— Кой командва тук? — подвикна им.

Началникът на поста се появи бързо и се разбърза още повече, след като позна сина на своя лорд. След това продължиха в тръс покрай почернели поля и и опожарени твърдини, надолу по брега на реката и Зелената вилка на Тризъбеца. Тирион не видя трупове, но въздухът бе пълен с гарвани и търсещи мърша врани. Тук наскоро бе имало сражение.

На половин левга от кръстопътя бяха издигнали преграда от заострени колове. Пазеха я пиконосци и стрелци. Зад тази отбранителна линия почти до хоризонта се простираше лагер. От стотиците огньове се виеха тънки пръсти пушек, под дърветата седяха мъже в брони и точеха мечовете си, а на забитите в разкаляната земя пилони се вееха познати знамена.

Щом приближиха коловете, срещу тях излезе конен отряд да ги спре и да провери кои са. Предвождащият ги рицар беше в броня със сребърен варак, с инкрустирани по нея аметисти и заметнат с пурпурносребрист плащ. Щитът му носеше знака на Еднорога, а от челото на шлема му с форма на конска глава стърчеше дълъг, извит на спирала рог. Тирион дръпна юздите и спря да го поздрави.

— Сир Флемент.

Сир Флемент Бракс вдигна забралото си.

— Тирион! — възкликна той смаян. — Милорд, всички се бояхме, че сте загинали или… — Погледна объркано хората от планинските кланове. — Тези… тези ваши спътници…

— Сърдечни приятели и верни васали — каза Тирион. — Къде ще намеря лорд баща си?

— Той е заел за квартира хана на кръстопътя.

Тирион се засмя. Ханът на кръстопътя! Май боговете бяха справедливи все пак.

— Искам да го видя веднага.

— Ваша воля, милорд.

Сир Флемент изрева команда. Три редици колове бяха издърпани настрани да отворят проход в отбранителната линия. Тирион преведе спътниците си през него.

Лагерът на лорд Тивин се простираше на левги околовръст. Преценката на Чела за двадесетхилядна войска, изглежда, не беше далече от истината. Редовите бойци стануваха на открито, но рицарите си бяха вдигнали шатри, а някои от по-високопоставените лордове разполагаха с платнени павилиони, големи колкото къщи. Тирион забеляза червения вол на Престър, пъстрата мечка на лорд Крейкхол, горящото дърво на Марбранд, язовеца на Лидън. Рицарите му подвикваха за поздрав, докато подминаваше, а въоръженото простолюдие зяпваше с нескрито удивление странната му свита.

Шага на свой ред също зяпна. Несъмнено през целия си досегашен живот не беше виждал толкова много мъже, коне и оръжия. Останалите планински разбойници се стараеха да запазят лицата си сдържани, но Тирион не се съмняваше, че тяхното благоговение е не по-малко. Все по-добре и по-добре. Колкото повече ги впечатлеше властта на Ланистърови, толкова по-лесно щеше да ги командва човек.

Ханът с конюшните му си беше почти в такъв вид, какъвто го помнеше, макар че от селцето наоколо не беше останало почти нищо освен порутени каменни зидове и овъглени темели. Насред двора на странноприемницата беше издигната бесилка и тялото, което висеше на нея, беше покрито с гладни гарвани. Когато Тирион се приближи, птиците се разлетяха с грозен грак и плясък на черните си криле. Той слезе и вдигна очи към онова, което беше останало от трупа. Птиците бяха изяли дори устните и очите й, както и бузите, и почервенелите й зъби се бяха оголили в гнусна усмивка.

— Стая, храна и бокал с вино, само за това те помолих — въздъхна той с укор.

От конюшните колебливо наизлязоха ратайчета да поемат конете им. Шага обаче не искаше да си даде кобилата.

— Момъкът няма да ти я открадне — увери го Тирион. — Иска само да й даде зоб и да я изчетка. — Връхната дреха на Шага също се нуждаеше от едно добро четкане, но никак нямаше да е тактично да го споменава. — Имаш честната ми дума, нищо няма да му стане на коня.

Шага го погледна сърдито, пусна неохотно юздите и ревна на конярчето:

— Това е конят на Шага, син на Долф.

