— …смъртен капан — довърши вместо него Кейтлин. — Знам как изглежда на пръв поглед, чичо. Когато го видях за пръв път, и аз си помислих същото, но Нед ме увери, че тази руина е по-яка, отколкото изглежда. Трите оцелели кули държат под контрол подстъпа от всички страни и всеки враг трябва да мине между тях. Блатата тук са непроходими, пълни са с пясък и засмукващи ями, и гъмжат от змии. За да щурмува която и да е от кулите, една войска трябва да изгази дълбока до кръста черна тиня, да прекоси ров, пълен с лъвогущери, и да изкачи стени, които са хлъзгави от мъха, като през цялото време ще е изложена на огъня на лъкометците в другите кули. — Тя добави с мрачна усмивка: — А когато нощта падне, казват, че излизат призраци, смразяващи кръвта, и отмъстителни духове на севера, които са алчни за южняшка кръв.

Сир Бриндън се изкиска.

— Напомни ми да не се задържам тук. Доколкото помня, и аз се падам нещо южняк.

По върховете на трите кули бяха вдигнати щандарти. От Кулата на пияния под вълчището бе провиснал слънчевият изгрев на Карстарките; на Кулата на чедата се виждаше великанът с разкъсаните вериги на Големия Джон. Но на Порталната кула се вееше само знамето на Старк. Нея бе избрал за свое седалище Роб. Кейтлин потегли натам със сир Бриндън и сир Вендел зад нея. Конете им застъпваха бавно по дървения мост, изпънат през зелено-черните ивици тиня.

Завари сина си обкръжен от васалните лордове — знаменосци на баща му, в каменна зала, в чието почерняло от сажди огнище тлееше торфен огън. Седеше до груба каменна маса, пред него лежеше разхвърляна купчина карти и пергаменти, и говореше съсредоточено с Рууз Болтън и Големия Джон. Отначало не забеляза влизането й… но вълчището му я усети. Грамадният сив звяр лежеше край огъня и когато вдигна мордата си, златните му очи срещнаха нейните. Лордовете един по един се смълчаха, а Роб вдигна глава при внезапно настъпилата тишина и я видя.

— Майко! — възкликна със стегнато гърло Роб.

На Кейтлин й се прииска да затича към него, да го целуне по милото чело и здраво да го притисне до гърдите си, и никога повече да не го пусне, за да го опази — но тук пред лордовете не посмя. Сега той играеше роля на мъж и тя нямаше правото да му я отнеме. Затова се задържа в самия край на базалтовата плоча, която им служеше за маса. Вълчището стана, пристъпи тихо през залата и дойде при нея. Изглеждаше по-голямо от най-големия вълк.

— Брада си пуснал — промълви Кейтлин на Роб, а Сив вятър задуши дланта й.

Той потърка неловко обраслата си с груба четина челюст.

— Да.

Космите на брадата му бяха по-рижи, отколкото на косата.

— Харесва ми. — Кейтлин погали нежно вълчата глава. — С нея ми напомняш за брат ми Едмур. — Сив вятър закачливо гризна пръстите й, върна се до огнището и отново легна.

Сир Хелман Толхарт пръв след вълчището прекоси залата да изрази почитанията си, като коленичи пред нея и притисна чело в ръката й.

— Лейди Кейтлин, сияйна сте, както винаги. Появата ви е добре дошла в тези тревожни времена.

Последваха го двамата Гловър, Галбарт и Робът, след тях Големия Джон и останалите, един след друг. Теон Грейджой беше последен.

— Не очаквах да ви срещна тук, милейди — промълви той и коленичи.

— Не бях помисляла да идвам тук — отвърна Кейтлин, — докато не слязох на брега в Бял залив и лорд Виман не ми каза, че Роб е свикал знамената. Познавате сина му, сир Вендел. — Вендел Мандърли пристъпи напред и се поклони толкова ниско, колкото позволи едрото му туловище. — И моя чичо, Бриндън Тъли, който изостави службата си при сестра ми, за да ми окаже помощ.

— Черната риба — усмихна се Роб. — Благодарен съм, че сте дошли при нас, сир. Имаме нужда от доблестни мъже. И вие, сир Вендел, радвам се, че мога да разчитам на вас. И сир Родрик ли е с вас, майко? Липсва ми.

— Сир Родрик се отправи на север от Бял залив. Назначих го за кастелан и му заповядах да държи Зимен хребет, докато се върнем. Майстер Лувин е добър съветник, но няма опит във военното изкуство.

