Тогава врагът налетя върху него и полето на битката за Тирион се сви в радиус от няколко стъпки около коня му. Един пехотинец замахна към гърдите му, той размаха брадвата и отхвърли копието настрани. Мъжът отстъпи ловко и нанесе нов удар, но Тирион пришпори коня си и налетя върху него. Брон се оказа обкръжен от трима противници, но отсече края на първото насочено към него копие и в следващия миг мечът му разпра лицето на втория нападател.

Едно метнато копие профуча отляво към Тирион и се удари в щита му. Дървото издрънча. Той свърна и се понесе към хвърлилия го, но мъжът вдигна щита си над главата. Тирион закръжи около него и засече с брадвата по дървото. Разлетяха се дъбови трески, накрая коленете на северняка се огънаха, той се подхлъзна и падна по гръб с щита над гърдите. Беше извън обсега на брадвата му и Тирион реши, че е излишно да слиза от седлото, затова го остави на място и препусна срещу друг, помете го отзад и от замаха и сблъсъка ръката над лакътя го заболя. Остана му миг, за да си поеме дъх. Дръпна юздите и се огледа за реката. Там беше, малко вдясно. Без сам да разбере, беше обърнал кръгом.

Покрай него премина в галоп един от Горените, отпуснат безсилно на гърба на коня си. Едно копие го бе пронизало в корема и стърчеше от гърба му. Нищо не можеше вече да го спаси, но когато Тирион видя един от северняците да хваща юздите му, се понесе в атака.

Противникът му го посрещна с меч в ръка. Беше висок и мършав, с дълга плетена ризница и стоманени ръкавици с шипове, но бе изгубил шлема си и в очите му се стичаше кръв от раната, зейнала на челото му. Тирион замахна в лицето му, но високият отби удара.

— Джуджето! — изкрещя той. — Умри! — Тирион подкара около него и той се завъртя в кръг, замаха с меча към главата и раменете му. Затрещя стомана в стомана и Тирион скоро се увери, че противникът му е по-бърз и по-силен. Къде, в името на седемте ада, се беше дянал Брон? — Умри! — изпъшка мъжът. Тирион едва успя да вдигна щита си навреме, а дървото сякаш се взриви навътре от силата на удара. Счупените късове изпаднаха от ръката му. — Умри! — с цяло гърло изрева мечоносецът, пристъпи и стовари меча в слепоочието на Тирион с такава сила, че главата му изкънтя като камбана. Острието издаде отвратителен стържещ звук, щом го стовари отново върху стоманения му шлем. Високият се ухили… докато дестриерът на Тирион не го захапа, бърз като змия, и не оголи бузата му до кокала. Тогава мъжът изкрещя, а брадвата на Тирион посече главата му.

— Ти умри! — каза му Тирион и той го послуша.

Докато измъкваше острието, чу вик:

— Едард! — изкънтя мъжки глас. — За Едард и Зимен хребет!

Рицарят като тътен връхлетя срещу него, размахал покритото с дълги остри шипове кълбо на боздугана над главата си. Бойните им коне се сблъскаха преди Тирион да успее да отвори устата си и да извика Брон. Десният му лакът избухна от болка, щом острите метални шипове пробиха тънката броня на свивката. Брадвата му също толкова бързо се запиля някъде. Пръстите му зашариха за меча, но боздуганът отново закръжи към лицето му. Цепещ ушите трясък, и той започна да пада. Не помнеше кога се срина на земята, но щом погледна нагоре, видя над себе си само небе. Претърколи се на хълбок и понечи да се изправи, но болката от сблъсъка със земята го разтресе и целият свят наоколо завря. Рицарят, който го беше свалил, се извиси над него с вдигнатия боздуган.

— Тирион Дяволчето — избоботи мъжът. — Ти си мой. Предаваш ли се, Ланистър?

„Да“ — помисли Тирион, но думата се залепи гърлото. Издаде само някакъв грачещ звук, изправи се с мъка на колене и заопипва за някакво оръжие. Меч, кама, каквото и да е…

— Предаваш ли се? — Рицарят се извисяваше на него върху облечения в стомана боен кон. Приличаха на гигантска статуя, топката с шиповете лениво се поклащаше в ръката му. Ръцете на Тирион бяха изтръпнали, погледът замъглен, ножницата — празна. — Предай се или умри — заяви рицарят и топчестата звезда на боздугана се завъртя все по-бързо и по-страховито.

