— Тирион, ти не. Вие също, Кеван. Останалите — вън.

Сега вече Тирион се видя в чудо. Седна и надигна чашата.

Лорд Тивин също седна.

— Колкото за Старк, си прав. Ако беше жив, можехме да го използваме, за да изковем мир със Зимен хребет и Речен пад. Мир, който щеше да ни даде време да се справим с братята на Робърт. Мъртъв… Десницата му се сви в юмрук. — Безумие. Пълно безумие.

— Джофри е още момче — изтъкна Тирион. — На неговите години и аз съм правил какви ли не глупости.

Баща му го изгледа рязко.

— Предполагам, трябва да сме благодарни, че все още не се е венчал за някоя курва.

Тирион отпи глътка зачуден как ли щеше да изглежда лорд Тивин, ако хвърлеше чашата в лицето му.

— Положението ни е по-тежко, отколкото си давате сметка — продължи баща му. — Изглежда, си имаме нов крал.

Сир Кеван се стъписа.

— Нов… кой? Какво са направили с Джофри?

По тънките устни на лорд Тивин пробяга сянка на отвращение.

— Нищо… засега. Внукът ми седи все още на Железния трон, но евнухът е чул слухове от юг. Ренли Баратеон се е венчал за Марджери Тирел преди две нощи в Планински рай и вече е предявил претенции за короната. Бащата на невястата коленичил и всички са му обрекли мечовете си.

— Тъжни вести. — Сир Кеван се намръщи.

— Дъщеря ми ни заповядва веднага да тръгнем за Кралски чертог, за да го защитим срещу крал Ренли и Рицаря на цветята. — Устните му се свиха. — Заповядва ни, забележете. От името на краля и съвета.

— Как крал Джофри приема тази вест? — запита Тирион с нотка на черен хумор.

— Церсей все още не е сметнала за уместно да го уведоми — каза лорд Тивин. — Опасява се, че може да настои лично да се опълчи срещу Ренли.

— С каква войска? — попита Тирион. — Надявам се, че не се каните да му предоставите тази?

— Казва, че щял да поведе Градската стража — отвърна лорд Тивин.

— Ако вземе стражата, градът ще остане без отбрана — отбеляза сир Кеван. — А след като лорд Станис е при Драконов камък…

— М-да. — Лорд Тивин погледна сина си. — Мислех, че ти си този, който става за шут, Тирион, но изглежда, съм грешил.

— А, защо, татенце? — отвърна Тирион. — Че това звучи почти като похвала. — Наведе се над масата и попита напрегнато: — А Станис? Той е по-старият, а не Ренли. Той как приема претенцията на брат си?

Баща му се намръщи.

— От самото начало имах чувството, че Станис е по-опасен от всички останали взети заедно. Но той не предприема нищо. Станис строи кораби, Станис наема мечоносци, Станис довел от Асшаи някаква заклинателка. Какво означава това? Кое от всички тези неща е вярно? — Сви рамене раздразнено. — Кеван, донеси картите.

Сир Кеван изпълни заповедта му. Лорд Тивин разгъна кожата и я приглади.

— Джайм ни е вкарал в трънлив път. Рууз Болтън и останките от войската му са на север от нас. Враговете ни държат Близнаците и Рова на Кайлин. Роб Старк ни е от запад, така че не можем да се оттеглим към Ланиспорт и към Скалата, освен ако не решим да дадем сражение. Джайм е пленен, а войската му вече не съществува. Торос Мирски и Берик Дондарион продължават да досаждат на продоволствените ни отряди. На изток от нас са хората на Арин, Станис Баратеон е на Драконов камък, а на юг Планински рай и Бурен край сбират знамената си.

Тирион се усмихна криво.

— Спокойно, тате. Регар Таргариен поне все още е мъртъв.

— Надявах се да ни предложиш нещо по-добро от тъпите си шеги, Тирион — рече лорд Тивин Ланистър.

Сир Кеван загледа намръщено картата и лицето му се набръчка.

— Сега Роб Старк ще разполага с Едмур Тъли и лордовете на Тризъбеца. Обединени, силите им може да надвишат нашите. А и с Рууз Болтън в тила… Тивин, ако останем тук, боя се, че може да се окажем заклещени между три армии.

