По залез-слънце на втория ден закънтя някаква голяма камбана. Екът й беше дълбок и звучен и протяжният бавен кънтеж изпълни душата на Санса с усещане за смъртна заплаха. Камбаната биеше неспирно и след малко чуха и други камбани да й отвръщат от Великата септа на Белор на хълма Висения. Звукът тътнеше над града като небесен гръм, предвещаващ буря.

— Какво е това? — попита я Джейн и запуши ушите си. — Защо бият тези камбани?

— Кралят е мъртъв. — Санса не можеше да каже откъде го знае, но беше сигурна. Бавният, безкраен ек изпълваше стаичката им, скръбен като погребален вопъл. Дали някой не беше влязъл с щурм в замъка и не бе убил крал Робърт? Това ли означаваше шумът на битката, който бяха чули?

Легна си да спи удивена, неспокойна и уплашена. Дали нейният красив Джофри не беше станал вече крал? Или бяха убили и него? Страхуваше се за него, както и за баща си. Само да й кажеха какво става…

Сънува Джофри на трона, а самата тя — седнала до него в рокля, изтъкана от предено злато. Имаше си и корона на главата, и всички, които беше познавала някога, идваха пред нея, за да коленичат и да й изкажат почитта си.

На следващата заран, в утрото на третия ден, сир Борос Блънт от кралската гвардия дойде да я придружи до кралицата.

Сир Борос беше грозен мъж с широка гръд и къси, трътлести крака. Носът му беше плосък, бузите хлътнали и с изпъкнали челюсти, косата му — посивяла и чуплива. Днес беше облякъл бяло кадифе и снежният му плащ беше пристегнат с брошка с форма на лъв. Звярът беше с мека лъскавина на злато, а очите му бяха направени от малки рубинчета.

— Тази сутрин изглеждате много чаровен и изящен, сир Борос — каза му Санса. Една знатна дама никога не биваше да забравя изисканото си възпитание, а тя бе решена да стане дама на всяка цена.

— Вие също, милейди — отвърна й сир Борос. — Нейна милост ни чака. Елате с мен.

Пред вратата имаше стражи, войници на Ланистър в пурпурни плащове и шлемове с лъвски гребени. Преди да ги подмине, Санса се насили да им се усмихне учтиво и да ги поздрави с добро утро. За пръв път я пускаха извън стаята след като сир Арис Оукхарт я вкара тук преди два дни.

— За да си в безопасност, миличката ми — беше й казала Церсей, — Джофри никога не би ми простил, ако се случи нещо лошо с неговата любима.

Санса очакваше, че сир Борос ще я поведе към кралските покои, но вместо това той я изведе от Стегата на Мегор. Мостът отново беше спуснат. Някакви работници спускаха на въжета един мъж долу в сухия ров. Когато Санса надникна надолу през перилото, видя нечие тяло, набито на огромните железни шипове. Бързо извърна очи, без да смее да попита, без да посмее да задържи погледа си, уплашена да не би да се окаже някой, когото познава.

Намериха кралица Церсей в заседателната зала — седеше на дълга маса, отрупана със свитъци, свещи и калъпи восък за печати. Залата бе разкошна. Санса зяпна с възхита към изящно резбования дървен параван и двата сфинкса, които клечаха от двете страни на двукрилата врата.

— Ваша милост — каза сир Борос, след като друг от рицарите на кралската гвардия, сир Мандън със странно мъртвешкото лице, ги въведе. — Доведох момичето.

Санса се беше надявала, че ще завари с кралицата и Джофри. Принца й го нямаше, но трима от кралските съветници бяха тук. Лорд Петир Белиш седеше от лявата страна на кралицата, Великият майстер Пицел бе в другия край на масата, а лорд Варис, ухаещ на цветя, се беше навел над масата между тях. Санса с уплаха забеляза, че всички са облечени в черно. Траурно облекло…

Кралицата носеше рокля от черна коприна с висока яка, със сто тъмночервени рубина, пришити по корсажа — покриваха го от шията до гърдите. Бяха изсечени във форма на сълзи, все едно че кралицата плачеше с кървави сълзи. Церсей се усмихна, като я видя, и Санса си помисли, че това е най-милата и в същото време най-тъжната усмивка, която е виждала.

— Санса, сладкото ми дете — каза кралицата, — зная, че си искала да те доведат при мен. Съжалявам, че не можах да пратя да те доведат по-рано. Нещата са много неспокойни и не ми остана свободно време. Вярвам, че хората ми добре са се грижили за теб?

