— Кралският път може да е опасен толкова далече на север — каза му Лорд-командирът, след като отпиха.

— Имам си Джик и Морек — отвърна Тирион. — А и Йорен пак щял да тръгва на юг.

— Йорен е само един. Стражът ще ви придружи чак до Зимен хребет — обяви Мормон. — Трима души ще са достатъчни.

— Щом настоявате, милорд — каза Тирион. — Можете да пратите младия Сняг. Той ще се зарадва на възможността да види братята си.

Мормон се намръщи зад гъстата си сива брада.

— Сняг ли? Ох, това копеле на Старк. Не мисля. Младоците трябва да забравят живота, който са загърбили — братя, майки и други подобни неща. Едно гостуване у дома само ще разбуди у него чувства, които е по-добре да зареже. Знам ги аз тия неща. Собственият ми кръвен род… сестра ми Мейг сега управлява Мечия остров, след позора на сина ми. Племенниците си изобщо не съм виждал. — Отпи глътка. — Освен това Джон Сняг е още момче. С вас трябва да има три силни меча, да ви пазят.

— Трогнат съм от грижите ви, лорд Мормон. — Силната напитка бе поразмътила главата му, но не беше чак толкова пиян, та да не усети, че Стария мечок иска нещо от него. — Надявам се, че ще мога да се отплатя за добротата ви.

— Можете — каза унило Мормон. — Вашата сестра седи до краля. Брат ви е велик рицар, а баща ви е най-могъщият владетел в Седемте кралства. Поговорете с тях за нас. Обяснете им нуждите ни тук. Видяхте с очите си, милорд. Нощният страж умира. Силите ни сега възлизат на по-малко от хиляда души. Шестстотин тук, двеста в Сенчестата кула и по-малко и от това в Източен страж, а едва една трета от всичко това са мъже, годни да въртят меча. Валът е дълъг сто левги. Помислете си. Ако дойде атака, разполагам едва с по трима души за отбрана на всяка миля от стената.

— По трима и една трета — уточни с прозявка Тирион.

Старецът като че ли не го чу. Протегна ръце към огъня да ги стопли.

— Казвате, че сир Алисър не става, но кого да сложа на негово място? Бенджен Старк го пратих да потърси сина на Йон Ройс, загуби се още на първия си обход с двама добри мъже, а ето че и него го няма. Момчето на Ройс беше много младо, но настоя на правото да си получи отряд, това е дългът му на рицар. Не исках да обидя баща му. — Мормон въздъхна тежко. — Ако и Бенджен не се върне, кого да пратя да търси него? До две години ще стана на седемдесет. Твърде стар и твърде уморен за бремето, което нося, но ако го оставя, кой ще го вдигне? Алисър Торн ли? Или Боуен Марш? Трябва да съм сляп като майстер Емон, за да не видя какво представляват те. Нощният страж се превърна в армия от момчета с увесени носове и уморени старци. Освен хората, които бяха на масата ми тази вечер, разполагам може би с двадесетина, които могат да четат, и още по-малко с такива, които могат да мислят, да планират и да водят. А някога през лятото Стражът строеше и всеки лорд-командир издигаше Вала по-високо, отколкото го беше заварил. Сега единственото, което можем да правим, е да останем живи.

Тирион разбра, че старецът е ужасно искрен, и изпита смътна загриженост към него. Лорд Мормон беше преживял по-голямата част от живота си на Вала и имаше нужда от вяра, че от всичките тези години е имало някакъв смисъл.

— Трябва да ги принудите да разберат. Казвам ви, милорд, тъмнината иде. В лесовете оттатък бродят диви твари, вълчища, мамути и снежни мечки, големи колкото бизони, а майстер Емон е виждал и още по-мрачни изчадия в сънищата си.

— В сънищата си — повтори уморено Тирион и си помисли колко ужасна нужда има от още едно силно питие.

Мормон остана глух за иронията в гласа му.

— Рибарите край Източен страж са забелязали по брега бели бродници.

Този път Тирион не можа да сдържи езика си.

— На рибарчетата в Ланиспорт често им се привиждат русалки.

— Денис Малистър ми пише, че планинците се придвижват на юг, изсипват се покрай Сенчестата кула, повече са от всякога. Бягат, милорд… но от какво бягат? — Лорд Мормон отиде до прозореца и се загледа навън в нощта. — Тези кости са стари, Ланистър, но никога досега не са изпитвали такъв мраз. Предайте на краля каквото ви казвам, моля ви. Зимата наистина иде и когато падне Дългата нощ, само Нощния страж ще застане между кралството и мрака, който ще помете от север. Боговете да са ни на помощ на всички, ако не сме готови.

