— Кралски чертог, милейди, както заповядахте, и никой кораб досега не е пристигал толкова бързо и сигурно. Ще ви трябва ли помощ да отнесете вещите си до замъка?

— Няма да отсядаме в замъка. Сигурно ще можете да ни предложите някоя странноприемница. Някое по-чисто и удобно място, и да не е много далече от реката.

Тирошецът се почеса по двуострата си зелена брада.

— Ами то… Знам няколко заведения, които могат да задоволят потребностите ви. Но преди това, ако ми позволите тази дързост, трябва да уредим въпроса с втората част от плащането, както се уговорихме. И разбира се, допълнителното сребро, което бяхте така добра да обещаете. Шестдесет елена, доколкото помня.

— За гребците — напомни му Кейтлин.

— О, без съмнение — отвърна Морео. — Макар че може би ще трябва да им ги задържа, докато се върнат в Тирош. Заради жените и децата им. Ако им дадете среброто тук, ще го пропилеят на зарове или ще го изхарчат за една нощ удоволствия.

— Има и по-лоши начини да се харчат пари — вметна сир Родрик.

— Зимата иде.

— Човек трябва да избира сам — каза Кейтлин. — Те си спечелиха среброто. Как ще го харчат не е моя грижа.

— Ваша воля, милейди — отвърна Морео с поклон и широка усмивка.

Просто за да е сигурна, Кейтлин плати на гребците лично — по един сребърен елен на всеки и още по медник на двамата мъже, които отнесоха сандъците им до средата на хълма на Висения, до хана, който Морео им препоръча. Оказа се една стара съборетина на Улицата на змиорките. Собственичката му беше свадлива старица с неспокойно шарещи очи — изгледа ги подозрително и захапа предложената й от Кейтлин монета, за да се увери, че е истинска. Стаите й обаче бяха големи и проветриви, а Морео се закле, че готви най-вкусната рибена яхния в Седемте кралства. Най-хубавото беше, че не прояви никакъв интерес към имената им.

— Смятам, че ще е най-добре да стоите настрана от гостилницата — каза сир Родрик, след като се настаниха. — Дори в такъв бардак човек никога не знае кой може да го следи. — Беше с плетената си ризница, с кама и дълъг меч под тъмното наметало с качулка, която можеше да придърпа над главата си. — До вечерта ще се върна със сир Ейрон — обеща той. — Сега си отдъхнете, милейди.

Кейтлин наистина се чувстваше уморена. Пътуването им бе дълго и уморително, а и тя вече не беше млада. Прозорците й гледаха към улицата и отсрещните покриви, зад които се мяркаше руслото на Черна вода. Погледа как сир Родрик излезе и закрачи енергично по оживените улици, докато не се изгуби в тълпата, и реши да се възползва от съвета му. Постелята се оказа натъпкана със слама, а не с гъши пух, но тя заспа лесно.

Събуди я тропане по вратата.

Кейтлин се сепна и рязко седна в леглото. Зад прозореца покривите на Кралски чертог червенееха от светлината на гаснещото слънце. Спала беше повече, отколкото се канеше. Нечий юмрук отново потропа на вратата и нечий мъжки глас извика:

— Отворете, в името на краля.

— Момент — извика тя.

Стана и се загърна в наметалото. Кинжалът беше на нощната масичка. Стисна го, след което открехна дървената врата.

Мъжете, които нахлуха в стаята, носеха черните плетени ризници и златните плащове на градската стража. Като видя оръжието в ръката й, водачът им се усмихна и каза:

— Нямате нужда от това, милейди. Пратени сме да ви придружим до замъка.

— По чие нареждане?

Той й показа завързаното с лента пълномощно и дъхът на Кейтлин секна в гърлото й. Върху сивия восък личеше печат с фигурата на птица присмехулник.

— Петир — промълви тя. Толкова скоро. Нещо трябваше да се е случило на сир Родрик. Тя вдигна очи към водача на отряда. — Знаете ли коя съм аз?

— Не, милейди. Милорд Кутрето само ми нареди да ви заведем при него и да се държим вежливо с вас.

Кейтлин кимна.

— Можете да изчакате отвън, докато се облека.

