— Но носят двайсет хиляди жълтици — усмихна се лорд Ренли.

Същия следобед някакъв момък на име Ангай, от просто потекло от блатата на Дорн, спечели в стрелбите с лък срещу сир Бейлон Сван и Джалабхар Ксхо от сто разкрача, след като всички други стрелци бяха елиминирани на по-късите разстояния. Нед изпрати Алин да го намери и да му предложи служба в гвардията на Ръката, но момчето се беше опило здраво от победата и от виното, както и от несънуваните за него богатства, така че отказа.

Груповият бой продължи три часа. Включиха се около четиридесет мъже — наемни конници, дребни рицари и новопроизведени скуайъри, търсещи слава. Сражаваха се с притъпени оръжия сред мешавица от кал и кръв, сблъскваха се, групирани на малки отряди, които след това се обръщаха един срещу друг и съюзите се оформяха и цепеха, докато на полето на битката не остана само един мъж. Победителят се оказа червеният жрец Торос Мирски — един безумец с бръсната глава, който се сражаваше с пламтящ меч. Беше спечелвал групови битки и преди. Огненият му меч плашеше конете на другите ездачи, а нищо не можеше да уплаши Торос. Крайната равносметка се изрази в три счупени крайника, един прекършен врат, дузина премазани пръсти, два коня, които трябваше да бъдат доубити на място, и безброй посипания, навяхвания и отоци. Нед остана адски доволен, че Робърт не взе участие.

Същата нощ, по време на пира, Едард Старк се чувстваше много по-обнадежден от всякога в последно време. Робърт беше в повишено настроение, нито един от Ланистърови не се мяркаше наоколо и на всичко отгоре дори дъщерите му се държаха прилично. Джори доведе при тях Аря и Санса я заговори мило.

— Турнирът беше великолепен! — въздъхна тя. — Трябваше да дойдеш. Как върви танцуването ти?

— Цялата съм натъртена — отвърна й щастливо Аря и с гордост показа ужасната червена цицина на крака си.

— Сигурно си страхотна танцьорка — отбеляза с подозрение Санса. По-късно, докато Санса се беше унесла заслушана в групата певци, подхванали дълъг цикъл балади, наречени „Танца на драконите“, Нед сам огледа отока.

— Надявам се, че Форел не е прекалено суров с теб.

Аря застана на един крак. Напоследък го правеше все по-сполучливо.

— Сирио казва, че всяко нараняване е урок и всеки урок те прави по-добър.

Нед се намръщи. Този Сирио Форел беше дошъл с великолепна репутация и пищният му браавоски стил подхождаше на тънкото оръжие на Аря, но все пак… преди няколко дни я видя да обикаля с черна копринена превръзка на очите. Сирио, обясни му тя, я учел да вижда с ушите, с носа и кожата си. Преди това я караше да прави предни и задни салта.

— Аря, сигурна ли си, че държиш на това?

Тя кимна.

— Утре ще ловим котки.

— Котки. — Нед въздъхна. — Май сбърках, като го наех този браавосец. Ако искаш, ще помоля Джори да се заеме с уроците ти. Или мога да поговоря насаме със сир Баристан. На младини той беше най-изкусният меч на Седемте кралства.

— Не ги искам — заяви Аря. — Искам си Сирио.

Нед прокара пръсти през косата си. Всеки свестен майстор на меча щеше да предаде на Аря основите на атаката и отбиването, без всичките тези глупости с ходене слепешком, странични превъртания и подскачане на един крак, но той познаваше малката си дъщеря достатъчно добре и знаеше, че няма смисъл да спори с тази опърничаво издадена брадичка.

— Твоя работа. — Бездруго скоро щеше да й омръзне. — Поне се пази.

— Добре — обеща тя и подскочи от десния крак на левия. Много по-късно, след като върна момичетата през града и се увери, че са си легнали, Санса със сладките си сънища и Аря с нейните отоци, Нед се качи до покоите си на върха на кулата на Ръката. Денят беше бил горещ и в затворената стая беше душно. Нед отиде до прозореца и отвори тежките капаци, за да влезе хладният нощен въздух. От другата страна на големия двор забеляза примигващата светлина на свещи от прозорците на Кутрето. Минаваше полунощ. Веселбите и гуляите край реката започваха да заглъхват.

