През това време сир Грегър Клегейн зае позиция в отсамния край на полосата. Беше огромен — най-едрият мъж, който Едард Старк бе виждал. Робърт Баратеон и всичките му братя бяха големи мъже, както и Хрътката, а в Зимен хребет имаше едно простодушно конярче на име Ходор, пред когото всички те щяха да приличат на джуджета, но рицарят с прозвището Яздещата планина беше по-грамаден дори от Ходор. Беше висок доста над седем стъпки, почти осем, с масивни рамене и мишци, дебели колкото ствола на младо дърво. Дестриерът му приличаше на пони между бронираните му крака, а пиката, която държеше, изглеждаше тънка като дръжка на метла.

За разлика от брат си, сир Грегър не живееше в двора. Беше самотник и рядко напускаше земите си, освен при войни и турнири. Беше дошъл с лорд Тивин при падането на Кралски чертог — новопомазан рицар на седемнадесет години, но още тогава се отличаваше със своя ръст и безмилостната си жестокост. Според някои тъкмо Грегър бе разбил черепчето на принца инфант Егон Таргариен в стената и шепнеха, че след това изнасилил майка му, дорнската принцеса Еля, преди да я подложи на меча. Но тези неща не се говореха в присъствието на Грегър.

Нед Старк не помнеше да е разговарял някога с този човек, макар че Грегър бе яздил с тях в похода по време на бунта на Бейлон Грейджой, един от хилядите рицари. Сега го наблюдаваше с не малко безпокойство. Нед рядко даваше ухо на клюките, но това, което се говореше за сир Грегър, звучеше повече от злокобно. Скоро щеше да се жени за трети път и се носеха мрачни слухове за смъртта на първите му две жени. Разправяха, че Цитаделата му била мрачно място, където слугите изчезвали непрестанно и дори псетата се бояли да пристъпят в залата. Към това се добавяше и една сестра, умряла при странни обстоятелства, пожарът, обезобразил брат му, и една ловна злополука, при която беше загинал баща му. Грегър бе наследил Цитаделата, златото и фамилните имения. По-малкият му брат Сандор беше напуснал същия ден, за да се наеме на служба при Ланистърови като заклет меч, и се говореше, че не се върнал повече, дори и на гости.

Когато на арената се появи Рицарят на цветята, сред тълпата се понесе възбуден ропот и Нед чу трескавия шепот на Санса:

— О, колко е красив!

Сир Лорас Тирел беше тънък и строен като тръстика, в приказно сребърни доспехи, излъскани до ослепителен блясък и филигрирани с черни виещи се лози и малки сини незабравки. Простолюдието разбра още в първия миг като Нед, че синьото на цветчетата е от сапфири, и хиляди гърла ахнаха от възхита. А на раменете на красивия момък тежеше плащ, изтъкан от истински незабравки — хиляди свежи цветя, вшити върху плътна вълнена канава.

Конят му беше също толкова тънък и строен като него — красива сива кобила, бърза и подвижна. Грамадният боен жребец на сир Грегър подуши миризмата й и изцвили. Момчето от Планински рай направи нещо с краката си и колибата му се изправи на задните си крака и затанцува. Санса стисна Нед за ръката.

— Татко, не позволявай сир Грегър да го убие!

Нед видя, че държи розата, която сир Лорас й бе поднесъл вчера. Джори и за това му беше докладвал.

— Тези пики са турнирни — успокои той дъщеря си. — Направени са така, че да се цепят при удар, така че никой да не пострада. — Но си спомни за мъртвото момче в колата с плаща с полумесеците и думите изхриптяха в гърлото му.

Сир Грегър не можеше да удържи коня си. Жребецът цвилеше възбудено, потропваше нервно с копита и тръскаше глава. Планината го сръга жестоко с металния си ботуш, конят се изправи на задните си крака и за малко щеше да го изхвърли.

Рицарят на цветята отдаде чест на краля, подкара към другия край на арената, обърна и сниши пиката, готов за бой. Сир Грегър овладя коня си, стиснал юздите. И изведнъж се започна. Жребецът на Планината се втурна във вихрен галоп, полетя диво напред, а кобилата се понесе плавно и леко, като развяна от вятъра коприна. Сир Грегър вдигна щита си напред и заопипва нервно пиката, като през цялото време се мъчеше да обуздае животното и да го задържи в права линия — и изведнъж Лорас Тирел връхлетя върху него, насочи острието на пиката си точно там, и за едно мигване на клепачите Планината вече падаше. Беше толкова огромен, че повлече коня със себе си в мешавица от стомана и плът.

