Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Вътре Джон окачи меча в ножницата на кука в каменната стена, без да обръща внимание на другите. Започна методично да сваля ризницата, кожите и подгизналата от пот вълнена дреха. В железните мангали в двата края на дългото помещение тлееха въглени, но Джон се разтрепери. Тук студът никога не го оставяше. Още няколко години и щеше съвсем да забрави какво е това топлина.

Умората го обзе моментално, щом навлече униформата от грубо тъкан вълнен плат, която носеха ежедневно. Седна на скамейката и пръстите му зашариха вдървени да завържат връзките на плаща. „Толкова е студено“, помисли си той, спомнил си топлите зали на Зимен хребет, където горещите води течаха през стените и подовете като кръвта през човешкото тяло. Оскъдна беше топлината в Черния замък. Стените тук бяха студени, а хората — още повече.

Никой не му беше казвал, че Нощния страж ще е такъв. Никой освен Тирион Ланистър. Джуджето му беше разкрило истината по пътя на север, но вече беше твърде късно. Джон се зачуди дали баща му знае, че на Вала е така. Сигурно знаеше. Това само го нарани още по-силно.

Дори чичо му го бе изоставил в това студено място накрая на света. Тук горе великолепният Бенджен Старк, когото бе познавал, се оказа съвсем друг човек. Беше страж първи ранг и прекарваше денем и нощем в компанията на лорд-командир Мормон, майстер Емон и останалите висши офицери, а Джон го предадоха на не толкова нежната опека на сир Алисър Торн.

Три дни след пристигането им Джон чу, че Бенджен Старк ще води половин дузина мъже на обход в Гората на духовете. Същата вечер бе намерил чичо си в голямата трапезария с почернелите греди и го помоли да го вземе със себе си.

— Това не ти е Зимен хребет — каза му той, докато режеше месото си. — На Вала човек получава това, което заслужи. Ти не си страж, Джон, ти си само един новобранец, който още мирише на лято.

Джон се бе опитал да възрази глупаво.

— Скоро ще стана на петнайсет. Почти съм пълнолетен.

Бенджен Старк се навъси.

— Момче си и момче ще си останеш, докато сир Алисър не каже, че ставаш за мъж на Нощния страж. И ако си въобразяваш, че кръвта на Старк ще ти спечели лесни привилегии, грешиш. Тук ние оставяме зад гърба си старите си фамилии, когато изречем клетвите. Винаги ще остане място за баща ти в сърцето ми, но сега това са моите братя. — И той посочи с камата в ръката си мъжете наоколо, все корави и студени хора, облечени в черно.

На другия ден по съмване Джон стана да види как чичо му тръгва. Един от избраните за обхода му стражи, едър грозноват мъж, запя някаква мръсна песен, след като се метна на седлото, и дъхът му заизлиза на гъста пара в студения утринен въздух. Бен Старк се усмихна, но усмивката му не беше за племенника.

— Колко пъти трябва да ти го кажа, Джон? Ще си поговорим като се върна.

И чичо му поведе коня си през тунела.

Джон си бе припомнил нещата, които Тирион Ланистър му разказа по кралския път, и в ума си видя Бен Старк проснат мъртъв, червената му кръв бе оплискала снега. От тази мисъл му прилоша. Какво ставаше с него? След това намери Дух в самотната си килия и зарови лице в гъстата му бяла козина.

Щом се налагаше да е самотен, трябваше да превърне самотата си в оръжие. Черния замък нямаше гора на боговете, само една порутена септа с вечно пиян септон, но Джон не намираше в себе си охота да се моли на богове, било то стари или нови. Ако наистина съществуваха, мислеше си, бяха жестоки и безмилостни като зимата.

Липсваха му истинските братя: малкият Рикон с блестящите му очи, когато помолеше да му дадат сладко. Роб, неговият съперник в лудориите, най-добрият приятел и неизменен спътник. Бран, упорит и вечно любопитен, който все искаше да го вземат със себе си, където и да тръгнеха двамата с Роб. И двете момичета му липсваха, дори Санса, която нито веднъж не го нарече другояче, освен „моя доведен брат“, откакто порасна достатъчно, за да разбира какво означава думата „копеле“. А Аря… тя му липсваше дори повече от Роб — слабичкото момиче, все с одраскани колене, чорлава коса и разкъсани дрехи, толкова енергична и опърничава. Аря като че ли никога нямаше да се приспособи, не повече от него… но винаги предизвикваше усмивката му. Всичко беше готов да даде, за да е с нея сега, да разроши още веднъж косата й и да я види как се мръщи, и да я чуе как довършва фразата с него.

