— Хю беше скуайър на Джон Арин четири години — продължи Селми. — Кралят го произведе в рицарски сан преди да тръгна на север, в памет на Джон. Момъкът го желаеше страстно, но се боя, че не беше подготвен.

Нед бе спал лошо предната нощ и се чувстваше уморен.

— Никой от нас никога не е подготвен.

— За рицарството?

— За смъртта.

Нед грижливо покри момчето с плаща му — просмукания с кръв син плат, извезан по ръбовете с лунни полумесеци. И си помисли с горчивина, че когато майка му попита защо синът й е умрял, щяха да й кажат, че се е сражавал в чест на Ръката на краля, Едард Старк.

— Това беше ненужно. Войната не трябва да е игра.

Нед се извърна към жената до колата, загърната в сиво и със скрито от качулката лице, от което се виждаха само очите. Сестрите на мълчанието приготвяха мъртъвците за гроба и се смяташе за лошо предзнаменование да погледнеш в лицето на смъртта.

— Пратете доспехите у дома му в Долината. Майка му ще иска да ги има.

— Доста скъпи са — каза сир Баристан. — Момчето бе поръчало да му ги изковат специално за турнира. Скромно, но добро изделие. Не знам дали е успял да се разплати с ковача.

— Той се разплати вчера, милорд, и то скъпо — отвърна Нед и повтори на сестрата: — Пратете бронята на майка му. Аз ще се оправя с ковача. — Тя кимна сдържано.

След това сир Баристан придружи Нед до кралския павилион. Лагерът се разбуждаше. На огнищата цвърчаха дебели наденици и из въздуха се разнасяше миризма на чесън и пипер. Млади скуайъри тичаха по задачи, а господарите им пред палатките се прозяваха и протягаха да се разсънят за новия ден. Един слуга, помъкнал гъска под мишница, спря, поклони им се, промърмори: „Ваши благородия“, а гъската изкряка и го закълва по пръстите. Щитовете, изложени пред всяка от палатките, известяваха с хералдическите си знаци кои са обитателите им. Сребърният орел на Морска бран, славеите на Брус Карън, гроздовете на рода Редвин, пъстра мечка, червен вол, горящо дърво, бял овен, тройна спирала, пурпурен еднорог, танцуваща дева, черна усойница, двойни кули, бухал рогач и накрая — чистата бяла емблема на кралската гвардия, бляскава като зората.

— Кралят е решил да се бие в груповия бой днес — каза сир Баристан, докато подминаваха щита на сир Мерин, чиято окраска бе одраскана там, където пиката на Лорас Тирел се беше врязала в дървото, когато го свали от седлото.

— Да — кимна мрачно Нед.

Снощи Джори го беше събудил, за да му докладва новината. Нищо чудно, че беше спал толкова лошо.

Сир Баристан изглеждаше обезпокоен.

— Казват, че нощните прелести повяхват сутрин и че децата на виното остават сирачета, щом грейне утрото.

— Така казват — съгласи се Нед. — Но не и при Робърт.

Някои хора можеха и да премислят думите, изречени в миг на пиянска дързост, но Робърт Баратеон щеше да си ги спомни, а като си ги спомни, нямаше да отстъпи от тях.

Кралският павилион се намираше близо до реката и утринната мъгла, вдигаща се на пелени от водата, го загръщаше в сиво. Целият беше от златиста коприна — най-голямото и величествено съоръжение в лагера. Пред входа беше изложен бойният чук на Робърт, до един огромен железен щит, украсен с герба с коронования елен на рода Баратеон.

Нед се надяваше, че ще завари краля все още в постелята, надвит от пиянския сън, но късметът го бе изоставил. Завариха Робърт да пие бира от лъскав рог и да реве сърдито на двамата скуайъри, които се мъчеха да поберат едрото му туловище в бронята.

— Ваша милост — говореше единият младок почти през сълзи, — много е малка, не става. — Оплете се и нагърленикът, който се опитваше да затегне около дебелия врат на Робърт, се изтъркаля на земята.

— Седем ада! — изруга Робърт. — Сам ли трябва да го направя? Да ви пикая и на двамата. Вдигни го. Не ме зяпай така, Лансел, вдигни го! — Момчето скочи и кралят забеляза гостите си. — Виж ги колко са непохватни тия две уродчета, Нед. Жена ми настоя да ги взема за скуайъри, а за нищо не стават. Една броня не могат да облекат на човек като хората. Скуайъри! Според мен са свинари, натруфени в коприна.