— Боговете на мене да са ми на помощ, ако не успея да поспя. Йорен е решил на всяка цена да тръгне още призори. — Тирион стана, сънен от пиенето и грохнал от умора. — Благодаря ви за цялата ви любезност към мен, лорд Мормон.

— Кажете им, Тирион. Кажете им, и ги накарайте да повярват. Нямам нужда от повече благодарност.

Той подсвирна и гарванът долетя при него, и кацна на рамото му. Мормон се усмихна, подаде му няколко зърна от джоба си и Тирион го остави така.

Студът отвън хапеше жестоко. Загърнат в дебелите си кожи, Тирион надяна ръкавиците си и кимна на двамата премръзнали нещастници, стоящи на пост пред Командната цитадела. Запъти се през двора към покоите си в Кралската кула с толкова енергична походка, колкото позволяваха кекавите му крака. Ботушите му кършеха нощната кора и снегът скърцаше под тях, а парата на дъха му се развяваше като знаме. Той пъхна ръце под мишниците си и закрачи още по-бързо, молейки се дано Морек да не е забравил да стопли леглото му с нагорещени на огнището тухли.

Зад Кралската кула стената на Вала блестеше под лунната светлина, огромна и тайнствена. Тирион се спря за миг да я погледа. Краката го боляха от студа и бързането. Изведнъж го обхвана някаква странна лудост, неустоимо желание още веднъж да хвърли поглед от края на света. Помисли си, че ще е последният му шанс. Утре щеше да замине на юг и не можеше да си представи, че някога отново ще му се прииска да се върне в тази мразовита пустош. Кралската кула беше пред него с обещанието си за топлина и меко ложе, но Тирион се усети, че я подминава и се запътва към огромната бяла палисада на Вала.

По южната фасада имаше дървено стълбище, закрепено за дебели груби греди, дълбоко набити в леда. Виеше се нагоре назъбено като мълния. Черните братя го уверяваха, че е много по-яко, отколкото изглежда, но краката на Тирион бездруго достатъчно силно се клатеха, за да мисли за изкачване. Вместо това отиде при желязната клетка до шахтата, напъха се вътре и дръпна три пъти въжето на камбаната.

Наложи му се да чака като че ли цяла вечност, застанал вътре между решетките, с ледената стена откъм гърба му. Толкова дълго, че започна да се чуди защо всъщност го прави. Вече почти бе решил да се откаже от тази прищявка и да се прибере в леглото, когато клетката се разтърси и започна да се издига.

Движеше се бавно нагоре, отначало на тласъци и резки спирания, след това — по-гладко. Земята се отдалечаваше под краката му, клетката се полюшваше и Тирион стисна с ръце железните пръчки. Усещаше студа на метала дори през ръкавиците си. Морек беше запалил огън в стаята му, забеляза той одобрително, но Командната кула беше тъмна. Стария мечок, изглежда, беше по-благоразумен от него.

След това се озова над кулите, без да спира да се изкачва бавно нагоре. Черния замък се просна под него, рязко очертан под лунната светлина. Оттук човек можеше ясно да разбере колко вкочанен и пуст е. Тъмни цитадели, порутени стени, дворове, заринати с камънаци. По-нататък се виждаха светлинките на Къртичино, малко селце на половин левга южно по кралския път, и тук-там — лунният блясък по леда на замръзнали потоци, спускащи се от планинските висини, за да прорежат равнината. Останалото от света приличаше на унила пустош от брулени от вятъра хълмове и каменисти поля, осеяни със сняг. Най-сетне нечий хриплив глас извика:

— Седем ада, това е джуджето!

Клетката се разтърси още веднъж, спря и увисна, поклащайки се бавно. Въжетата заскърцаха.

— Вкарай го, по дяволите.

Последва пъшкане, скриптене на дърво и клетката се хлъзна настрани, след което Валът се озова под него. Тирион изчака докато люшкането спре, преди да отвори вратата на клетката и да скочи на леда. Една тежка черна фигура се бе навела над макарата, а друга държеше клетката с облечената си в дебела ръкавица ръка. Лицата им бяха увити във вълнени шалове и се виждаха само очите им. Бяха дебели като надути мехури, с многото пластове черна вълна и кожа.