— Колкото за това, не се безпокойте, лейди Старк — избоботи басово Големия Джон. — Зимен хребет е в безопасност. Скоро ще заврем мечовете си в задника на Ланистър, да ме прощавате, а после е ред на Червената цитадела, да освободим Нед.

— Милейди, един въпрос, ако благоволите. — Рууз Болтън, владетелят на Страшната крепост, говореше тихо, но когато заговореше, по-едрите от него мъже замълчаваха да го чуят. Очите му бяха странно светли, почти без цвят, и погледът му вдъхваше смут. — Разправят, че държите онова джудже, сина на лорд Тивин в плен. Доведохте ли го при нас? Заклевам се, може добре да се възползваме от заложник като него.

— Вярно е, че държах Тирион Ланистър, но вече не — принудена бе да признае Кейтлин. Хор разочаровани възгласи посрещна вестта. — И аз бях не по-малко недоволна от вас, господа. Боговете решиха, че е уместно да остане на свобода, с малко помощ от страна на глупавата ми сестра. — Сигурно не биваше да е толкова откровена в презрението си, но раздялата й с Орлово гнездо не бе от най-приятните. Беше предложила да отведе лорд Робърт със себе си, да го осинови за няколко години в Зимен хребет. Съжителството с други момчета щеше да е добро за него и тя се осмели да го предложи. Последвалата ярост на Лиза беше ужасна. „Може да си ми сестра — отвърнала бе тя, — но ако се опиташ да ми откраднеш сина, ще напуснеш през Лунната порта.“ След този отговор нямаше какво повече да се каже.

Лордовете горяха от нетърпение да научат повече, но Кейтлин вдигна ръка.

— Не се съмнявам, че ще имаме време за всичко това по-късно, но пътуването ме умори. Бих искала да поговоря насаме със сина си. Вярвам, че ще ме извините, господа. — Не им остави избор. Знаменосците на Старк се поклониха и излязоха, поведени от вечно покорния лорд Рогов лес. — Ти също, Теон — добави Кейтлин към бавещия се Грейджой. Той се усмихна и излезе.

На масата имаше ейл и сирене. Кейтлин си напълни рог, седна, отпи и се загледа в сина си. Стори й се по-висок, отколкото го помнеше, когато тръгна, а четината по брадата наистина го правеше по-стар.

— Едмур беше на шестнайсет, когато си пусна мустаци.

— И аз скоро ще стана на шестнайсет — отвърна Роб.

— Но сега си на петнайсет. Петнайсет, и вече си повел войска. Разбираш ли поне защо бих могла да се страхувам, Роб?

Той я изгледа твърдо.

— Никой друг нямаше.

— Никой? Моля те, че кои бяха тези мъже, които видях само преди миг? Рууз Болтън, Рикард Карстарк, Галбарт и Робърт Гловър, Големия Джон, Хелман Толхарт… можеше да повериш командването на всеки от тях. Богове, можеше да изпратиш дори Теон, макар че аз не бих избрала точно него.

— Те не са Старки — каза Робърт.

— Те са мъже, Роб, опитни в битки. Допреди по-малко от година ти все още се биеше с дървени мечове.

Улови беса в очите му, но той изчезна толкова бързо, колкото се появи, и Роб отново стана момчето, което си беше.

— Знам — промълви смутен синът й. — Ти в Зимен хребет ли ме връщаш?

Кейтлин въздъхна.

— Би трябвало да направя точно това. Изобщо не трябваше да заминавам. Но не смея. Вече не. Ти стигна твърде далеч. Някой ден тези лордове ще гледат на теб като на своя сеньор. Ако сега те отпратя като дете, пратено да си ляга, наказано да остане без вечеря, ще го запомнят и ще ти се надсмиват над чашите си. Ще дойде ден, когато ще имаш нужда от почитта им, от страха им ако щеш. Смехът е отрова за страха. Това няма да ти причиня, колкото и да ми се иска да те опазя.

— Моите благодарности, майко — отвърна той, без да може да скрие облекчението си под официалността.

Тя се пресегна над масата му и го погали по косата.

— Ти си ми първородният, Роб. Достатъчно ми е само да те погледна, за да си спомня как се появи на този свят, с червено личице и ревящ.

Роб се изправи, явно почувствал се неловко от ласката й, и отиде до огнището. Сив вятър отърка глава в крака му.

— Знаеш ли… за татко?