— Счупи ми китката, копеле.

Джон вдигна очи към сърдития глас. Грен стърчеше над него, дебеловрат и със зачервено лице. Трима от приятелите му стояха зад него. Познаваше Тоудър, ниско грозно момче с неприятен глас. Всички новобранци го наричаха Тоуд. Другите двама бяха онези, дето ги бе довел Йорен — изнасилвачите, заловени при Пръстите. Беше забравил имената им. Гледаше ако може изобщо да не разговаря с тях. Бяха пълни простаци и побойници, без капка чест и доблест.

Джон стана.

— Ще ти счупя и другата, ако ме помолиш учтиво.

Грен беше на шестнайсет и с цяла глава по-висок от Джон. И четиримата бяха по-едри от него, но не го изплашиха. Беше ги побеждавал всички в двора.

— Може пък ние да те счупим тебе — рече единият от изнасилвачите.

— Опитай де.

Джон посегна за меча си, но един от тях хвана ръката му и я изви зад гърба.

— Ти ни посрами — оплака се Тоуд.

— Ти си се посрамил преди да те срещна — отвърна му Джон. Момчето, което държеше ръката му, я изви рязко нагоре. Болката прониза Джон, но нямаше да изреве.

Тоуд пристъпи към него.

— Да му имам аз устата на лордчето — каза той. Имаше свински очи, малки и лъскави. — На мамчето ли е тая уста? А, копеле? Тя к’ва беше, някоя курва ли? Може да съм я оправял веднъж-дваж. — Той се засмя.

Джон се изви като змиорка и удари с пета пръстите на този, дето го държеше. Момчето ревна и той се освободи. Налетя на Тоуд, събори го през пейката и падна на гърдите му, стисна го с две ръце за гърлото и заблъска главата му в коравата пръст.

Двамата от Пръстите го издърпаха и го хвърлиха на земята. Грен започна да го рита. Джон се затъркаля по-далече от ударите — и тогава гласът изгърмя в сумрака на оръжейната:

— Спрете! Веднага!

Джон се изправи. Донал Ноя стоеше и ги гледаше сърдито.

— Дворът е мястото за битки — каза оръжейникът. — Свадите си ще ги правите вън от оръжейната ми, да не ме накарате аз да ви покажа какво е свада. Няма да ви хареса.

Тоуд седна на пода и заопипва плахо тила си. Пръстите му се окървавиха.

— Опита се да ме убие.

— Вярно. Аз видях — подхвърли единият от изнасилвачите.

— Счупи ми китката — повтори Грен и я вдигна, та Ноя да я огледа.

Оръжейникът удостои поднесената му китка с възможно най-бегло внимание.

— Натъртена. Най-много да е навехната. Майстер Емон ще ти даде мехлем. Тоудър, иди с него, тая глава трябва да я прегледат. Останалите се връщайте по килиите. Сняг, ти не. Ти остани.

Джон седна тежко на дървената пейка, без дори да забележи погледите, които му хвърлиха — мълчаливи закани за скорошно отмъщение. Ръката му пулсираше. Останаха сами и Донал Ноя седна до него.

— Стражът се нуждае от всеки мъж, когото може да вземе. Дори от хора като Тоуд. Няма да спечелиш никакво звание и почит, ако го убиеш.

Джон кипна.

— Той каза, че майка ми била…

— Курва. Чух. И какво от това?

— Лорд Едард Старк не е човек, който ще спи с курви — каза ледено Джон. — Честта му…

— …не му попречи да стане баща на копеле. Нали?

Джон се смрази от гняв.

— Мога ли да си тръгна?

— Не можеш. Ще си тръгнеш, когато аз кажа.

Джон се извърна и се загледа намръщено в пушека, вдигащ се от мангала. Ноя хвана брадичката му с дебелите си пръсти и изви главата му.

— Ще ме гледаш, като ти говоря, момченце.

Джон го погледна. Оръжейникът имаше гърди като буре за ейл и подобаващ им корем. Носът му беше сплескан и широк; и винаги изглеждаше недобръснат. Левият ръкав на черната му вълнена куртка беше прикачен на рамото му със сребърна игла с формата на дълъг меч.

43
{"b":"283609","o":1}