— Сир Родрик, сир Уилис — на конете. Отведете другите коне зад нас. Мохор, пазете пленниците…

— Дайте ни оръжие! — Тирион скочи от камъка и я сграбчи за ръката. — Ще ви трябва всеки меч!

Тя знаеше, че е прав, и Тирион го забеляза веднага. Планинските кланове изобщо не се интересуваха от враждите между големите домове. Щяха да изколят с еднакво усърдие и Старк, и Ланистър, както и всеки друг. Можеха да пощадят самата Кейтлин: все още беше млада и можеше да ражда синове. Въпреки това тя се поколеба.

— Чувам ги! — извика сир Родрик.

Тирион извърна глава да чуе. Да: тропот на копита, десетина коня, ако не и повече. Приближаваха се. Изведнъж всички се раздвижиха — награбиха оръжия, затичаха се към конете си.

Ларис се изпързаля по стръмния склон и над главите им се засипа порой от ситни камъчета. Спря се, останал без дъх, пред Кейтлин Старк — неугледен мъж с щръкнали под коничния му шлем туфи рижа коса.

— Двайсет души, може да са двайсет и пет. Млечните змии или Лунните братя, според мен. Пратили са сигурно хора напред, милейди… скрити съгледвачи… знаят, че сме тук.

Сир Родрик Касел вече беше на коня си с дългия си меч в ръка. Мохор се беше свил зад една канара, стиснал копието с две ръце и с кама между зъбите.

— Ей, певецо — подвикна сир Уилис Воуд. — Тичай да ми помогнеш с тоя нагръдник.

Марилион седеше замръзнал на мястото си, стиснал лютнята и с пребледняло като мляко лице, но човекът на Тирион, Морек, скочи и хукна да помогне на рицаря да навлече бронята. Тирион не пусна ръката на Кейтлин Старк.

— Нямате избор. Трима сме, и още един мъж нахалост, само да ни пази. Четирима души повече могат да обърнат везните между живота и смъртта.

— Дайте ми честна дума, че ще оставите оръжията, след като боят свърши.

— Честната ми дума? — Тропотът на конете се чуваше все по-близо. Тирион се ухили. — О, имате я, милейди… кълна се в честта на Ланистър.

За миг си помисли, че ще го заплюе, но тя извика:

— Дайте им оръжия!

И рязко издърпа ръката си. Сир Родрик хвърли на Джик меча и ножницата му и обърна коня да пресрещне нападателите. Морек награби някакъв лък и колчан и застана на коляно край пътя. Беше по-добър в стрелбата, отколкото с меч. А Брон подкара към Тирион и му подаде двуостра брадва.

— Никога не съм се бил с брадва.

Оръжието му се стори тежко и неудобно. Имаше къса дръжка, масивно острие и грозен шип на върха.

— Прави се, че цепиш дърва — каза му Брон и извади дългия меч от ножницата на гърба си. Изхрачи се и подкара в тръс след Чигън и сир Родрик. Сир Уилис се метна на седлото и ги последва, нагласявайки в движение шлема си — метално гърне с тънък прорез за очите и дълго черно копринено перо.

— На дървата не им тече кръв — отвърна Тирион. Огледа се за някоя по-голяма скала и се затътри към камъка, зад който се беше свил Марилион. — Дръпни се малко.

— Махай се! — изкрещя му хлапакът. — Аз съм певец, не искам да се намесвам в боя!

— Какво, да не си загуби вкуса към приключения? — Тирион го срита и се мушна до него тъкмо навреме. Само миг след това ездачите връхлетяха.

Нямаше херолди, знамена, нито рогове и барабани. Само свистенето на тетиви и съсъка на пуснатите от Морек и Ларис стрели, и изведнъж воините на клана връхлетяха с грохот откъм изток — мършави мургави мъже в дрехи от щавена кожа и снаряжени кой с каквото му попадне, скрили лица зад очуканите си шлемове и стиснали какво ли не оръжие — дълги мечове, пики и наточени коси, боздугани, ками и тежки железни чукове. Начело яздеше едър мъж с наметало от кожа на рис и въоръжен с двуръчен меч.

Сир Родрик изрева: „Зимен хребет!“ и препусна срещу тях, а Брон и Чигън от двете му страни закрещяха някакъв боен вик. Последва ги сир Уилис, развъртя увенчан с шипове боздуган над главата си и завика: „Харънхъл! Харънхъл!“ Тирион изпита внезапен подтик да скочи, да размаха брадвата и да ревне: „Скалата на Кастърли!“, но безумието набързо го остави и той се свря зад камъка.

