Докато се спускаше надолу от хълма към Квартала на бълхите, над главата й изкрещя чайка. Аря я загледа замислено, но птицата беше твърде далече от обсега на тоягата й. Накара я обаче да помисли за морето. Може би това всъщност беше изходът. Баба Нан често й беше разказвала истории за момчета, побягнали на някоя търговска галера и отплавали в открито море, за да преживеят какви ли не приключения. Сигурно и тя можеше да го направи. Реши да прескочи до речното пристанище. Бездруго се намираше по пътя към Калната порта, а днес не я беше проверявала.

Кейовете бяха странно притихнали. Аря забеляза друга двойка златни плащове, които обикаляха рибния пазар, но двамата стражи дори не я погледнаха. Половината сергии бяха празни и й се стори, че корабите на пристан са доста по-малко, отколкото бе свикнала да вижда.

По руслото на Черна вода в права редица се движеха три кралски бойни галери, боядисаните им в златист цвят корпуси лениво пореха водите, а веслата се надигаха и падаха. Аря ги погледа малко, след което започна да се промъква към реката.

Когато забеляза гвардейците на третия кей, в сивите вълнени плащове, обшити с бял сатен, сърцето й почти спря да бие в гърдите. Гледката с цветовете на Зимен хребет я просълзи. Зад тях привързана към кея се полюшваше търговска галера. Аря не можа да разчете името, изписано на корпуса — думите бяха странни. Мирски, браавоски, или навярно дори валириански. Тя хвана бързо един пристанищен ратай за ръкава.

— Моля ви, какъв кораб е това?

— Това е „Вятърна вещица“, от Мир — отвърна мъжът.

— И все още е тук… — промърмори Аря. Ратаят я изгледа озадачено, сви рамене и се отдалечи. Аря се затича към кея. „Вятърна вещица“ беше корабът, който баща й беше наел, за да ги отведе у дома… все още чакаше! А тя си беше представяла, че е отплавал преди векове.

Двама от гвардейците играеха на зарове, а третият обикаляше по кея с ръка на дръжката на меча. Засрамена, че ще я видят да плаче като някое бебе, тя спря и избърса сълзите от очите си. От очите си. Очите си, очите си… защо това я…

„Гледай с очите си“, чу в главата си шепота на Сирио.

Аря погледна. Познаваше всички мъже от гвардията на баща си. Тримата в сивите плащове бяха непознати.

— Ей, ти — подвикна й правият, дето обикаляше. — Какво търсиш тук, момче? — Другите двама вдигнаха очи от заровете.

Аря можеше само да драсне и да побегне, но знаеше, че ако го направи, веднага ще я подгонят. Затова стисна зъби и пристъпи още по-близо. Те гледаха за момиче, но онзи я беше взел за момче. Тогава щеше да бъде момче.

— Искате ли да си купите гълъб? — Показа им убитата птица.

— Я се разкарай! — сопна й се гвардеецът.

Аря го послуша веднага. Не се наложи да се преструва на уплашена. Мъжете зад нея продължиха със заровете. Не можеше да каже как се е върнала в Квартала на бълхите, но едва дишаше, когато се добра до тесните криви улички. Мястото беше доста миризливо, вонеше на кочини, на конюшни и табакчийници, и тази воня се смесваше с киселата миризма на евтини пивници и бардаци. Скоро Аря се изгуби сред заплетения лабиринт. Чак когато й лъхна на къкрещото „кафяво“ от открехнатата врата на една гостилничка, забеляза, че гълъба й го няма. Сигурно беше изпаднал от колана й, докато беше бягала, или пък някой й го беше откраднал, без тя да забележи. В миг й се дощя отново да се разплаче. Сега трябваше да се връща отново чак до Брашнената улица, за да си улови нов гълъб — дебеланчо.

Далече, в другия край на града, зазвъняха камбани.

Аря погледна нагоре и се заслуша, учудена какво ли може да означава звънът им този път.

— Това пък к’во е сега? — подвикна един шишко от вратата на гостилничката.

— Камбаните пак забиха, боговете да са милостиви дано — изви някаква старица. Червенокоса курва, облечена оскъдно в ярка коприна, се подаде от един прозорец на втория етаж.

— Ей, момчето-крал ли умря пък сега? — извика тя и се наведе над улицата. — Аха, на ви сега момче, те всички свършват бързо. — Разсмя се, а един гол мъж пъхна ръце отзад, захапа я за шията и започна да мачка едрите й гърди, които се бяха изсипали от деколтето й.