Нед чу ръкопляскания, възгласи, свирене, ахкания, възбуден ропот и над всичко това — дрезгавия, хриплив смях на Хрътката. Рицарят на цветята дръпна юздите точно в края на полосата. Сапфирите му бляскаха на слънцето, когато свали забралото си и се усмихна. Тълпата полудя.

А насред бойното поле сир Грегър Клегейн се освободи от стремената и се надигна, кипнал от гняв. Лицето му бе потъмняло от ярост, а косата му беше паднала на очите.

— Мечът ми! — изрева той на своя скуайър и момчето притича да му го подаде. През това време жребецът му също се изправи.

Грегър Клегейн съсече коня с един удар — толкова свиреп, че почти откъсна главата на животното. Само за миг възгласите преминаха в писъци. Жребецът рухна на колене, цвилейки в предсмъртна агония. А Грегър вече крачеше по полосата към сир Лорас Тирел, стиснал в юмрук окървавения меч.

— Спрете го! — извика Нед, но думите му се удавиха в общия рев. Всички около него също крещяха. Санса плачеше.

Всичко стана съвсем бързо. Рицарят на цветята извика на скуайъра си да му подаде меча, но сир Грегър изхвърли момчето от пътя си и се докопа до юздите на коня му. Кобилата надуши кръв и се изправи на задните си крака. Лорас Тирел едва се удържа на коня. Сир Грегър замахна с меча в дивашки удар с две ръце, който порази момчето в гърдите и го събори от седлото. Кобилата, изпаднала в паника, побягна, а сир Лорас остана да лежи в прахта, зашеметен. Но когато Грегър надигна меча за смъртния си удар, го спря хриплив глас:

— Остави го жив!

И една облечена в стомана ръка го издърпа настрани от момчето.

Планината се обърна в безмълвна ярост и дългият му меч изсвистя в убийствена дъга с цялата гигантска сила зад него, но Хрътката пое удара и отвърна, и сякаш цяла вечност двамата братя продължиха да стоят на място и да се млатят, докато Лорас Тирел го извеждаха от арената замаян, но жив и невредим. На три пъти Нед видя как сир Грегър нанесе дивашки удари по шлема — кучешка глава, но нито веднъж Сандор не посегна към незащитеното лице на своя брат.

Това, което сложи край на грозната гледка, беше гласът на краля… и двадесет меча. Джон Арин им беше казвал, че в битка пълководецът трябва да има добър глас и Робърт го беше доказал на Тризъбеца. И сега го използва.

— СПРЕТЕ ТАЗИ ЛУДОСТ! — прогърмя той. — В ИМЕТО НА СВОЯ КРАЛ!

Хрътката падна на колене. Ударът на сир Грегър посече въздуха, но той най-сетне се вразуми. Хвърли меча си и изгледа с гняв Робърт, обкръжен от кралската гвардия и още дузина други рицари и стражи. Обърна се, без дума да каже, и закрачи, избутвайки от пътя си Баристан Селми.

— Оставете го — каза Робърт и всичко свърши.

— Хрътката ли е шампионът сега? — попита го Санса.

— Не — отвърна Нед. — Сега ще бъде финалният двубой, между Хрътката и Рицаря на цветята.

Но Санса в края на краищата се оказа права. Само след няколко мига сир Лорас Тирел се появи на арената в прост ленен жакет и заяви на Сандор Клегейн:

— Дължа ви живота си. Денят е ваш, сир.

— Не съм сир — отговори Хрътката, но прие победата и кесията за шампиона, а с тях може би за пръв път — и обичта на тълпата. Изпратиха го с възторжени възгласи, когато напусна арената и се отправи към шатрата си.

Нед тръгна със Санса към полето за стрелба, а Кутрето, лорд Ренли и още неколцина се присъединиха към тях.

— Тирел е знаел, че кобилата е разгонена — заговори Кутрето. Заклевам се, че момчето е замислило цялата работа. Грегър винаги е предпочитал огромни злонравни жребци с повече дух, отколкото разум. — Хрумването, изглежда, го развесели.

Но не и сир Баристан Селми.

— Хитрините не носят голяма доблест — отвърна сухо старият рицар.