— Тримата сте предостатъчно, за да накарате лейди Праска да заквичи. За целта трябва само да отстраните от пътя си Копелето.

— Стой зад мен — каза Джон на дебеланкото.

Сир Алисър често бе пускал по двама противници срещу него, но никога трима. Разбра, че тази нощ сигурно ще си легне целият в отоци и окървавен. Стегна се да посрещне атаката. Изведнъж Пип се озова до него.

— Двама срещу трима ще е по-забавно — подхвърли весело дребното момче. Пусна забралото и измъкна меча си. Докато Джон се сети да възрази, Грен вече беше пристъпил от другата му страна, за да станат трима.

В двора настъпи мъртва тишина и Джон усети очите на сир Алисър.

— Какво чакате? — подкани той Раст и останалите с измамно тих глас, но Джон се задвижи пръв. Халдър едва успя да надигне меча си навреме.

Подкара назад по-голямото момче, без да спира атаката. „Знай противника си“, учил го беше някога сир Родрик. Джон познаваше Халдър — брутално силен, но нетърпелив и не обичаше отбраната. Обезсърчеше ли го, щеше да се открие като едно и едно — две.

Другите около него също се включиха и дворът закънтя от звъна на стоманата. Джон отби свирепия замах към главата си и когато двата меча се сблъскаха, от силата на удара ръката му се разтърси до рамото. Замахна странично към ребрата на Халдър и бе възнаграден с болезненото му изпъшкване. Ответният удар се стовари в рамото на Джон. Плетената ризница изскърца и болката го опари нагоре към врата, на за миг Халдър изгуби равновесие. Джон подсече левия му крак и той изруга и се срина с трясък.

Грен стоеше здраво на мястото си, както го беше учил Джон, и не се даваше на Албът, но Пип се оказа здраво притиснат. Раст имаше две години и четиридесет фунта преднина. Джон пристъпи зад него, удари го и шлемът му изкънтя като камбана. Раст се олюля и Пип се пъхна под защитата му, събори го и опря меча в гърлото му, а Джон продължи. Озовал се срещу два меча, Албът отстъпи и ревна:

— Предавам се!

Сир Алисър Торн огледа отвратен сцената.

— Фарсът на имитатора днес продължи много дълго.

Напусна двора и урокът свърши.

Дареон помогна на Халдър да се изправи. Синът на каменоделеца свали шлема си и го запокити през двора.

— За малко помислих, че най-после те спипах натясно, Сняг.

— За малко — отвърна Джон.

Рамото му под ризницата и кожата пулсираше. Той прибра меча си и се опита да свали шлема, но болката го накара да стисне зъби.

— Дай аз. — Дебелите пръсти откачиха шлема от предпазителя на шията и леко го вдигнаха. — Силно ли те удари?

— Удряли са ме и преди. — Джо се пипна по рамото и присви очи. Дворът наоколо се опразваше.

Там където Халдър беше пръснал шлема му, косата на момчето бе полепнала от кръв.

— Аз съм Самуел Тарли, от Роговия… — Млъкна и облиза устни. — Исках да кажа, бях от Роговия хълм, преди да… напусна. Дойдох да облека черното. Баща ми е лорд Рандил, знаменосец на дома Тирел от Планински рай. Бях уж наследникът му, но… — Гласът му заглъхна.

— Аз съм Джон Сняг, копелето на Нед Старк от Зимен хребет.

Самуел Тарли кимна.

— Аз… ако искаш можеш да ме наричаш Сам. Мама ме наричаше Сам.

— А ти можеш да го наричаш лорд Сняг — намеси се Пип. — Предполагам не държиш да знаеш как го е наричала майка му.

— Тия двамата са Грен и Пипар — каза Джон.

— Грен е грозният — добави Пип.

Грен се навъси.

— Ти си по-грозен от мен. Аз поне нямам уши като на прилеп.

— Благодаря ви на всички — каза мрачно дебеланкото.

— Ти защо не стана да се биеш? — попита го Грен.

— Искаше ми се, честна дума. Само че… не можах. Не исках онзи да ме удари още веднъж. — Сам сведе очи. — Боя се, че… че съм страхливец. Милорд татко ми винаги ми го казваше.

Грен се вцепени като ударен от гръм. Дори Пип не намери думи, а Пип намираше думи за всичко. Що за човек трябва да си, за да се самообявиш за страхливец?