— Нямам намерение да оставам тук. Трябва да приключим с младия лорд Старк преди Ренли Баратеон да е тръгнал от Планински рай. Болтън не ме безпокои. Той е предпазлив, а на Зелената вилка достатъчно го притеснихме. Ще си помисли добре преди да реши да ни преследва. Така че… утре тръгваме за Харънхъл. Кеван, искам предните отряди на сир Аддам да ни покрият марша. Дай му колкото хора му трябват и ги пускайте на групи по четирима. Повече дезертьорства няма да допусна.

— Както кажете, милорд, но… защо Харънхъл? Мрачно е това място, носи нещастие. Някои го наричат прокълнато.

— Тяхна работа — отвърна лорд Тивин. — Сир Грегър го пуснете да се разгърне с неговите плячкаджии. Пратете напред също Варго Хоут с конните му наемници, както и сир Армъри Лорч. Всеки от тях да вземе по триста конници. Кажете им, че искам крайречните земи да пламнат, от Божии очи до Червената вилка.

— Ще пламнат, милорд — обеща сир Кеван и стана. — Ще им предам заповедите. — Поклони се и тръгна към изхода.

След като останаха сами, лорд Тивин погледна Тирион.

— Твоите диваци сигурно ще се зарадват на малко плячка. Кажи им, че могат да тръгнат с Варго Хоут. Да грабят каквото поискат — стока, добитък, жени, могат да вземат каквото поискат, а другото да палят.

— Да кажеш на Шага и Тимет как да плячкосват е все едно да учиш петела как да кукурига — отбеляза Тирион, — но бих предпочел да ги задържа при себе си. — Може да бяха недодялани и своенравни, но диваците все пак си бяха негови и той разчиташе на тях повече, отколкото на бащините си хора. И дума не можеше да става да се лиши от тях.

— Тогава гледай да ги научиш поне на ред. Не искам градът да се плячкосва.

— Градът ли? — попита объркано Тирион. — За кой град ми говориш?

— Кралски чертог. Пращам те в двора.

За Тирион Ланистър това бе последното нещо, което можеше да допусне. Посегна за виното, погледна го замислено и отпи.

— И какво трябва да правя там?

— Да управляваш — отвърна кратко баща му.

Тирион се засмя.

— Милата ми сестрица сигурно ще каже дума-две по този повод.

— Да приказва каквото ще. Синът й трябва да се хване в здрава юзда, преди съвсем да ни е съсипал. Виновни са ония празноглавци в съвета — приятелчето ни Петир, негово светейшество Великият септон и онова чудо без пишка лорд Варис. Що за съвети дават на Джофри, след като се мята от една глупост на друга? На кого му хрумна да направят от тоя Джанос Слинт лорд? Баща му е бил касапин, а те му дават Харънхъл. Харънхъл. Та това е било седалище на крале! Не че изобщо ще му стъпи кракът там, от мен ако зависи. Казаха ми, че избрал за герб кървав меч. Кървав сатър щеше да му отива повече. — Баща му не повиши тон, но Тирион забеляза гневния златист блясък в очите му. — И да изгони Селми, това пък що за идиотизъм е? Вярно, човекът е стар, но името Баристан Храбрия все още значи нещо в кралството. Чест е придавал на всеки, комуто е служил. Може ли някой да каже същото за Хрътката? Човек си храни псето с кокали под масата, не го слага на трапезата до себе си. — Посочи с пръст Тирион. — Щом Церсей не може да озапти момчето си, ти трябва да го направиш. И ако тези съветници ни въртят лъжлива игра…

Тирион знаеше.

— Пики — въздъхна. — Глави. Стени.

— Разбирам, че си понаучил все пак нещо от мен.

— Повече, отколкото си даваш сметка, татенце — отвърна кротко Тирион. Допи виното си и отмести замислен чашата. Част от него изпитваше повече задоволство, отколкото смееше да си признае. Друга част си припомняше битката горе по реката и се чудеше дали пак не го пращат да удържи левия фланг. — Но защо точно аз? — попита той и килна глава. — Защо не чичо ми? Защо не сир Аддам например, или сир Флемент, или лорд Серет? Защо не някой… по-голям мъж?

Лорд Тивин стана рязко.

— Ти си мой син.

В този момент го осени. „Значи си го отписал — помисли Тирион. — Копеле проклето, смяташ, че Джайм е все едно умрял, тъй че ти оставам само аз.“ Дощя му се да го зашлеви през лицето, да го заплюе, да извади камата си и да изтръгне сърцето му, за да види от старо кораво злато ли е, както разправяше простолюдието. Но си остана седнал, смълчан и кротък.