Точно под Кулата на колелото направиха широк завой и се врязаха в разпенената вода. Мъжете напрегнаха мишци. Появи се широкият свод на Водната порта и тя чу скърцането на тежките вериги, докато огромната желязна решетка се вдигаше. Вдигаше се бавно, докато приближаваха, и Кейтлин забеляза, че долната половина е почервеняла от ръжда. От долния край на портикула върху тях покапа кал, докато минаваха отдолу, а острите железни шипове надвиснаха едва на няколко пръста над главите им. Кейтлин зяпна нагоре към решетките, зачудена колко ли дълбоко е проникнала ръждата, доколко портикулът ще може да устои на овен и дали не се налага да го подменят. В последно време подобни мисли рядко стояха далече от ума й.

Преминаха под арката и под стените, движейки се от слънце на сянка и отново на слънце. Замъкът се разтвори около тях. Навсякъде наоколо се виждаха привързани към железните стени на каменните кейове големи и малки лодки. Стражите на баща й ги чакаха на водното стълбище с брат й. Сир Едмур Тъли беше едър млад мъж с рошава кестенява коса и страховита брада. Нагръдникът на бронята му беше изподраскан и очукан от битките, а синьо-червеният му плащ — оцапан с кръв и сажди. До него седеше лордът на Черни лес Титос, жилав и тънък като пика, с късо подстригани бакенбарди и клюнест нос. Яркожълтата му ризница беше инкрустирана с черен кехлибар в изкусно изваяни шарки на лози и листа, а пелерина, съшита от гарванови пера, покриваше раменете му. Тъкмо лорд Титос бе предвождал малкия отряд, измъкнал брат й от стана на Ланистър.

— Издърпайте ги — нареди сир Едмур. Трима мъже нагазиха по стъпалата в дълбоката до колене вода и придърпаха лодката с дълги куки. Когато Сив вятър скочи, един от тях изтърва пръта си, залитна и цопна във водата. Другите се разсмяха, а на лицето на седналия във водата се изписа овча физиономия. Теон Грейджой скокна от лодката на брега, вдигна Кейтлин през кръста и я постави на първото сухо стъпало над себе си.

Едмур заслиза по стълбището да я прегърне.

— Мила ми сестрице — задавено промълви той. Имаше тъмносини очи и уста, създадена за усмивки, но сега не се смееше. Изглеждаше посърнал и изнурен, съсипан от битки и измършавял от усилия. Кейтлин го прегърна силно.

— Скръбта ти е и моя, Кат — каза й той след като се пуснаха. — Когато чухме за лорд Едард… Ланистърови ще платят, заклевам ти се. Ще получиш възмездие.

— А това ще ми върне ли Нед? — рязко отвърна тя. Много прясно й беше още за по-меки думи. Сега не можеше да мисли за Нед. И не биваше. Нямаше да й помогне. Трябваше да е силна. — Да оставим това засега. Искам да видя татко.

— Чака те в солария — каза Едмур.

— Лорд Хостър е прикован на легло, милейди — обясни бащиният й стюард. Кога беше толкова остарял и побелял добрият човек? — Нареди веднага да ви заведем при него.

— Аз ще я заведа.

Едмур я придружи нагоре по стълбището и през вътрешния двор, където някога Петир Белиш и Брандън Старк бяха кръстосали мечове заради нея. Масивните стени от пясъчник на вътрешната цитадела се възправиха високо над нея. Докато преминаваха през една врата между двама стражи с шлемове с гребени с форма на риба, тя го попита:

— Много ли е зле? — Със страх, че знае отговора.

Едмур се навъси.

— Няма да е дълго с нас, казва майстерът. Болката е… постоянна и се усилва.

Изпълни я сляпа ярост, ярост към целия свят. Към брат й Едмур, към сестра й Лиза, към Ланистърови, към всички майстери, към Нед и към баща й, и към чудовищните богове, решили да й отнемат и двамата.

— Трябваше да ми кажеш. Трябваше да ме известиш веднага щом си го разбрал.

— Той забрани. Не искаше враговете му да разберат, че умира. След като кралството е толкова неспокойно, боеше се, че ако Ланистърови разберат колко уязвим е…

— …могат да нападнат? — довърши Кейтлин.

„Заради тебе стана всичко — заговори вътрешният й глас. — Ако не беше се наела на своя глава да пленяваш джуджето…“

Изкачиха витата стълба мълчаливо.

