— Все пак — промълви лорд Хостър. — Все пак. Плю на момичето. На Редвин. Плю на мен. Господарят му, брат му… тая Черна риба. Имах други предложения. Момичето на лорд Бракън. На Уолдър Фрей… което и да е от трите, вика… Ожени ли се? За коя? За коя?

— За никоя — каза му Кейтлин, — но е дошъл от много левги, за да те види, с бой дойде до Речен пад. И аз нямаше да съм тук сега, ако не беше ни помогнал.

— Той винаги е бил воин — изхриптя баща й. — Това, виж, може да го прави. Рицарят на Портата, да. — Отпусна се и затвори очи, безкрайно изтощен. — Повикай го. По-късно. Сега ще поспя. Много съм уморен да се боря. Доведи го по-късно, Черната риба…

Кейтлин го целуна леко и го остави на неговата цитадела, с течащите долу реки. Бе заспал още преди да е напуснала солария.

Когато се върна във вътрешния двор, сир Бриндън Тъли стоеше на водното стълбище с мокри ботуши и говореше с началника на гвардията на Речен пад. Веднага дойде при нея.

— Той…

— Умира — каза тя. — Както се опасявахме.

Грубоватото лице на чичо й не скри болката. Бриндън прокара пръсти през гъстата си посивяла коса.

— Ще ме види ли?

Тя кимна.

— Казва, че е твърде уморен, за да се бори.

Бриндън Черната риба се изсмя.

— Твърде стар войник съм, за да го повярвам. Хостър ще ме яде за онова момиче на Редвин и когато му палим погребалната клада, проклети да са и кокалите му.

Кейтлин се усмихна. Знаеше, че е истина.

— Не виждам Роб.

— Мисля, че отиде с Грейджой в залата.

Теон Грейджой седеше на една от скамейките в голямата зала на Речен пад, отпиваше с наслада от голям рог с тъмен ейл и описваше клането в Шепнещия лес на слушащите го офицери от бащиния й гарнизон.

— Някои се опитаха да избягат, но ги заклещихме от двата края в долината и излязохме от мрака с меч и копие. Ланистърови сигурно помислиха, че самите Други са им изскочили, когато вълкът на Роб се развихри сред тях. Видях с очите си как откъсна ръката на един от рамото, а конете им пощуряха само от миризмата му. Не мога да кажа колко мъже изпопадаха…

— Теон — прекъсна го тя. — Къде мога да намеря сина си?

— Лорд Робърт отиде да навести гората на боговете, милейди.

Също както щеше да направи Нед. „Той е син на баща си точно толкова, колкото и мой, не бива да го забравям. О, богове, Нед…“

Намери Роб под зеления саван на листата, обкръжен от високи червени дървета и грамадни стари брястове, коленичил до дървото на сърцето, тънко язово дърво, с лице по-скоро тъжно, отколкото строго. Дългият меч беше пред него, със забит в земята връх, ръцете му в ръкавиците бяха обгърнали дръжката. Около него бяха коленичили други: Големия Джон Ъмбър, Рикард Карстарк, Мейг Мормон, Галбарт Гловър, и още. Дори Титос, лордът на Черния лес, беше сред тях, с проснатото зад гърба му наметало с гарванов цвят. „Това са онези, които тачат старите богове“, осъзна тя. И се запита тя самата кои богове пази в сърцето си, но не можа да си отговори.

Нямаше да е добре да прекъсне молитвите им. Боговете трябваше да си получат дължимото. Дори жестоките богове, които бяха решили да й вземат Нед, а сега и баща й. Затова Кейтлин зачака. Речният вятър раздвижи високите клони и през тях отдясно се видя Кулата на колелото, обрасла с бръшлян. И докато стоеше смълчана, всичките й спомени се изсипаха като буен планински порой. Баща й я беше учил на езда сред тези дървета, а онова там беше брястът, от който падна Едмур, когато си счупи ръката, а ей там, под онази асма, двете с Лиза си бяха играли на целуване с Петир.

