата заглуши гласовете им. На пост пред стаята стоеше сир Борос Блънт, с дългия бял плащ и ризница на кралската гвардия. Хвърли бърз, любопитен поглед към Нед, но не попита нищо.

Денят бе душен и потискащ. Нед тръгна към кулата на Ръката. Във въздуха тегнеше заплаха на приближаващ се дъжд. Щеше да му е добре дошъл. Поне нямаше да се чувства толкова омърсен. Когато влезе в солария, поръча да му доведат Вайон Пули. Стюардът се появи веднага.

— Викали сте ме, милорд Ръка?

— Вече не съм Ръка — каза му Нед. — Скарахме се с краля. Връщаме се в Зимен хребет.

— Ще се заема веднага с приготовленията, милорд. Ще ни трябват две денонощия, докато приготвим всичко за пътуването.

— Сигурно няма да разполагаме с толкова. Не знам дали ще имаме и ден. Кралят спомена, че искал да види главата ми на кол.

Нед се намръщи. Не вярваше искрено, че кралят би му посегнал, не и Робърт. Просто беше много ядосан, но след като Нед се махна от очите му, гневът му щеше да се уталожи, както винаги.

„Винаги?“ Изведнъж и с голямо неудобство усети, че едва ли не съжалява за Регар Таргариен. „Мъртъв е вече от петнадесет години, а Робърт продължава да го мрази както винаги.“ Неприятна мисъл… а оставаше и другото, историята с Кейтлин и джуджето, за която снощи го предупреди Йорен. Това скоро щеше да излезе на бял свят, а кралят, както беше побеснял… Робърт сигурно пет пари не даваше за Тирион Ланистър, но това можеше да засегне гордостта му, а какво щеше да направи кралицата изобщо не можеше да се предвиди.

— Може би ще е най-безопасно най-напред да замина аз — каза той на Пули. — Ще взема с мен дъщерите си и няколко души от охраната. Останалите ще ме последвате, когато сте готови. Уведоми Джори, но не казвай на никой друг и не предприемай нищо, преди да съм заминал с момичетата. Замъкът е пълен с очи и уши и предпочитам да не се разбере какво правя.