Нед от пръв поглед разбра откъде идва цялата трудност.

— Не са виновни момчетата. Много си надебелял за доспехи, Робърт.

Робърт Баратеон удари яка глътка от бирата, хвърли празния рог върху кожите на постелята си, изтри пяната по устата си с опакото на ръката си и каза сърдито:

— Надебелял? Дебел съм значи, а? Така ли се разговаря с крале? — И смехът му се изля, внезапен като буря. — Ах, Нед, проклет да си, защо винаги се оказваш прав?

Скуайърите се усмихнаха боязливо и кралят се обърна към тях.

— Вие. Да, двамата. Чухте Ръката. Кралят е много надебелял за доспехите си. Тичайте да намерите сир Ейрон Сантагар. Кажете му да ми доведе майстор да разпъне нагръдника. Веднага! Какво чакате още!

Момчетата се запрепъваха в бързината да драснат от палатката. Робърт успя да остане сериозен, докато се махнат, след което се отпусна в креслото си и се затресе от смях.

Сир Баристан се закиска с него и дори Едард Старк успя да се усмихне. Но мрачните мисли така и не го оставиха. Не можеше да не забележи двамата скуайъри — хубави момчета, светлокоси и добре сложени. Едното бе на годините на Роб, с дълги златисти къдрици; другото на около петнадесет, с пясъчноруса коса, наскоро поникнали мустачки и със смарагдовозелените очи на кралицата.

— Жалко, че не съм там, да видя физиономията на Сантагар — каза Робърт. — Дано му стигне умът да ги отпрати при някой друг. Ще ги накараме да тичат насам-натам цял ден!

— Тези момчета — попита го Нед — Ланистърови ли са?

Робърт кимна и отри сълзите от очите си.

— Братовчеди. Синове на брата на лорд Тивин. Един от умрелите. Или на живия, не помня вече. Семейството на жена ми е много голямо, Нед.

„И много амбициозно“ — помисли си Нед. Нямаше нищо против скуайърите, но го безпокоеше, че Робърт е обкръжен все от роднини на кралицата — и денем, и нощем. Апетитът на Ланистърови за служби и постове, изглежда, беше ненаситен.

— Казват, че снощи сте се карали с кралицата.

Смехът на лицето на Робърт се стопи.

— Тая жена се опита да ми забрани да участвам в боя. Сега се цупи в замъка, проклетницата. Сестра ти никога нямаше да ме посрами така.

— Не си познавал Лиана като мен, Робърт — каза му Нед. — Ти виждаше в нея само красотата, но не и желязото под нея. Щеше да ти каже, че нямаш работа в схватката.

— И ти ли? — навъси се кралят. — Много си се вкиснал, Старк. Толкова време на север, всичките сокове в теб са замръзнали. Е, моите все още текат. — И той се удари в гърдите да го докаже.

— Ти си кралят — припомни му Нед.

— Сядам на проклетия железен стол, когато трябва. Значи ли това, че нямам право да изпитвам същия глад като останалите мъже? Малко вино от време на време, някое момиче да ти писне в леглото, конския допир между краката? Седем ада, Нед, искам да ударя някого.

— Ваша милост — намеси се сир Баристан Селми. — Не е прилично кралят да влиза в груповия бой. Състезанието няма да е честно. Кой ще посмее да ви удари?

Робърт като че ли се изненада.

— Как така кой? Всички, дявол да ги вземе! Стига да могат. А последният, който остане на коня си…

— …ще сте вие — довърши Нед. Веднага усети, че Селми е улучил в целта. Опасностите от боя носеха само наслада на Робърт, но това засегна гордостта му. — Сир Баристан е прав. Няма да се намери и един мъж в Седемте кралства, който би дръзнал да си навлече недоволството ви, като ви удари.

Кралят скочи от креслото си с пламнало лице.

— Да не искате да ми кажете, че тези наперени пъзльовци ще ме оставят да победя?

— Определено — отвърна Нед. Сир Баристан Селми кимна мълчаливо.

За миг Робърт така се вцепени от яд, че не можеше да проговори. Закрачи през шатрата, завъртя се рязко и закрачи обратно, с помръкнало от ярост лице. Сграбчи нагръдника си от земята и го хвърли с гняв по сир Баристан. Селми отскочи встрани.