— Тъпа кучка — ревна отдолу дебелакът. — Кралят не е мъртъв ма! Викат народа да се събере — една кула бие. Когато умре крал, дрънчат всички камбани в града.

— Я недей да хапеш, че да не дрънна твоите камбани — каза жената на прозореца на мъжа зад себе си и го избута с лакът.

— Е, кой е умрял тогаз, като не е новият крал?

— Събират народа — повтори дебелият.

Край тях през локвите изтичаха две хлапета на годините на Аря. Старата жена ги съпроводи с проклятия, но те продължиха нагоре по улицата. Други хора също се разбързаха нагоре по хълма да видят за какво е целият този шум. Аря се затича след по-бавното от момчетата.

— Какво правите? — извика му, щом го настигна. — Какво става?

— Златните плащове го карат при Септата — викна момчето, без да се обръща.

— Кого? — извика тя и се затича още по-бързо.

— Ръката! Ще му отсекат главата, така каза Буу.

Някакъв минаващ фургон беше изровил в земята дълбок коловоз. Момчето го прескочи, но Аря така и не го видя. Спъна се и падна по очи, ожули коляното си в някакъв камък и премаза пръстите си, когато ръцете й се удариха в коравата земя. Игла се заплете в краката й. Тя изхлипа и се изправи. Палецът на лявата й ръка беше ожулен. Засмука го и видя, че половината от нокътя се е откъртила. Ръцете й запулсираха от болката, а и коляното й беше охлузено.

— Отворете път! — извика някой от близката пресечка. — Отворете път за лордовете на Редвин!

Аря едва успя да се измъкне преди да са я сгазили — четирима гвардейци на огромни коне, които профучаха по улицата в галоп. Бяха с карирани плащове, синьо и вишневочервено. Зад тях един до друг яздеха две млади лордчета върху два коня с кестенява козина, еднакви като две зърна грах в гърне. Аря ги беше виждала стотина пъти зад стената на замъка: близнаците Редвин, сир Хорас и сир Хобър, добродушни младежи с оранжева коса и широки луничави лица. Санса и Джейн Пули ги наричаха „Сир Ужас“ и „Сир Добър“ и се кикотеха щом ги видеха. Но сега не изглеждаха никак смешни.

Всички вървяха в една посока, обзети от нетърпение да разберат за какво е този звън. Камбаните сякаш закънтяха по-силно, ехтяха и зовяха хората „Насам, насам“. Аря се вля в човешкия поток. Палецът със счупения нокът толкова я болеше, че едва се сдържа да не заплаче. Прехапа устни и закуцука напред, наострила уши да чуе какво приказват около нея.

— Кралската ръка, лорд Старк. Отвеждат го при септата на Белор.

— Чух, че е умрял.

— Скоро ще е, скоро. Ей на, сребърен елен давам, че ще му клъцнат главата.

— Пада му се на тоя предател — изплю се мъжът.

Аря едва намери сили да проговори.

— Той не е… — започна тя, но като на дете не й обърнаха внимание и продължиха.

— Тъпак! Хич няма да му отсичат главата. Откога секат главите на предателите при Великата септа?

— Е, едва ли ще го помазват в рицарство. Чух, че Старк е убил стария крал Робърт. Клъцнал му гърлото в горите, а като го намерили, си стоял най-спокойно и им рекъл, че някакъв глиган утрепал Негова милост.

— А, туй не ще да е вярно. Аз пък знам, че брат му го утрепал, оня Ренли, със златните си рога го наръгал.

— Я си затваряй устата, жено. Какви ги приказваш? Негово височество си е много добър и верен човек.

Докато стигнат Улицата на сестрите, тълпата вече бе станала толкова гъста, че пристъпваха рамо до рамо. Аря се остави човешкият поток да я понесе към билото на хълма на Висения. Белият мраморен площад беше препълнен с хора, всички викаха възбудено и напираха да се приближат колкото може повече към Великата септа на Белор. Камбаните тук кънтяха много по-силно.

Аря се запровира между притискащите я хора, запромъква се между конски крака, стиснала здраво тоягата си — меч. Забутана в гъстата гмеж, можеше да вижда само ръце, крака и кореми, както и седемте тънки кули на септата, извисяващи се над главите на множеството.