Не беше се сещала за всичко това от години. Колко млади бяха всички те тогава… тя беше не по-голяма от Санса, Лиза по-малка от Аря, а Петир още по-малък и от нея, но много напорист. Момичетата си го разменяха, къде сериозно, къде на смях. Споменът се върна толкова живо, че тя почти наяве усети потните му пръсти на рамото си и дъха му с вкус на мента. В гората на боговете растеше дива мента и Петир обичаше да я дъвче. „Той се опита да си пъхне езика в устата ми“ — признала бе Кейтлин на сестра си след това. „И с мен се опита — прошепна й Лиза, свенливо и задъхано. — Хареса ми.“

Роб бавно се изправи и прибра меча си в ножницата и Кейтлин неволно си помисли дали синът й изобщо е целувал някога момиче в гора на боговете. Сигурно. Беше забелязвала с каква влага в очите го поглежда Джейн Пули, а и някои от слугинчетата, дори от по-големите, на по осемнадесет години… беше яздил в битка, убивал беше хора с меча си, трябваше да е целувал и момиче. В очите й имаше сълзи и тя ги изтри ядосано.

— Мамо — каза Роб, щом я видя да стои в края на полянката. — Трябва да свикаме съвет. Има да се решат някои неща.

— Дядо ти иска да те види — каза тя. — Роб, той е много болен.

— Сир Едмур ми каза. Съжалявам, мамо… за лорд Хостър и за теб. Но първо трябва да проведем съвета. Получили сме вести от юг. Ренли Баратеон е заявил претенциите си за братовия си трон.

— Ренли? — Беше стъписана. — Но аз мислех… разбира се, лорд Станис трябваше да…

— Както и всички ние, милейди — каза Галбарт Гловър.

Военният съвет се събра в Голямата зала около четири дълги дървени маси, подредени в прекъснат квадрат. Лорд Хостър беше твърде немощен, за да дойде, и остана да спи на терасата си и да сънува слънцето над реките на своята младост, Едмур седеше на високия престол на рода Тъли, с Бриндън Черната риба от едната му страна и бащините му знаменосци, подредени отляво и отдясно зад страничните маси. Вестта за победата при Речен пад се бе разнесла сред владетелите, избягали при Тризъбеца, и ги беше върнала. Влезе Карил Ванс, вече лорд, тъй като баща му бе загинал под Златния зъб. Сир Марк Пайпър беше с него и те представиха някой си Дари, момче на годините на Бран. Лорд Джонос Бракън пристигна от руините на Каменния плет, намръщен и гневен, и седна колкото може по-далече от Титос Черния лес.

Северните владетели седнаха срещу тях. Бяха по-малко. Големия Джон седна от лявата страна на Роб, а до него Теон Грейджой; Галбарт Гловър и лейди Мормон бяха отдясно на Кейтлин. Лорд Рикард Карстарк, измършавял и посърнал от скръб, седеше като видение от някакъв кошмар, с несресана и немита дълга брада. Оставил бе двама мъртви синове в Шепнещия лес, а за третия нямаше вест — за най-големия, който беше водил копията на Карстарк срещу Тивин Ланистър на Зелената вилка.

Спорът бушува до късно през нощта. Всеки от владетелите имаше право да говори и те говореха… и викаха, и кълняха. Имаше и разум в този спор, и люти закачки и шеги, и пазарлъци, удряха се чаши по масата, сипеха се заплахи, излизаха и се връщаха кой навъсен, кой усмихнат. Кейтлин седеше смълчана и слушаше.

Рууз Болтън беше прегрупирал останките от другата им войска при устието на прохода. Сир Хелман Толхарт и Уолдър Фрей все още държаха Близнаците. Армията на лорд Тивин беше прехвърлила Тризъбеца и се насочваше към Харънхъл. А в страната вече съществуваха две кралства. Две кралства и никакво съгласие.

Мнозина от лордовете знаменосци предлагаха веднага да тръгнат в поход към Харънхъл, да пресрещнат лорд Тивин и да сложат край на Ланистър завинаги.

Младият и буен Марк Пайпър настоя вместо това да ударят на запад при Скалата на Кастърли. Други обаче препоръчваха търпение. Джейсън Малистър изтъкна, че Речен пад се намира напряко на пътя за продоволствие на Ланистър; да забавят, да лишат лорд Тивин от помощни сили и провизии, докато не подсилят отбраната си. Лорд Блакууд, владетелят на Черния лес, заяви, че и дума не може да става.

Трябвало да си довършат делото, започнато при Шепнещия лес. Предложи поход към Харънхъл и да вземат също така армията на Рууз Болтън. Предложеше ли нещо Черния лес, Бракън както винаги се противопоставяше. Лорд Джанос Бракън стана и настоя, че трябва да се врекат на краля Ренли и да тръгнат на юг, за да присъединят силите си към неговите.

— Ренли не е кралят — заяви Роб. Това беше първият път, в който синът й проговори. Също като баща си умееше да слуша.