— И какво търсиш тук по това късно време? — попита го онзи при макарата.

— Последен поглед.

Двамата се спогледаха кисело.

— Гледай колкото щеш — каза другият. — Само да не паднеш, дребосък. Че Стария мечок ще ни съдере кожите.

Под огромния кран имаше малка дървена барака и Тирион зърна смътния блясък на горящ мангал, и усети за кратко горещ лъх, щом двамата на макарата отвориха вратата и влязоха вътре. Остана сам.

Тук беше непоносимо студено и вятърът дърпаше дрехите му като неудържим любовник. Горе на Вала беше по-широко от кралския път в по-голямата му част, тъй че Тирион не се боеше, че може да падне, макар че основата бе твърде хлъзгава за ходене. Братята пръскаха натрошен камък по пасажите, но тежестта на безбройните стъпки разтапяше стената отдолу и ледът сякаш израстваше около чакъла, поглъщаше го, докато пътеката отново не се оголеше и не се наложеше отново да трошат камък.

Все пак не беше нещо, с което Тирион да не може да се справи. Той се огледа на изток и запад, по просналия се пред него Вал — широк бял път без начало и без край, с тъмна пропаст от двете страни. Реши да тръгне на запад, без някаква особена причина, и закрачи натам, следвайки пътеката откъм северната страна, където чакълът му се стори по-пресен.

Оголените му бузи се вкамениха от студа, а краката му стенеха от болка при всяка крачка, но Тирион ги пренебрегна. Вятърът виеше около него, чакълът скърцаше под стъпалата му, а бялата лента напред следваше очертанията на хълмовете, издигаше се все по-високо и по-високо, после се губеше отвъд хоризонта на запад. Той подмина един гигантски катапулт, по-висок от градска стена, чиято основа потъваше дълбоко в стената. Замятащият лост беше свален за ремонт и след това зарязан — лежеше полузаровен в леда.

От другата страна на катапулта един приглушен глас извика настойчиво:

— Кой там? Стой!

Тирион спря.

— Ако постоя още малко, ще замръзна на място, Джон — извика той, щом светлото космато тяло се плъзна мълчаливо към него и подуши кожите му. — Здрасти, Дух.

Джон Сняг се приближи. Изглеждаше по-голям в пластовете козина и кожа, с качулката на главата, придърпана плътно над лицето му.

— Ланистър — каза той и дръпна рязко шала да открие устата си. — Това е последното място, където очаквах да те видя.

Момчето държеше тежко копие с железен връх, по-високо от него, а на хълбока му висеше меч в кожена ножница. На гърдите му блестеше черен, обкован със сребро боен рог.

— Това е последното място, където и аз очаквах да ме види някой — призна Тирион. — Хвана ме някаква прищявка. Слушай, ако пипна Дух, дали ще ми отхапе ръката?

— Не и след като аз съм тук — увери го Джон.

Тирион почеса белия вълк зад ушите. Червените очи го изгледаха равнодушно. Звярът вече стигаше до гърдите му. Още някоя година и Тирион имаше мрачното чувство, че ще трябва да го гледа отдолу.

— А ти какво правиш тук през нощта? — попита той. — Освен ако не си решил да ти измръзне…

— Имам нощно дежурство — каза Джон. — Поредно. Сир Алисър беше така любезен да накара командира на караула да прояви особен интерес към мен. Изглежда си въобразява, че ако ме държат буден половината нощ ще съм полузаспал по време на сутрешните упражнения. Засега го разочаровам.

Тирион се ухили.

— А Дух да не се е научил вече да жонглира?

— Не е — отвърна усмихнато Джон, — но Грен тази заран се опъна на Халдър, а Пип вече не изпуска меча си толкова често.

— Пип?

— Пипар му е истинското име. Дребното момче с големите очи. Видя ме да работя с Грен и ме помоли за помощ. Торн така и не му е показал как се държи меч. — Той се обърна на север. — Имам да пазя една миля от стената. Ще повървиш ли с мен?

— Стига да не бързаш много.

— Стражевият командир ми казва, че трябва да вървя, за да не ми замръзне кръвта, но така и не уточни колко бързо.

Тръгнаха. Дух застъпва до Джон като бяла сянка.

— Аз си заминавам утре — каза Тирион.

— Знам. — Гласът на Джон прозвуча странно натъжен.

