— От това ще излезе велика песен и аз съм този, който ще я съчини — обясни той на Кейтлин Старк, когато обяви решението си да тръгне с тях, за да видел как щяло да завърши „великолепното приключение“. Тирион се зачуди дали приключението щеше да му се стори толкова „великолепно“, когато ги догонеха конниците на Ланистър.

Дъждът най-сетне бе спрял и утринните лъчи се просмукваха през мокрия парцал на очите му, когато Кейтлин Старк се разпореди да спрат за почивка. Нечии груби ръце го смъкнаха от седлото, развързаха му китките и дръпнаха качулката от главата му. Щом видя тесния каменист път, подножията на планините, издигащи се диви и пусти наоколо, и назъбените и покрити със снежни шапки върхове далеч на хоризонта, и последната надежда за избавление го напусна.

— Та това е планинският път! — ахна Тирион и изгледа с горчив укор лейди Старк. — Източният път. Вие казахте, че тръгваме за Зимен хребет.

Кейтлин Старк го удостои с най-тънката си усмивчица.

— При това многократно и на висок глас — съгласи се тя. — Не се съмнявам, че приятелите ви ще поемат натам и от сърце им желая лек път и бърза езда.

Дори сега, след толкова дни, споменът за това го изпълваше с горчив гняв. През целия си живот Тирион се беше гордял с хитрината си — единствения дар, за който боговете като че ли бяха решили, че ще му подхожда. А ето че тази седем пъти проклета вълчица Кейтлин Старк го беше надхитрила неколкократно. Това го унизяваше повече от самия плен.

Спряха само колкото да нахранят и напоят конете и потеглиха отново. Този път му спестиха качулката. След втората нощ престанаха да връзват и ръцете му, а след като излязоха нависоко, изобщо престанаха да го пазят. И защо? Местността тук горе беше сурова и дива, а планинският път — нищо повече от камениста пътека. И да побегне, докъде можеше да стигне сам и без никакви провизии? Рисовете щяха да го вземат за ходеща мръвка, а клановете, обитаващи планинските укрепления, бяха разбойници и убийци, непризнаващи друг закон освен правото на меча.

Въпреки това Старката продължаваше да ги тегли неуморно напред. Тирион вече знаеше накъде са тръгнали. Беше го разбрал още когато му свалиха превръзката на очите. Тези планини бяха владение на дома Арин, а вдовицата на покойната Ръка бе от рода Тъли, сестра на Кейтлин Старк… и не влизаше в бройката на приятелите на Ланистър. Тирион познаваше съвсем бегло лейди Лиза от времето, прекарано в Кралски чертог, и не гореше от желание да поднови запознанството.

Пленителите му се бяха скупчили до един поток недалече от пътя. Конете се бяха напили с леденостудената вода и пасяха оскъдните туфи посърнала трева, растяща между камънаците. Джик и Морик седяха свити един до друг, също посърнали и окаяни. До тях стърчеше подпрян на копието си Мохор, с кръглия си шлем, все едно че беше нахлупил желязна паница на главата си. Наблизо седеше певецът Марилион и се оплакваше, че влажното време е съсипало струните на лютнята му. Когато Тирион се приближи, дребният рицар сир Уилис Воуд тъкмо убеждаваше Кейтлин Старк:

— Трябва да отдъхнем малко, милейди.

Беше човек на лейди Уент, дебеловрат и стабилен, първият, който стана да се притече на помощ на лейди Старк в хана.

— Сир Уилис е прав, милейди — намеси се сир Родрик. — Този кон е третият, който губим…

— Ще загубим много повече, ако хората на Ланистърови ни настигнат — напомни им тя. Лицето й беше обрулено от вятъра и изтощено, но не беше изгубила и капчица от решимостта си.

— Не ми се вярва много — подхвърли Тирион.

— Милейди не те е питала за мнение, дребосък — сряза го Кърликет, дебелият нескопосник с късо подкастрената коса и свинско лице. Беше от тежката конница на Бракън, на служба при лорд Джонос. Тирион се бе постарал да запомни имената на всички, за да може по-късно да им благодари за грижите. Ланистърови винаги си плащаха дълговете. Кърликет щеше да го научи скоро, както и приятелчетата му Ларис и Мохор, добрият сир Уилис и наемниците Брон и Чигън. Особено суров урок се канеше да даде на Марилион с лютнята му и сладкия тенор, който така усърдно се мъчеше да римува „дяволче куцо“ с „гърбава буца“, за да сътвори песен за това безчинство.