Тирион скочи и удари с главата си корема на коня. Животното изцвили, непоносим за ушите звук, и се изправи на задните си крака. Опита се да се извърне настрани и да избяга от предсмъртната агония, кръв и черва се плиснаха в лицето на Тирион и конят се срина като лавина. Когато се овладя, забралото му беше оплескано с кал, а нещо се блъскаше в краката му. Гърлото му така се беше стегнало, че едва можа да проговори.

— Предай с-се… — успя да чуе собствения си грак.

— Да — простена мъжки глас.

Тирион откърти калта от шлема си, за да може да вижда. Конят беше паднал встрани от него, върху ездача си. Кракът на рицаря беше затиснат, а ръката, с която бе посрещнал земята, се беше изкривила неестествено.

— П-предай се — повтори той.

Пръстите на здравата му ръка зашариха по колана, той измъкна меча си и го хвърли в краката на Тирион.

— Предавам се, милорд.

Зашеметен, дребосъкът се изправи на колене и вдигна меча. Когато раздвижи ръка, болката го прониза от лакътя нагоре. В неговия участък не беше останал никой освен камара трупове. Гарваните вече кръжаха и кацаха по земята. Видя, че сир Кеван е подкарал центъра в поддръжка на авангарда; могъщата маса пиконосци бе изтласкала северняците отвъд хълмовете. Сражаваха се за склоновете, пиките им се забиваха в нова стена от щитове, този път овални. Въздухът отново се изпълни със стрели и мъжете зад щитовете заотстъпваха, пометени от гибелния залп.

— Доколкото схващам, губите, сир — проговори той на рицаря под коня. Мъжът не отговори.

Тропот на копита зад гърба му го накара да се обърне рязко, въпреки че едва можа да вдигне меча, заради ужасната болка в лакътя. Брон дръпна юздите и го изгледа отгоре.

— Оказа се, че ползата от теб е никаква — каза му Тирион.

— Изглежда, че сам си се справил доста добре — отвърна Брон. — Но си загубил някъде шипа на шлема си.

Тирион опипа върха на грамадната метална кошница на главата си. Шипът се беше откършил.

— Не съм го загубил. Знам точно къде е. Случайно да виждаш коня ми?

Докато го намерят, тромпетите отново прокънтяха и резервът на лорд Тивин се понесе в метящ щурм покрай речния бряг. Тирион изгледа как баща му профуча покрай него, знамето с пурпур и злато на Ланистър плющеше над главата му, докато се носеше с тътен през равното. Петстотин рицари го обкръжаваха и слънцето блестеше по върховете на пиките им. Останките от редиците на Старк полегнаха като трева под чука на атаката им.

С подутия си лакът, натъртен и треперещ под тежката броня, Тирион не направи никакво усилие да се включи в клането. Двамата с Брон продължиха да си търсят хората. Мнозина намериха сред мъртвите. Улф, син на Умар, лежеше сред локва съсирена кръв, с отрязана от лакътя ръка, дузина от Лунните му братя се бяха проснали около него. Шага се беше смъкнал под едно дърво, прободен от десетки стрели, с главата на Кон в скута си. Тирион помисли, че и двамата са мъртви, но когато се смъкна от седлото, Шага отвори очи и каза:

— Убиха Кон, син на Корат.

Хубавецът Кон бе цял-целеничък, само с едно червено петно на гърдите, където едно копие се беше забило, за да изтръгне живота му. Едва когато Брон изправи Шага на крака, едрият мъж забеляза стрелите по тялото си. Заизважда ги една по една, обсипвайки с проклятия остриетата, направили дупки в дебелите пластове плетено желязо и кожа, и виейки като бебе при малкото, които бяха стигнали до плътта му. Чела, дъщеря на Чейк, се върна, докато изтръгваха стрелите от туловището му, и им показа четирите уши, които бе взела. Завариха Тимет да съблича доспехите от телата на посечените със своите Горени мъже. От тристата планинци, тръгнали в битката с Тирион Ланистър, навярно бяха оцелели не повече от половината.

Той остави живите да се погрижат за мъртвите, отпрати Брон да се заеме с пленения рицар и тръгна сам да търси баща си. Лорд Тивин беше седнал край реката, отпиваше вино от златна, обсипана със скъпоценни камъни чаша, а скуайърът му развързваше ремъците на гръдната му броня.