Цитаделата беше тристранна както самия Речен пад и соларият на лорд Хостър също така представляваше триъгълник с каменна тераса, издаваща се на изток като нос на огромен кораб от пясъчник. Оттук владетелят на замъка можеше да наблюдава стените и бойниците, и отвъд тях, където се сливаха реките. Бяха изнесли леглото на баща й на терасата.

— Обича да седи на слънце и да гледа реките — обясни Едмур. — Татко. Виж кого ти доведох. Кат е дошла да те види…

От младини Хостър Тъли беше едър човек; висок и плещест като млад, надебелял след като бе навлязъл в зрялост. Сега изглеждаше свит, с повехнали до кокал мускули и плът. При последното им виждане косата и брадата му бяха оставени дълги, с много сребро по тях. Сега бяха побелели като сняг. Като чу гласа на Едмур, той отвори очи.

— Котенцето — промърмори с тънък, хриплив от болката глас. — Малкото ми котенце. — По лицето му заигра треперлива усмивка и костеливата му ръка посегна към нейната. — Чаках те…

— Ще ви оставя да поговорите — каза брат й, нежно го целуна по челото и се оттегли.

Кейтлин се смъкна на колене и взе ръката на баща си в шепите си. Дланта му беше едра, но вече безплътна, костите мърдаха хлабаво под кожата, всичката им сила си беше отишла.

— Трябваше да ме известиш — промълви тя. — Конник, гарван…

— Конниците ги хващат и разпитват — отвърна той. — Гарваните ги свалят… — Сви се в болезнен спазъм и пръстите му се впиха в нейните. — Раците шават в корема ми… щипят, щипят. Ден и нощ. Жестоки щипци имат тия раци. Майстер Виман ми прави сънно вино, с маков сок… спя много… но исках да съм буден, та да те видя като дойдеш. Боях се… когато Ланистърови взеха брат ти в плен, становете им около нас… боях се, че ще си ида преди да съм те видял отново… боях се да…

— Тук съм, татко — рече тя. — С Роб, моя син. Той също ще иска да те види.

— Твоето момче — прошепна той. — Ами той… имаше моите очи, помниш ли…

— Имаше ги, и сега ги има. И освен това ти доведохме Джайм Ланистър, в окови. Речен пад отново е свободен, татко.

Лорд Хостър се усмихна.

— Видях. Снощи, когато се почна, им казах… трябва да видя. Отнесоха ме на стражницата… гледах от бойниците. Ах, каква красота… факлите, които се изляха като вълна, чух виковете, носещи се отвъд реката… сладки звуци… когато онази обсадна кула се пръсна в пламъци, богове… щях да умра, и с радост, стига само да бях видял и децата ти. Твоето момче ли го направи това? Твоят Роб ли беше това?

— Да — каза с гордост Кейтлин. — Роб беше… и Бриндън. Вашият брат също е тук, милорд.

— Той… — Баща й зашепна съвсем тихо. — Черната риба… се е върнал? От Долината?

— Да.

— А Лиза? — Хладният вятър раздипли тънката белота на косата му. — Богове милостиви, сестра ти… и тя ли е дошла?

Бе толкова изпълнен с надежда и очакване, че й стана тежко да му каже истината.

— Не. Съжалявам…

— О. — Лицето му се отпусна и очите му помръкнаха. — Бях се надявал… щеше да е хубаво да я видя и нея преди…

— Тя е при сина си, в Орлово гнездо.

Лорд Тъли кимна уморено.

— Тъй… сегашният лорд Робърт, след като бедният Арин си отиде… помня… тя защо не дойде с теб?

— Изплашена е, милорд. В Орлово гнездо се чувства защитена. — Наведе се и го целуна по набръчканото чело. — Роб чака. Искате ли да го видите? И Бриндън?

— Твоят син — прошепна баща й. — Да. Детето на Кат… той има моите очи, помня. Когато се роди. Доведи го… да.

— А брат ви?

Баща й обърна очи към реките.

— Черната риба… Той ожени ли се вече? Взе ли някое… момиче за жена?

„Дори на смъртното си ложе“ — с тъга помисли Кейтлин.

— Още не се е оженил. Знаеш го, татко. Нито ще го направи някога.

— Аз му казах… заповядах му. Ожени се! Аз му бях господарят. Той знае. Мое право е… да му намеря подходяща. Бях му намерил… добра. От Редвин. Стар дом. Мило момиче, хубавичко… с лунички… Бетани беше, да. Горкото дете. Сигурно още го чака. Да.

— Бетани Редвин отдавна е жена на лорд Роуан — припомни му Кейтлин. — Има три деца от него.