Изми ръцете си в умивалника и ги подсуши с чистата ленена кърпа. Пръстите й бяха схванати, движеха се непохватно и тя с усилие облече бюстието и върза връзките на бозаво кафявото наметало на шията си. Как бе успял Кутрето да разбере, че е тук? Абсурдно беше сир Родрик да му е казал. Колкото и да беше стар, беше упорит и предан до смърт. Дали не бяха закъснели, дали Ланистърови не бяха пристигнали в Кралски чертог преди нея? Но ако беше така, то и Нед щеше да е с тях и, разбира се, щеше да дойде за нея. Как?…

И тогава се сети. „Морео“. Тирошецът знаеше кои са и къде са. Дано поне си бе получил добра цена за сведението.

Бяха довели за нея кон. Когато потеглиха, фенерите по улиците вече бяха запалени и яхнала коня, обкръжена от стражата със златните плащове, Кейтлин усещаше по себе си погледите на града. Стигнаха Червената цитадела, Желязната решетка беше спусната и масивните порти — залостени за през нощта, но прозорците на замъка блещукаха живи. Стражата остави конете извън крепостната стена и я придружи през тясната караулна врата, а след това — по безкрайното стълбище на една от кулите.

Той беше сам в стаята, седнал до тежка дървена маса, и пишеше. Щом я вкараха вътре, остави перото и я погледна.

— Кат.

— Защо си заповядал да ме доведат така?

Той стана и махна отривисто на стражите.

— Оставете ни сами. — Мъжете излязоха. — Надявам се, че се държаха вежливо с теб. Указанията ми бяха изрични. — Забеляза превръзките. — Ръцете ти…

Кейтлин пренебрегна подразбиращия се въпрос.

— Не съм свикнала да ме привикват като слугиня — заяви ледено тя. — Като момче ти все още имаше някакво понятие за изисканост.

— Явно съм ви ядосал, милейди. Нямах такова намерение.

Изглеждаше разкаян. Видът му съживи спомените на Кейтлин. Беше палаво момче, но след всяка поредна беля винаги изглеждаше разкаян; притежаваше дарбата да се разкайва. Годините явно не го бяха променили много. Петир беше дребно момче и бе пораснал в дребен мъж, с един-два пръста по-нисък от самата Кейтлин, слаб и пъргав, с резки черти на лицето, които тя помнеше добре, и със същите вечно усмихващи се сиво-зелени очи. Сега брадичката му се беше изострила и в косата му се мяркаха посивели косми, макар да беше само малко над тридесетте. Отиваха на сребърния присмехулник, стягащ наметалото му. Още като дете обичаше този свой сребърен знак.

— Как разбра, че съм в града? — попита го тя.

— Лорд Варис знае всичко — отвърна й с хитра усмивка Петир. Той скоро ще дойде, но исках първо да се видим насаме. Толкова отдавна беше, Кат. Колко години минаха?

Кейтлин пренебрегна фамилиарността му. Имаше да обсъдят по-важни неща.

— Значи кралският Паяк ме е открил.

Лицето на Кутрето се сгърчи.

— Гледай да не го наричаш така. Много е чувствителен. Предполагам защото е евнух. Нищо не може да се случи в този град, без Варис да го узнае. Понякога го научава преди да е станало. Доносниците му са навсякъде. Малките му „птиченца“, така ги нарича той. Едно от птиченцата му чуло за пристигането ти. За щастие, Варис дойде най-напред при мен.

— Защо при теб?

Той сви рамене.

— Защо не? Аз съм монетният надзорник и личен съветник на краля. Селми и лорд Ренли заминаха на север да посрещнат Робърт, а лорд Станис е на Драконов камък, така че тук останахме само майстер Пицел и моя милост. Аз бях най-подходящият избор. Бях добър приятел на сестра ти Лиза и Варис го знае.

— Знае ли Варис за…

— Лорд Варис знае всичко… освен защо си тук. — Той вдигна вежда. — Защо наистина си тук?

— На една жена е позволено да й домъчнее за съпруга й, и ако една майка изпита нужда да прегърне дъщерите си, кой ще й забрани?

Кутрето се засмя.

— О, всичко това звучи много добре, милейди, но моля ви, не очаквайте да ви повярвам. Познаваме се много добре. Какви бяха думите на Тъли?

Гърлото й пресъхна.

— „Семейство, дълг, чест“ — изреди ги тя притеснено. Наистина я познаваше добре.

— Семейство, дълг, чест — повтори той. — И всичко това ви задължава да си останете в Зимен хребет, там, където нашата Ръка ви е оставил. Не, милейди, трябва да се е случило нещо. Това ваше внезапно тръгване издава някаква спешност. Моля ви, позволете да ви помогна. Старите добри приятели никога няма да се подвоумят да си помогнат. — На вратата леко се почука. — Влез — извика Кутрето.