Нед извади кинжала и го повъртя в ръцете си. Оръжие на Кутрето, спечелено от Тирион Ланистър на турнирен облог и изпратено да убие Бран в съня му. „Защо?“ Защо джуджето е трябвало да поиска смъртта на Бран? Защо който и да било би поискал смъртта на Бран?

Кинжалът, падането на Бран, всичко това по някакъв начин се свързваше с убийството на Джон Арин. Усещаше го, но истината за смъртта на Джон си оставаше толкова забулена за него, колкото в самото начало. Лорд Станис не се върна за турнира в Кралски чертог. Лиза Арин си мълчеше зад високите стени на Орлово гнездо. Скуайърът беше мъртъв, а Джори продължаваше да души из бардаците. С какво разполагаше Нед, освен с копелето на Робърт?

В това, че навъсеният чирак на оръжейника е син на краля, Нед изобщо не се съмняваше. Чертите на Баратеон просто бяха отпечатани на лицето му — челюстта, очите, черната коса. Ренли беше твърде млад, за да е баща на момче на такава възраст, а Станис — твърде студен и самовлюбен. Джендри трябваше да е на Робърт.

И като го знаеше, какво от това? Кралят имаше и други незаконни деца из Седемте кралства. Открито беше признал едно от копелетата си, момче на годините на Бран, чиято майка беше със знатно потекло. Момчето бе осиновено от кастелана на лорд Ренли в Бурен край.

Нед много добре помнеше и първото дете на Робърт — дъщеря, родена в Долината, когато самият Робърт все още беше почти момче. Сладко момиченце; младият лорд на Бурен край беше луд по него. Всеки ден се отбиваше да си поиграе с бебето, дори след като загуби всякакъв интерес към майката. Нед често го мъкнеха за компания, без да го питат иска ли, или не. Сега момичето трябваше да е на седемнайсет или осемнайсет. По-голямо от Робърт, когато й беше станал баща. Странна мисъл.

Церсей сигурно не беше доволна от кръшканията на своя съпруг, но в края на краищата нямаше особено значение дали кралят има едно копеле, или сто. Законът и обичаят не даваха на извънбрачните деца почти никакви права. Джендри, момичето в Долината, момчето в Бурен край — никой от тях не можеше да застраши законнородените деца на Робърт…

Размишленията му се прекъснаха от тихо почукване на вратата.

— Един човек иска да ви види, милорд — извика Харвин. — Отказва да се представи.

— Пусни го — каза Нед.

Гостът беше набит мъж с олющени и окаляни ботуши и в тежка кафява роба от възможно най-грубо тъкана вълна. Лицето му беше скрито под дълбоката гугла, а ръцете — прибрани в дългите ръкави. Нищо в него не напомняше за брат от Нощния страж.

— Кой сте вие? — попита Нед.

— Приятел — отвърна със странно дебел глас човекът с качулката. — Трябва да поговорим насаме, лорд Старк.

Любопитството се оказа по-силно от предпазливостта.

— Харвин, остави ни — нареди той. Едва след като останаха сами и вратата се затвори, посетителят отметна качулката си.

— Лорд Варис?! — възкликна Нед.

— Лорд Старк — каза учтиво Варис и се намести в креслото. — Дали ще ви затрудня, ако си поискам нещо за пиене?

Нед наля две чаши вино и поднесе едната на Варис.

— Можех да мина на стъпка от вас и да не ви позная — промълви удивен. Не беше виждал евнуха облечен в нещо друго освен в коприна, кадифе и най-скъпи дамаски, а този пред него миришеше на пот вместо на люляк.

— На това се надявах най-много — каза Варис. — Нямаше да е добре, ако някои хора научеха, че сме си говорили насаме. Кралицата ви следи много внимателно. Виното си го бива. Благодаря.

— Но как минахте през охраната ми? — попита Нед. Портър и Кайн стояха на пост пред кулата, а Алин пазеше на стълбището.

— Червената цитадела я познават само духовете и паяците. — Варис се усмихна съжалително. — Няма да ви бавя, милорд. Има някои неща, които трябва да знаете. Вие сте Ръката на краля, а кралят е глупак. — Превзетият тон на евнуха беше изчезнал и сега гласът му плющеше тънък и рязък като камшик. — Знам, приятел ви е, но въпреки това е глупак… и при това обречен, освен ако не го спасите. Днес му се размина на косъм. Канеха се да го убият по време на груповия бой.