— Нашият е крачещ ловец — каза Самуел Тарли.

— Ти обичаш ли лова?

Дебеланкото потръпна.

— Мразя го.

Изглеждаше на ръба да се разплаче отново.

— Сега пък какво има? — попита го Джон. — Теб защо те е страх непрекъснато?

Сам заби очи в остатъка от баницата със свинско и поклати глава. Толкова се беше уплашил, че не можеше да проговори. В залата избухна смях. Джон чу тънкия писък на Пип и стана.

— Хайде да излезем навън.

Дебелото момче го изгледа подозрително.

— Защо? Какво ще правим навън?

— Ще поговорим — каза Джон. — Виждал ли си Вала?

— Може да съм дебел, но не съм сляп. Разбира се, че го видях. Висок е седемстотин стъпки.

Но все пак стана, загърна се в обшитото с кожа наметало и излезе след Джон от трапезарията. Още беше нащрек, сякаш очакваше да му погодят някой жесток номер в тъмното. Дух запристъпва безшумно до тях.

— Не бях си и помислял, че ще е такова — заговори Сам, докато крачеха, и думите му заизлизаха на пара в студения въздух. Мъчеше се да не изостане и вече пъшкаше от усилие. — Всички сгради се срутват и е толкова… толкова…

— Студено?

Над замъка се сипеше скреж и Джон чуваше тихото скърцане на посивелите треви под ботушите си. Сам кимна окаяно.

— Мразя студа. Снощи се събудих в тъмното, огънят беше изгаснал и бях сигурен, че до заранта ще измръзна до смърт.

— Там, откъдето идваш, сигурно е много по-топло.

— До миналия месец не бях виждал сняг. Пресичахме земята с могилите. Аз и мъжете, които баща ми изпрати да ме отведат на север, и това бяло нещо започна да вали като мек дъжд. Отначало си помислих, че е много красиво, като перца, сипещи се от небето, но то продължи, докато не измръзнах до кости. На мъжете брадите им се заскрежиха и раменете им се затрупаха със сняг, но то продължи да пада. Уплаших се, че никога няма да свърши.

Джон се усмихна.

Стената на Вала се извиси над тях и засия под лунния сърп. Звездите грейнаха ясни и рязко очертани в небето.

— Ще ме накарат ли да се кача там, горе? — попита Сам и лицето му се набръчка, щом погледна към дървената стълба. — Ако ме накарат да се качвам по онова, ще умра.

— Има макара. — Джон му я посочи. — Могат да те вдигат в една клетка.

Самуел Тарли изсумтя.

— Не обичам високото.

Това вече беше прекалено. Джон се намръщи.

— А бе ти от всичко ли се боиш? Не разбирам. Ако наистина си толкова плашлив, защо си дошъл тук? Защо ще иска един страхливец да влезе в Нощния страж?

Самуел Тарли го изгледа много продължително, после кръглото му лице някак се сви. Той седна на покритата със скреж земя и заплака със задавени хлипове, от които цялото му тяло се затресе. Джон остана прав. Гледаше го. Също като онзи снегопад в земята с могилите, плачът сякаш нямаше да спре никога.

Дух се сети какво трябва да се направи. Безшумно като сянка, вълчището се приближи и заблиза топлите сълзи по лицето на Самуел Тарли. Дебеланкото извика сепнат… и неочаквано, само за миг, плачът се обърна на смях.

Джон Сняг се разсмя с него. След това поседяха върху заскрежената земя, загърнати в наметалата си, с Дух между двамата. Джон му разказа как с Роб бяха намерили новородените палета в снеговете на късното лято. Сякаш беше преди хиляда години. Скоро се усети, че му разказва за Зимен хребет.

— Понякога го сънувам. Вървя по дългия празен коридор. Гласът ми отеква, но никой не ми отговаря и аз тръгвам по-бързо, отварям врати, викам имена. Не зная дори кого търся. Повечето нощи се оказва баща ми, но понякога е Роб, друг път малката ми сестра Аря или чичо ми.

Мисълта за Бенджен Стар го натъжи. Чичо му все още го нямаше. Стария мечок беше пратил обход да го търси. Сир Джареми Рикър беше водил два отряда, а и Корин Полуръката бе излязъл от Сенчестата кула, но не бяха намерили нищо освен няколко резки по дърветата, оставени от чичо му да бележи пътя си. Сред каменистите планински земи на северозапад белезите изведнъж прекъсваха и всички следи от Бен Старк изчезваха.

