— Ти за дотрак ли ме взимаш? — кисело попита Тирион.

Дотраките, вярно, ядяха конско. И освен това оставяха недъгавите си деца на открито да ги изядат псетата, тичащи след техния халазар. Обичаите на дотраките нещо не му допадаха.

Чигън сряза тънък резен кърваво месо от трупа и го вдигна за оглед.

— Искаш ли да опиташ, дребосък?

— Брат ми Джайм ми подари кобилата за двайсет и третия ми рожден ден — отвърна тъпо Тирион.

— Е, тогаз му благодари от наше име. Ако пак го видиш де. — Чигън се ухили с жълтите си зъби и изгълта суровото месо на две хапки. — На вкус е добре гледана.

— Ти по-добре го припържи с лук — намеси се Брон.

Смълчан, Тирион закуцука към пътя. Студът беше проникнал и в костите му, а краката му бяха така подбити, че едва можеше да върви. Мъртвата кобила май извади повече късмет. Виж, него го чакаха още няколко часа път, след което два-три жалки залъка и кратък сън върху студената твърда земя, а следващата нощ — пак същото, и другата, и по-другата, и боговете само знаеха кога щеше да свърши всичко това. „Проклета да е“, измърмори той и продължи с усилие по пътя да стигне пленителите си. „Проклета да е и тя, и всички Старки.“

Споменът още му горчеше. Тъкмо си поръчваше вечеря, и хоп — около него цяла стая въоръжени мъже, Джик посяга към меча, а ханджийката врещи:

— Никакви мечове, не тук, моля ви, господа!

Тирион бързо беше дръпнал ръката на Джик, преди да ги е предизвикал да накълцат и двамата.

— Къде ти е доброто възпитание, Джик? Добрата ни домакиня каза „никакви мечове“. Направи каквото те помолиха. — Беше успял да докара и усмивка, която сигурно изглеждаше толкова гадно, колкото сам се чувстваше. — Голяма грешка правите, лейди Старк. Нямам никакво участие в покушението над вашия син. Кълна се в честта си…

— Честта на Ланистър — сряза го тя. И вдигна високо дланите си да ги видят всички в стаята. — Неговият кинжал остави тези белези. Оръжието, пратено да среже гърлото на сина ми.

Тирион бе надушил гнева около себе си — сгъстен, пушлив и подхранен от гледката с дълбоките прорези по ръцете на Старката.

— Убийте го — изсъска някаква пияна пачавра от дъното и още няколко гласа подеха призива по-бързо, отколкото можеше да повярва. Всички непознати, допреди малко съвсем дружелюбни, а ето че зареваха за кръвта му като псета по следата на дивеч.

Тирион бе заговорил високо, стараейки се да запази гласа си спокоен.

— Щом лейди Старк е убедена, че трябва да отговарям за някакво престъпление, ще отида с нея и ще отговарям.

Беше единственият възможен ход. Ако се опитаха да си отворят път, преждевременният гроб му беше в кърпа вързан. Цяла дузина мечове се бяха отзовали на призива на Старката за помощ: онзи от Харънхъл, тримата Бракънови, двама неприятни на вид наемници, които изглеждаха готови да го накълцат тутакси, и още няколко глупака, които явно нямаха представа какво правят. И срещу това с какво разполагаше Тирион? С една кама в колана и с двама мъже. Джик, да кажем, въртеше меча добре, но Морек едва ли можеше да се брои: той беше малко коняр, малко готвач, малко личен прислужник и никакъв войник. Колкото до Йорен, каквито и чувства да питаеше, черните братя се бяха заклели да не се месят в свадите в кралството. Йорен нямаше да направи нищо.

И наистина черният брат се отдръпна мълчаливо настрана, когато старият рицар до Кейтлин Старк каза:

— Приберете им оръжията! — Наемникът Брон пристъпи, издърпа меча от ръката на Джик и облекчи и тримата от излишната тежест на камите. — Добре — каза старият и напрежението в стаята бавно позатихна. — Чудесно.

Тирион разпозна дрезгавия глас: майсторът по оръжие на Зимен хребет, само че си беше махнал бакенбардите.

А от устата на дебелата ханджийка закапа червена слюнка, когато взе да моли Кейтлин Старк:

— Не го убивайте тук!

— Не го убивайте никъде — обади се Тирион.

— Отведете го на друго място, милейди, не искам да се лее кръв тук. Не ща свади на лордчета тука.