— Всички бяха много мили и любезни, ваша милост, много ви благодаря за грижите — учтиво отвърна Санса. — Само дето, ами… никой не искаше да поговори с нас и да ни каже какво става.

— „Да ни каже“? — Церсей изглеждаше объркана.

— Прибрахме при нея дъщерята на стюарда — обясни сир Борос. — Не знаехме какво да правим с нея.

— Джейн е изплашена — каза Санса. — Не спира да плаче. Обещах й да ви помоля да й разрешите да види татко си.

Старият майстер Пицел сведе очи.

— Баща й е добре, нали? — попита притеснено Санса. Знаеше, че е имало бой, но със сигурност никой нямаше да нарани един стюард. Вайон Пули дори не носеше меч.

Кралица Церсей изгледа съветниците един по един.

— Не искам Санса да се безпокои ненужно. Какво ще правим с тази нейна малка приятелка, господа?

Лорд Петир се надвеси над масата.

— Ще й намеря място.

— Но не в града — каза кралицата.

— За глупак ли ме взимате?

Кралицата премълча.

— Сир Борос, придружете момичето до покоите на лорд Петир и наредете на хората му да я държат там, докато не дойде да я отведе. Кажете й, че Кутрето ще я заведе да се види с баща си, това би трябвало да я успокои. Искам да е заминала преди Санса да се върне в стаята си.

— Както заповядате, ваша милост — отвърна сир Борос. Поклони се, обърна се и излезе. Дългият му бял плащ раздвижи въздуха зад гърба му.

Санса се смути.

— Не разбирам. Къде е таткото на Джейн? Защо сир Борос не може да я заведе при него, а трябва да го прави лорд Петир? — Беше се зарекла да се държи като лейди, нежна като кралицата и силна като майка си, лейди Кейтлин, но изведнъж се уплаши много. За секунда помисли, че може да се разплаче. — Къде я изпращате? Тя нищо лошо не е направила, тя е добро момиче.

— Тя те е разтревожила — каза й с нежност кралицата. — Това няма да го търпим. Да не го обсъждаме повече. Лорд Белиш ще се погрижи добре за Джейн, обещавам ти. — Потупа седалката на стола до себе си. — Хайде седни, Санса. Искам да поговоря с теб.

Санса седна до кралицата. Церсей отново се усмихна, но това не я успокои. Варис сучеше ръце на масата, Великият майстер Пицел не вдигаше сънените си очи от свитъците пред себе си, но Санса усещаше втренчения поглед на Кутрето. Нещо в начина, по който я гледаше дребният мъж, караше Санса да се чувства все едно, че няма дрехи по себе си. Кожата й настръхна.

— Мила Санса — заговори кралица Церсей и положи меката си длан на китката й. — Такова красиво дете. Искрено се надявам, че знаеш колко много те обичаме с Джофри.

— Наистина ли? — каза без дъх Санса. И забрави за Кутрето. Нейният принц я обичаше. Нищо друго нямаше значение.

Кралицата се усмихна.

— Мисля за теб почти като за собствена дъщеря. И знам за любовта, която носиш в сърцето си към Джофри. — След което поклати тъжно глава. — Боя се, че имаме да ти кажем тежки новини за твоя баща. Трябва да си храбра, детето ми.

Кротките й думи смразиха Санса.

— Какви са те?

— Твоят баща е предател, скъпа — промълви лорд Варис.

Великият майстер Пицел вдигна старческата си глава.

— Със собствените си уши чух как лорд Едард се закле пред нашия любим крал Робърт, че ще закриля младите принцове като свои любими синове. И въпреки това веднага щом кралят умря, той свика малкия съвет, за да лиши принц Джофри от законно полагащия му се трон.

— Не! — ахна Санса. — Той не би направил това. Татко не би могъл да направи това!

Кралицата вдигна някакво писмо. Листът беше разкъсан и втвърден от засъхналата кръв по него, но счупеният печат беше на баща й — вълчище, отпечатано върху петно светлосив восък.

— Намерихме това у капитана на домашната ви гвардия, Санса. Писмо до брата на покойния ми съпруг Станис, с което татко ти го кани да вземе короната.

— Моля ви, ваша милост, сигурно има някаква грешка. — Паниката, която изведнъж я обзе, я замая и тя се почувства отмаляла и безсилна. — Моля ви, повикайте баща ми, той ще ви каже, той никога не би написал такова писмо, кралят му беше приятел.