— Ха, вълци! Кучета — изсумтя презрително едрият плешивец. — Чувал съм, че няма нищо по-топло за през нощта от вълчата кожа. — Мъжът махна рязко с ръка. — Дръжте ги.

— Зимен хребет! — извика Роб и смуши коня си срещу дрипавите разбойници. Един се затича срещу него с викове, размахал брадва над главата си. Мечът на Роб го удари право в лицето, изпукаха кости и бликна кръв. Мъжът със сивата четина по лицето посегна към юздите на коня, за малко да ги хване… но Сив вятър скочи върху него и го събори. Мъжът се пльосна по гръб в буйния поток, замаха в паника с ножа срещу звяра и главата му потъна. Вълчището се хвърли след него и водата кипна червена.

Роб и Оша се сбиха насред потока. Дългото копие в ръцете й се замята като змия, изсвистя към гърдите му веднъж, два пъти, три пъти, но Роб парираше всеки удар с дългия меч, отбивайки острието. На четвъртия или петия замах високата жена залитна за миг и Роб я повали.

На няколко стъпки встрани, Лято се хвърли върху Хали и я захапа за ръкава. Ножът просветна към хълбока му. Лято се извъртя настрани, заръмжа и нападна отново. Този път челюстите му захапаха прасеца й. Стиснала ножа с две ръце, дребната жена замахна отгоре надолу, но вълчището някак усети замаха на острието и се дръпна с уста, пълна с кожа, плат и кървава плът. Щом Хали залитна и падна, той отново се нахвърли върху нея, повали я по гръб и зъбите му разпраха корема й.

Шестият мъж побягна от кланицата… но не стигна далече. Още докато се катереше обезумял по другия бряг на потока, Сив вятър се надигна от бързея. Отърси водата от козината си, втурна се след беглеца и го повали. Мъжът закрещя и се хлъзна назад към водата.

И остана само големият, Стив. Той сряза с рязък удар кожената стега на гърдите на Бран, хвана ръката му и я изви. Изведнъж Бран усети, че пада. Просна се на земята с извити крака, единият във водата. Не усети студа й, но усети острата стомана, когато Стив опря камата си в гърлото му.

— Назад — извика мъжът, — назад или ще му клъцна гръкляна, заклевам се.

Роб дръпна юздите и вдиша тежко. Гневът в погледа му се смени със страх и ръката му с меча се отпусна.

В този миг Бран видя всичко наведнъж. Лято разкъсваше Хали и теглеше лъскави сини змии от разпрания й корем. Очите й бяха широко отворени и взрени в небето. Бран не разбра дали още е жива. Онзи със сивата четина, както и другият с брадвата лежаха неподвижно, но Оша беше паднала на колене и пълзеше към изтърваното копие. Сив вятър запристъпва към нея, оплескан с кръв.

— Върни го! — изрева едрият. — Върни ги и двата, че го убивам сакатото!

— Сив вятър, Лято, при мен! — извика Роб.

Вълчищата спряха и обърнаха глави. Сив вятър затича към Роб. Лято остана на мястото си, без да откъсва очи от Бран и мъжа до него. Изръмжа. Муцуната му беше червена, очите му горяха.

Оша се подпря на копието и се изправи. От раната на ръката под рамото, където я беше посякъл Роб, течеше кръв. Бран видя капките пот, избили по челото на мъжа. Разбра, че Стив е не по-малко изплашен от него.

— Старки — процеди мъжът, — проклетите Старки! Оша, убий вълците и ми донеси меча му.

— Сам ги убий — сопна се тя. — До тия зверилища не пристъпвам.

Стив се обърка. Ръката му потрепери и там, където ножът притискаше шията на Бран, потече струйка кръв. Вонята на мъжа изпълни ноздрите му. Миришеше на страх.

— Ти бе — викна той на Роб. — Име имаш ли си?

— Аз съм Роб Старк, наследникът на Зимен хребет.

— А това е брат ти, така ли?

— Да.

— Ако искаш да остане жив, прави к’вото кажа. Слез от коня.

Роб се поколеба за миг. После започна да слиза — бавно и предпазливо, без да го изпуска мъжа от поглед, и се изправи с меча в ръка.

— Сега убий вълците.

Роб не помръдна.

— Казах. Вълците или момчето.

— Не! — изкрещя Бран. Ако Роб послушаше Стив, той все едно щеше да убие и двамата, след като вълчищата загинеха.