— Оставете го да говори — заповяда лейди Старк.

Тирион Ланистър възседна един камък.

— В момента преследвачите ни вероятно прекосяват Шийката, хванали се за лъжата ви и препускат нагоре по кралския път… стига да приемем, че наистина има преследвачи, което никак не е сигурно. О, вестта несъмнено е стигнала до баща ми… но баща ми не се топи от обич към мен и никак не съм сигурен, че ще се размърда. — Беше само наполовина лъжа. На лорд Тивин изобщо не му пукаше за уродливия му син, но не търпеше посегателства към честта на своя дом. — Тази земя е сурова, лейди Старк, и тук не можете да разчитате на никаква помощ, докато не стигнете Долината, а с всеки загубен кон все повече натоварвате останалите. По-лошото е, че рискувате да загубите мен. Аз съм малък, хилав и ако умра, тогава какъв е смисълът? — Последното си беше чиста истина: Тирион нямаше представа колко още ще може да издържи на тази скорост.

— Би могло да се каже, че тъкмо във вашата смърт е смисълът, Ланистър — отвърна лейди Старк.

— Едва ли. Ако искахте смъртта ми, щяхте само една дума да кажете и някой от тези ваши верни приятели с радост щеше да ми даде червената усмивка. — Той погледна към Кърликет, но мъжът беше твърде задръстен, за да схване шегата.

— Старките не убиват хората в леглата им.

— Аз също — отвърна той. — Пак ви казвам, нямам никакво участие в опита за убийство на сина ви.

— Убиецът беше въоръжен с вашия кинжал.

Тирион кипна.

— Кинжалът не беше мой. Колко пъти трябва да ви се закълна? Лейди Старк, каквото и да си мислите за мен, аз не съм глупак. Само един кретен би въоръжил някакъв главорез с личното си оръжие.

За миг му се стори, че долавя проблясък на съмнение в очите й, но отговорът й беше:

— Защо Петир ще ме лъже?

— А защо мечката сере в гората? — тросна се той. — Защото така си знае. За човек като Кутрето лъжата е като дишането. Тъкмо вие би трябвало най-добре да го знаете.

Тя пристъпи към него. Лицето й бе строго.

— И какво по-точно означава това, Ланистър?

Тирион я изгледа накриво.

— Ами това, че всеки в двора е слушал приказките му как ви е откъснал девствения цвят, милейди.

— Това е лъжа! — кипна Кейтлин Старк.

— Ах ти, мръсно малко дяволче — каза слисан Марилион.

Кърликет измъкна от колана си камата — зловещо черен къс желязо.

— Само една дума, милейди, и ще хвърля лъжливия му език в краката ви. — Свинските му очички блеснаха от възбуда.

Кейтлин Старк пристъпи към Тирион. Лицето й беше ледено.

— Петир Белиш някога беше влюбен в мен. Беше още момче. Страстта му бе трагедия за всички нас, но беше искрена и чиста и не заслужава подигравки. Той поиска ръката ми. Това е истината. А вие наистина сте зъл човек, Ланистър.

— А вие наистина сте глупачка, лейди Старк. Кутрето никога не е обичал никого освен Кутрето и ви гарантирам, че той се хвали наляво и надясно не с вашата ръка, а с тези ваши зрели гърди, със сладката ви уста и с жарта между краката ви.

Този път Кърликет го сграбчи за косата, изви рязко главата му назад и оголи гърлото му. Тирион усети студената целувка на стоманата под брадичката си.

— Да му пусна ли кръвчица, милейди?

— Убийте ме и истината ще умре с мен — изохка Тирион.

— Оставете го да говори — заповяда Кейтлин Старк и Кърликет с голяма неохота пусна косата на Тирион. Той си пое дъх и попита:

— Как според Кутрето съм се сдобил с този негов кинжал? На това ми отговорете.

— Спечелили сте го на едно залагане, на турнира в чест на рождения ден на принц Джофри.

— Когато брат ми Джайм бе повален от Рицаря на цветята, това ли беше версията му?

— Да — призна тя. Челото й се набръчка.

— Конници!

Викът дойде от обруления от вятъра хребет над тях. Сир Родрик беше пратил Ларис да се изкатери на канарата и да наблюдава. Всички замръзнаха. Кейтлин Старк реагира първа.