Самуел Тарли сигурно прочете мислите им на лицата. Очите му срещнаха погледа на Джон и свърнаха настрани като подплашени животинчета.

— Аз… съжалявам. Не се правя нарочно на… такъв. — И закрачи тромаво към оръжейната.

— Ранен си — извика му Джон. — Утре ще си по-добре.

Сам ги погледна тъжно през рамо и примига да махне сълзите от очите си.

— Не. Никога няма да съм по-добре.

Щом си отиде, Грен се намръщи.

— Никой не обича пъзльовци. Съжалявам, че му помогнахме. Сега ако си помислят, че и ние сме пъзльовци?

— Ти си прекалено тъп, за да си пъзльо — каза му Пип.

— Не съм.

— Си — настоя Пип. — Ако в гората те нападне мечка, ще си толкова тъп, че няма да побегнеш.

— Не е вярно. Ще бягам по-бързо и от теб. — Млъкна изведнъж, забелязал ухилената физиономия на Пип, и осъзна какво е казал. Якият му врат почервеня.

Джон ги остави да се карат и се върна в оръжейната. Окачи меча и си свали очуканата ризница.

Животът в Черния замък течеше по определен шаблон. Сутрините бяха за упражнения с меч, следобедите — за работа. Черните братя възлагаха на новобранците най-различни задачи, за да разберат за какво най-много ги бива. Джон ценеше редките следобеди, когато го пращаха с подтичващия до него Дух да донесат дивеч за масата на лорд-командира, но срещу всеки ден, прекаран в лов, даваше по дузина при Донал Ноя в оръжейната. Въртеше точилото, а едноръкият ковач точеше затъпели от дълга сеч брадви, или помпаше духалата и Ноя изчукваше някой нов меч. В други дни разнасяше съобщения, даваше караул, чистеше конюшните, слагаше пера на стрели, помагаше на майстер Емон с птиците му или на Боуен Марш с воденето на сметки и описи.

Този следобед началникът на караула го прати до клетката с макарата с четири бурета натрошен камък, да наръси чакъл върху заледените пътеки горе на Вала. Работата беше тягостна въпреки компанията на Дух, но Джон нямаше нищо против. В ясен ден човек можеше да види отгоре половината свят, а въздухът на Вала беше винаги хладен и ободряващ. Там човек можеше да мисли и по едно време той усети, че мисли за Самуел Тарли… и колкото и странно да беше — за Тирион Ланистър. Стана му чудно какво общо може да има между Тирион и дебеланкото. „Повечето хора предпочитат да отрекат истината, вместо да я приемат“, казало му бе веднъж ухилено джуджето. Светът е пълен със страхливци, които се правят на герои. Нужен бе особен вид кураж, за да признаеш, че си страхливец като Самуел Тарли.

Възпаленото рамо го болеше и работата вървеше бавно. Докато привърши настилането на пътеките, мина целият следобед. Джон се позабави още малко, за да погледа отвисоко как слънцето се спуска и оцветява небето на запад с цвета на кръв. Накрая, когато здрачът се утаи на север, Джон дотъркаля празните бурета в клетката и подаде сигнал на мъжете на макарата да го спуснат.

Вечерята почти бе привършила, когато двамата с Дух влязоха в трапезарията. Край огъня няколко черни братя хвърляха зарове над чаши греяно вино. Приятелите му бяха насядали на пейката до западната стена и се смееха. Пип тъкмо разказваше поредната си история. Момчето на пътуващия артист-имитатор с големите уши си беше роден лъжец и можеше да говори със стотици различни гласове, и не просто разказваше историите си, но ги изживяваше, изиграваше всички отделни роли, веднъж се превръщаше в крал, в следващия момент — в свинар. Превърнеше ли се в слугинче от някоя пивница, или в девствена принцеса, използваше висок фалцет, при който останалите се смееха безпомощно до сълзи, а пък евнусите му, кой знае защо, много точно напомняха за сир Алисър. Щуротиите на Пип забавляваха Джон не по-малко от всеки друг… но този път той им обърна гръб и отиде в края на пейката, където седеше Самуел Тарли — колкото може по-надалеч от всички.

Сам тъкмо привършваше последния залък от месеника, който готвачите им бяха приготвили за вечеря, когато Джон седна срещу него. Като видя Дух, дебеланкото се ококори.

— Ама това вълк ли е?

— Вълчище — поправи го Джон. — Казва се Дух. Вълчището е родовият знак на моя баща.