— И ако не ти го върне, ще му отрежеш мъжеството и ще нахраниш козите с него — увери го Тирион. — Стига да намериш кози. — При табелата на хана от двете страни на вратата стояха двама стражи в пурпурни наметала и шлемове с лъвски гребени. Тирион позна началника им. — Баща ми?

— В гостилницата е, милорд.

— Спътниците ми имат нужда от месо и медовина — каза му Тирион. — Погрижи се да ги получат. — Влезе в хана и завари вътре баща си.

Тивин Ланистър, лордът на Скалата на Кастърли и Гарант на Запада, беше четиридесет и пет годишен, но здрав като мъж на двадесет години. Макар и седнал беше висок, с широки рамене и плосък корем. Мишците му бяха здрави и мускулести. Когато златистата му и гъста някога коса бе почнала да оредява, той беше заповядал на бръснаря си да обръсне главата му — на половинчатите му мерки лорд Тивин не разчиташе. Бръснеше също така устните и брадичката си, но оставяше бакенбардите с жилави златисти косми, които покриваха бузите от ушите до долната му челюст. Очите му бяха светлозелени и със златни точици. Един много глупав човек някога си беше позволил да подхвърли, че и в лайната на лорд Тивин сигурно има злато. Според някои човечецът все още беше жив, дълбоко някъде в недрата на Скалата на Кастърли.

Сир Кеван Ланистър, единственият оцелял от братята на баща му, държеше чаша ейл. Чичо му беше наедрял и плешив, с късо подстригана жълта брада, следваща чертите на масивните му челюсти. Сир Кеван го видя пръв и изтърси изненадано:

— Тирион!

— Здравей, чичо — отзова се с поклон Тирион. — И милорд татко. Какво удоволствие е, че ви заварвам тук.

Лорд Тивин не помръдна от стола си, а изгледа сина си дребосък продължително и оценяващо.

— Разбирам, че слуховете за кончината ти са били неоснователни.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, татко — отвърна Тирион. — Няма нужда да ставате и да ме прегръщате, не искам да ви принуждавам да се напрягате. — Прекоси стаята до масата им с острото съзнание, че куците му крака го принуждават да залита на всяка стъпка. Всеки път, когато очите на баща му се спираха на него, си даваше сметка за всичките си недъзи. — Колко мило от ваша страна, че сте тръгнали на война заради мен — рече той, изкатери се на един от столовете и се подкрепи с глътка от бащиния си ейл.

— Да ослепея дано, ако ти не започна всичко това — отвърна лорд Тивин. — Брат ти Джайм никога не би се примирил да бъде пленен от женски ръце.

— Това е едно от нещата, в които се различаваме с Джайм. Той освен това е по-височък от мен, ако си забелязал.

Баща му пренебрегна иронията.

— Заложена беше честта на нашия дом. Нямах друг избор, освен да тръгна. Никой не може да пролее кръв на Ланистър безнаказано.

— Чуй рева ми — каза ухилен Тирион. — Девизът на Ланистър. Честно казано, капка от кръвта ми не беше пролята, макар че за малко щеше и това да стане един-два пъти. Морек и Джик бяха убити.

— Предполагам, че ще ми искаш нови хора.

— О, баща ми, не се безпокой. Сам си намерих. — Опита нова глътка от ейла. Много кафяв беше и пенест. Направо отличен. Жалко, че баща му беше убил ханджийката. — Е, как върви войната?

Отговори чичо му.

— Засега много добре. Сир Едмур е пръснал малки групи по границите си да спират налетите ни, а двамата с лорд баща ти успяхме да унищожим като за закуска повечето от тях, преди да успеят да се прегрупират.

— Брат ти се покри със слава — каза баща му. — Разби лордовете Ванс и Пайпър при Златния зъб и срещна струпаната сила на Тъли под стените на Речен пад. Лордовете на Тризъбеца са обърнати в бяг. Сир Едмур Тъли беше взет в плен с мнозина негови рицари и знаменосци. Лорд Черен лес върна неколцина оцелели в Речен пад и сега Джайм ги държи под обсада. Останалите се разбягаха по укрепленията си.

— Двамата с баща ти ги прекършваме един по един — намеси се сир Кеван. — След като лорд Черен лес го няма, Гарваново дърво падна веднага, а лейди Уент се покори пред Харънхъл поради липса на хора, които да защитават стените й. Сир Грегър подпали замъците на Пайпър и Бракън…

— И така останахте без съпротива? — каза Тирион.