Плешивият го сграбчи с другата си ръка за косата и изви жестоко главата му. Бран изохка.

— Сакато, ти да си затваряш устата, чу ли ме? — Изви главата му още по-силно. — Чу ли ме?

И тогава откъм дърветата зад тях се чу звън и в гърдите на Стив се заби дълъг половин стъпка железен шип с ръбове, остри като бръснач, и той изохка задавено, залитна и рухна по очи в потока. Стрелата под него се прекърши и Бран видя как дъхът му избълбука и се отнесе с бързата вода.

Оша се обърна, видя бащините му гвардейци, излезли от дърветата със стомана в ръце, и захвърли копието.

— Милост, милорд — извика тя на Роб и се просна на земята. Пребледнелите войници огледаха сцената на кръвопролитието. Погледнаха плахо и вълците, а когато Лято се върна да заръфа трупа на Хали, Джозет изтърва ножа, залитна към близкия храст и се преви на две. Дори майстер Лувин изглеждаше слисан, когато се показа иззад едно от дърветата, но се съвзе бързо. Поклати глава и закрачи през потока към Бран.

— Ранен ли си?

— Поряза ми крака — каза Бран. — Но не усетих нищо.

Майстерът коленичи да огледа раната му, а Бран извърна глава. До един висок смърч стоеше Теон Грейджой с лък в ръката. Усмихваше се. Винаги се усмихваше. В меката земя пред краката му стърчаха забити половин дузина стрели, но му беше стигнала само една.

— Красива гледка е мъртвият враг — обяви той.

— Джон винаги казваше, че си магаре! — извика ядосано Роб. — Сега трябва да те окова насред двора и да оставя Бран да се поупражнява в стрелба по теб!

— Трябва да ми благодариш, че спасих живота на брат ти.

— А ако не беше улучил? Ако го беше само ранил, тогава? Ако ръката му бе отскочила или вместо него улучеше Бран? Можеше да е с броня, ти видя само гърба на наметалото му. Какво щеше да стане с брат ми тогава? Помисли ли изобщо за това, Грейджой?

Усмивката на Теон повехна. Той сви гузно рамене и започна да прибира една по една стрелите от земята. Роб изгледа с гняв гвардейците си.

— А вие къде бяхте? Бях сигурен, че сте близо след нас.

Мъжете се спогледаха отчаяно.

— Следвахме ви, милорд — заговори най-младият, Квент, с брада като мек кафяв мъх. — Само че първо трябваше да изчакаме майстер Лувин с магарето му, да прощавате, пък и, ами, то… — И погледна засрамено към Теон.

— Тръгнах подир един пуяк — обади се Теон, подразнен от въпроса. — Откъде да знам, че ще оставиш момчето само?

Бран никога не бе виждал Роб толкова ядосан, но брат му не каза нищо. Накрая коленичи до майстер Лувин.

— Много ли е пострадал?

— Само драскотина — отвърна майстерът и намокри парче плат във водата да почисти раната. — Двама от тях бяха в черно.

Роб погледна просналия се сред потока Стив. Дрипавото му черно наметало се полюшваше над дърпащите го бързи води.

— Дезертьори от Нощния страж. Трябва да са били пълни глупци, да се приближат толкова до Зимен хребет.

— Глупостта често върви ръка за ръка с отчаянието — каза майстер Лувин.

— Да ги погребем ли, милорд? — попита Квент.

— Те нямаше да ни погребат — отвърна Роб. — Отсечете им главите, ще ги пратим на Вала. Другото оставете за храна на враните.

— А тази? — Квент посочи с палец към Оша.

Роб пристъпи към нея. Беше с цяла глава по-висока от него, но щом я приближи, тя падна на колене.

— Пощадете живота ми, милорд Старк, и ще съм ваша.

— Моя ли? Че какво ще правя с клетвопрестъпница?

— Аз клетви не съм престъпвала. Стив и Уолън са избягали от Вала, не аз. При черните врани няма място за жени.

Теон Грейджой закрачи с небрежна походка към тях.

— Дай я на вълците — подкани той Роб. Очите й само за миг се извърнаха към онова, което бе останало от Хали, и избягаха уплашени от гледката. Тя потръпна и дори на стражите като че ли им прилоша.

— Тя е жена — каза Роб.

— Дивачка — каза му Бран. — Предложи им да ме запазят жив и да ме отведат при Манс Райдър за заложник.

— Имаш ли си име? — попита я Роб.

— Оша, ако благоволи милорд — промълви плахо тя.