— Каня се да се отбия в Зимен хребет по пътя си на юг. Ако имаш някакво съобщение, което искаш да оставя…

— Кажи на Роб, че ще командвам Нощния страж и ще го пазя, за да може да хване иглата с момичетата и да поръча на Микен да му стопи меча за конски подкови.

— Брат ти е доста по-едър от мен — отвърна със смях Тирион. — Отказвам да предавам съобщения, които могат да ме убият.

— Рикон ще те пита кога ще се върна у дома. Опитай се да му обясниш къде съм отишъл, ако можеш. Кажи му, че докато ме няма, може да разполага с всичките ми неща. Това ще му хареса.

Хората днес като че ли бяха решили да му искат твърде много неща, помисли Тирион Ланистър.

— Знаеш ли, можеш всички тези работи да ги напишеш в едно писмо.

— Рикон още не може да чете. Бран… — Джон спря. — Не знам какво съобщение да пратя на Бран. Помогни му, Тирион.

— С какво мога да му помогна? Не съм някой майстер да му облекча болките. Не знам заклинания, които да му върнат краката.

— На мен ми помогна, когато имах нужда — каза Джон Сняг.

— Нищо не съм ти помогнал. Голи думи.

— Тогава дай думи и на Бран.

— Молиш един недъгав да учи един сакат как се танцува — каза Тирион. — Колкото и искрен да е урокът, резултатът ще е гротеска. Но все пак знам какво е да обичаш брат, лорд Сняг. Ще дам на Бран малкото помощ, на която съм способен.

— Благодаря ти, милорд Ланистър. — Джон свали ръкавицата си и му подаде голата си ръка. — Приятелю.

Колкото и странно да беше, Тирион се трогна.

— Повечето ми родственици са копелета — отвърна той с кисела усмивка, — но ти си първият, с когото се сприятелявам.

Свали със зъби ръкавицата и стисна ръката на Сняг. Беше здрава и силна.

Джон Сняг надяна ръкавицата, после рязко се обърна и пристъпи до ниския леден северен парапет. Валът пред него рязко пропадаше надолу. Пред него беше само мракът и вятърът. Тирион го последва и двамата застанаха рамо до рамо на края на света.

Нощният страж не позволяваше на леса да се приближи на повече от половин миля от северното лице на Вала. Горичките габър, смърч и дъб, израснали тук, бяха изсечени още преди столетия, за да се образува широка ивица гола земя, през която врагът не можеше да се надява, че ще премине невидим. Тирион беше чул, че по други места пред Вала между трите укрепления дивият лес бавно се е промъкнал напред през десетилетията и че има места, където сиво-зелени смърчове и бял клен са впили корени в самата сянка на Вала, но Черния замък гълташе ненаситно дърва за огрев и тук лесът все още стоеше на разстояние благодарение на брадвите на черните братя.

Но въпреки това не беше далеко. Тирион можеше да го види — тъмните дървеса, извисяващи се отсреща като втора стена, издигната успоредно на първата. Стена от нощ. Малко секири бяха свистели в онази черна гора, където дори лунните лъчи не можеха да пробият гъстата плетеница от коренища, тръни и хищно протягащи се клони. Дърветата там растяха огромни и защитниците, връщащи се от обходи, разказваха, че изглеждат потънали в мрачен размисъл. Нямало човешки същества. Не случайно мъжете на Нощния страж я наричаха Гората на духовете.

Загледан в тази тъмнина, Тирион Ланистър изпита чувството, че е почти готов да повярва в приказките за Другите, за врага, спотайващ се в нощта. Шегичките му за гръмкини и снарки вече не му се струваха толкова забавни.

— Чичо ми е някъде там — промълви Джон Сняг, подпрян на дългото си копие. — Първата нощ, когато ме пратиха тук горе, си помислих, че чичо Бенджен ще се върне през нощта и аз ще го видя пръв и ще надуя рога. Но той така и не дойде. Нито онази нощ, нито след това.

— Дай му малко време — отвърна Тирион.

Някъде далече на север се чу вълчи вой. Друг подхвана злата му песен, после трети. Дух вирна глава и се заслуша.

— Ако не се върне — заяви Джон Сняг, — двамата с Дух ще отидем да го намерим. — И той сложи ръката си на главата на вълчището.