Чу цвиленето на изплашени коне и дрънчене на метал в метал. Мечът на Чигън разпра оголеното лице на облечен в плетена ризница ездач, а Брон се вряза в мъжете от клана като вихрушка и засече противниците наляво и надясно. Сир Родрик налетя срещу мъжа в рисовото наметало, конете им затанцуваха в кръг и двамата се замлатиха здраво. Джик се метна на някакъв кон и се впусна в галоп в мелето. Тирион видя как една стрела щръкна от гърлото на онзи с рисовата кожа. Когато човекът отвори уста да изкрещи, излезе само кръв. Още докато падаше, сир Родрик вече се биеше с друг.

Изведнъж Марилион до него изкрещя, покрил главата си с лютнята, а един от конете прескочи камъка, зад който клечаха. Докато Тирион се изправи, конникът вече се носеше назад към тях, размахал над главата си боздуган. Тирион замахна с брадвата, острието се вряза в месо и ръцете му за малко да изтърват дръжката, когато животното изцвили и рухна. Той успя някак да измъкне брадвата и се дръпна тромаво настрана, но Марилион не извади такъв късмет — конят с ездачът се сгромолясаха върху певеца. Тирион изкуцука обратно, докато кракът на разбойника все още беше затиснат под конския корем, и брадвата се заби във врата му точно над плешките. Докато се мъчеше да я издърпа, чу хленча на Марилион:

— Помогнете ми! Милостиви богове, кръвчицата ми изтече!

— Кръвта е от коня според мен — успокои го Тирион. Ръката на певеца изпълзя изпод трупа на животното и задраска в пръстта като паяк. Тирион натисна злобно пръстите с пета, докато не изпукаха. — Затвори очи и се направи на умрял — посъветва той певеца, надигна брадвата и се обърна.

Всичко по-нататък се разигра наведнъж. Утрото се изпълни с викове и цвилене, въздухът натежа от миризмата на кръв и светът потъна в хаос. Край ушите му свистяха стрели и издрънчаваха в камъните. Видя, че Брон е паднал от коня и се бие с по един меч във всяка ръка. Тирион закръжи около полето на битката, шмугваше се от скала към скала, изскачаше от сенките и сечеше краката на обикалящите коне. Натъкна се на един ранен нападател, доуби го и нахлузи шлема му. Много му беше тесен, но все пак — някаква защита. Джик го покосиха отзад, докато съсичаше противника пред себе си, после Тирион се спъна в тялото на Кърликет. Свинското му лице беше премазано с боздуган, но Тирион зърна камата и я измъкна от пръстите на мъртвия. Тъкмо я пъхаше в колана си, когато чу женски писък.

Кейтлин Старк беше обкръжена пред гладката стена на каменния рид от трима мъже, единият на кон, а другите двама — пешаци. Стискаше непохватно кама. Мъжете я притискаха от три страни. „Остави ги да я хванат тая кучка — помисли Тирион. — Пада й се“. Но неочаквано и за самия себе си се раздвижи. Покоси първия в свивката на коляното, преди онзи да е усетил, че е зад него, и тежката секира разцепи и месо, и кост като гнило дърво. „Дървета, които кървят“ — помисли си тъпо Тирион и вторият налетя срещу него. Той се сниши под свистящия меч, замахна с брадвата, мъжът залитна… а Кейтлин Старк скочи изотзад и му преряза гърлото. Конникът изведнъж се сети за някаква много спешна среща на друго място и препусна в галоп.

Тирион се огледа. Враговете бяха изпопадали или избягали. Боят някак бе свършил, без той да е видял края му. Наоколо се носеше цвилене и стон, въргаляха се издъхващи коне и ранени мъже, а за негово безкрайно изумление той не беше сред тях. Разтвори вкочанените си пръсти и брадвата тупна на земята. Дланите му бяха лепкави от кръв. Беше готов да се закълне, че се е бил половин ден, но слънцето си стоеше почти на същото място.

— Това първата ти битка ли е? — попита го по-късно Брон, наведен над тялото на Джик да свали ботушите му. Добри ботуши бяха, както се полагаше на хората на лорд Тивин — здрава кожа, плътна и промазана, много по-добри от тези на краката на Брон.

Тирион кимна.

— Баща ми много ще се гордее.

Краката му така се бяха схванали, че едва можеше да стои. Странно: докато траеше боят, изобщо не бе усетил болка.