— Намери ли някого в съня си? — попита го Сам.

— Никого — поклати глава Джон. — Замъкът все се оказва празен.

— Не беше разказвал на никого за сънищата си и не проумяваше защо сега разказва на Сам, но от разговора за това някак му стана по-добре. — Дори гарваните ги няма на покрива, а конюшните са пълни с кости. Това винаги ме плаши. Тогава започвам да тичам, отварям врати, изкачвам кулата по три стъпала наведнъж, крещя, за да се появи някой, който и да е. А после се оказвам пред вратата на криптата. Вътре е черно, но виждам виещите се на спирала стъпала. Разбирам някак, че трябва да сляза там, но не искам. Боя се от онова, което може да ме очаква там. Там долу са Рицарите на Зимата, седящи на троновете си с каменни вълчища в нозете и железни мечове на скутовете, но не те ме плашат. Започвам да крещя, че не съм Старк, че мястото ми не е тук, но полза няма. Все едно, трябва да вляза, и аз тръгвам надолу, опипвам стените, докато слизам, без факел, който да ми освети пътя. Става все по-тъмно, докато не започна да крещя. — Замълча, намръщен и притеснен. — И тогава винаги се събуждам. — Кожата му, студена и лепкава от потта, тръпнещ в тъмната килия. Дух скачаше до него и топлината му носеше утеха като изгрева. И заспиваше отново, притиснал лице в гъстата козина на вълчището. — А ти сънуваш ли Роговия хълм? — попита Джон.

— Не. — Сам стисна устни. — Мразех го.

Той почеса замислено Дух зад ушите и Джон не наруши мълчанието му. След много време Самуел Тарли заговори, а Джон Сняг заслуша смълчан и разбра как самопризналият се страхливец се е намерил при Вала.

Тарли били стар и достолепен род, знаменосци на Мейс Тирел, владетеля на Планински рай и Пазител на Юга. Най-големият син на лорд Рандил Тарли, Самуел, се родил за наследник на богати земи, яка цитадела и прославен голям меч с име Гибел, кован от валирианска стомана и предаван от баща на баща в продължение на близо петстотин години.

И да изпитвал някаква гордост лорд баща му при раждането на Самуел, тя се стопила, щом момчето започнало да расте дебело, мекушаво и непохватно. Сам обичал да слуша музика и да съчинява песни, да се облича в меко кадифе, да си играе най-вече в кухнята на замъка при готвачите, да се опива от апетитните миризми и да похапва лимонов кекс и сладко от боровинки. Страстта му били книгите, котетата и танците, колкото и да бил тромав. Но му призлявало, щом видел кръв, и се разплаквал дори когато пред очите му заколят пиле. Дузина учители по оръжие идвали и си отивали от Рогов хълм, опитвайки се да направят от Самуел рицар, както искал баща му. Момчето го ругаели, биели го и веднъж дори го облекли в рокля на сестра му и го прекарали през полосата около стената на Цитаделата, за да се засрами и да придобие доблест. Но той ставал все по-дебел и все по-наплашен, докато разочарованието на лорд Рандил не преляло в гняв и после в омраза.

Накрая, след трите поредни момичета след толкова години, лейди Тарли дарила своя лорд съпруг с втори син. От този ден лорд Рандил зарязал Сам и посветил цялото си време на по-младия си син — енергично и здраво дете, което много повече му допадало. Сам преживял няколко години в сладостен покой сред своята музика и книги.

До зората на петнадесетия си рожден ден, когато го събудили и разбрал, че конят му е оседлан и чака. Трима тежко въоръжени конници го отвели в една гора край Рогов хълм, където баща му тъкмо дерял кожата на убита сърна.

— Ти вече си почти пораснал мъж и мой наследник — казал лорд Рандил Тарли на първородния си син и докато говорел, ножът му продължавал да оголва трупа на плячката. — Не си ми дал повод да те лиша от наследството, но и няма да позволя да наследиш земята и титлата, които се полагат на Дикон. Гибел трябва да отиде в ръцете на мъж, достатъчно силен, за да го държи, а ти не си достоен да докоснеш дори дръжката. Затова реших, че днес ти трябва да обявиш, че желаеш да облечеш черното. Ще се откажеш от всички претенции за наследството в полза на брат си и до залез-слънце ще заминеш на север.