— Връщаме го в Зимен хребет — заяви тя и Тирион си помисли: „Е, може пък…“

Но само като хвърли един поглед из стаята, доби по-ясна представа за положението. Не че остана съвсем недоволен от това, което видя. О, Старката безспорно беше умна жена. Първо ги караш да потвърдят публично клетвите, изречени пред баща ти от владетелите, на които служат, после ги призоваваш на помощ, и тя нали е жена… да, колко мило! Все пак успехът й не беше толкова пълен, колкото сигурно й се искаше. По груби сметки, в гостилницата имаше близо петдесет души. Призивът на Кейтлин Старк бе трогнал едва десетина от тях, останалите изглеждаха объркани, изплашени или намусени. Само двама от хората на Фрей се бяха размърдали, както бе забелязал Тирион, но и те си седнаха на задниците, след като командирът им не реагира. И смееше ли?

— Добре. Зимен хребет тогава — свил бе той рамене примирено. Пътят си беше дълъг, както сам можеше да свидетелства, след като току-що го беше изминал в посока насам. Толкова много неща можеха да се случат по пътя. — Баща ми ще се зачуди какво става с мен — добави той, улавяйки погледа на войника, който му беше предложил стаята си. — Ще плати щедро на всеки, който му донесе вестта какво се е случило с мен днес. — Лорд Тивин нямаше да го направи, естествено, но Тирион трябваше да го отиграе, ако искаше да си спечели свободата.

Сир Родрик бе погледнал загрижено своята господарка, както можеше да се очаква.

— Хората му идват с мен — обяви той. — И ще сме благодарни на всички останали, ако запазят мълчание за това, което видяха тук.

Тирион едва се сдържа да не се разсмее. „Мълчание?“ Стар глупак. Освен ако не арестуваше и не отведеше със себе си целия хан, мълвата щеше да тръгне още в мига, в който напуснеха. Онзи войник с жълтицата в джоба щеше да полети към Скалата на Кастърли като стрела. Ако не той, то някой друг. Йорен щеше да я отнесе на юг. Онзи тъп певец можеше балада да напише от това. Хората на Фрей щяха да докладват на господаря си и боговете само знаеха какво щеше да предприеме той. Макар да се беше заклел на Речен пад, лорд Уолдър Фрей си беше предпазлив човек, доживял до почтена възраст само защото гледаше все да е на печелившата страна. Най-малко щеше да прати птиците си на юг към Кралски чертог, а можеше да се осмели и на нещо повече.

Кейтлин Старк реши да не губи време.

— Трябва да тръгнем веднага. Искаме свежи коне и припаси за път. А вие, мъже, знайте, че имате вечната благодарност на дома Старк. Ако някой от вас реши да ни помогне в пазенето на пленниците и отвеждането им в безопасност до Зимен хребет, обещавам, че ще бъде щедро възнаграден.

Само толкова, и глупаците си изпотрошиха краката. Тирион огледа лицата им. Наистина щяха да бъдат добре възнаградени, обеща им и той наум. Но не точно както си го представяха.

Докато го овързваха навън, оседлаваха конете под дъжда и стягаха китките му с грубата конопена връв, Тирион Ланистър все още не беше се уплашил истински. Готов беше да се хване на бас, че изобщо няма да могат да го закарат до Зимен хребет. Само след ден по дирите им щяха да тръгнат ездачи, птици щяха да се разлетят, и със сигурност някой от крайречните лордове щеше да поиска да си спечели благоволението на баща му, като се намеси. Тирион тъкмо се поздравяваше за хитростта си, когато някой дръпна качулката над очите му и го вдигна на седлото.

Поеха в галоп под дъжда. Скоро бедрата му се схванаха и задникът му се натърти здраво. Дори след като се отдалечиха на безопасно разстояние от хана и Кейтлин Старк ги поведе в тръс, друсането по каменистия терен беше жива мъка, а слепотата я утежняваше още повече. Дебелата качулка приглушаваше звуците и той не можеше да чуе какво се приказва наоколо, а вълнената тъкан на наметалото така подгизна от дъжда, че прилепна по гърба и гърдите му и Тирион едва дишаше. От връвта китките му се ожулиха и подуха, и с всеки час връзката като че ли се затягаше още по-здраво. „Канех се да се кротна на топло и да хапна печена мърша, но не, тоя жалък певец трябваше да си отвори устата“, припомни си той скръбно. Жалкият певец беше тръгнал с тях.