— Да ги разменим с един тлъст гълъб.
— Другите да го вземат твоя гълъб — отвърна уличният продавач. Плодовете още вдигаха пара, току-що извадени от пещта. От миризмите устата й се напълни със слюнка, но три медника нямаше… нямаше и един. Тя изгледа продавача, спомнила си какво й беше говорил Сирио за гледането. Мъжът беше нисък, с малко закръглено коремче и когато се движеше, наблягаше като че ли малко повече на левия си крак. Тъкмо си мислеше, че ако грабне едно захаросано печено плодче и побегне, той изобщо няма да може да я хване, когато дебелакът каза:
— Да си държиш мръсните ръчища, че златните плащове знаят как да се разправят с крадливи плъхчета като тебе. И още как.
Аря се озърна предпазливо през рамо. Двама от градската стража стояха в края на улицата. Вълнените им плащове, боядисани тъмнозлатисто, висяха почти до земята. Ризниците, ботушите и ръкавиците им бяха черни. Единият носеше на бедрото си дълъг меч, а другият — желязна тояга. Аря хвърли един последен, гладен поглед към плодовете и заотстъпва от количката. Златните плащове не бяха й обърнали някакво внимание, но само от вида им стомахът й се стегна на възли. Беше стояла колкото може по-настрана от замъка, но дори от разстояние се виждаха гниещите по червените зъбери на стените трупове. По всеки от тях се дърлеха врани, като рояци мухи. Долу края кейовете, в Квартала на бълхите, говореха, че Златните плащове минали на страната на Ланистърови, командирът им получил титлата лорд, със земи на Тризъбеца и заседателско място в кралския съвет.
И други неща беше чула. Страшни неща, неща които й звучаха безумно. Според някои баща й беше убил крал Робърт и на свой ред лорд Ренли го съсякъл. Други настояваха, че не друг, а самият Ренли убил краля в пиянска свада между двамата братя. Защо иначе му е трябвало да бяга посред тъмна доба като обикновен крадец? Според трети кралят бил убит по време на лов от глиган, четвърти пък твърдяха, че умрял, докато ядял глигана — така се натъпкал с мръвки, че се пръснал на масата. Не, кралят наистина умрял на трапезата, твърдяха други, но защото Варис Паяка го бил отровил. Не, кралицата го била отровила. Не, умрял бил от шарка. Не, задавил се с рибешка кост.
Но в едно нещо всички тези приказки съвпадаха: крал Робърт беше мъртъв. Камбаните на седемте кули на Великата септа на Белор биха цял ден и цяла нощ и скръбният им ек се лееше над целия град като бронзов прилив. Камбаните ги биели така само при смърт на крал, каза на Аря едно тепавичарче.
Нищо друго не й се искаше толкова, колкото да си тръгне за дома, но да напусне Кралски чертог се оказа не толкова лесно, колкото си мислеше отначало. Приказките за война бяха на устата на всеки, а златните плащове се трупаха по градските стени като бълхи по… ами по нея например. Беше спала в Квартала на бълхите, по покриви и в конюшни, където намереше място да легне, и много скоро се убеди, че името на квартала е съвсем на място.
Всеки ден, откакто се измъкна от Червената цитадела, Аря навестяваше поред всяка една от седемте градски порти. Драконовата порта, Лъвската и Старата порта бяха затворени и залостени. Калната порта и Портата на боговете бяха отворени, но само за желаещи да влязат в града; стражите не пускаха никого навън. Онези, на които се позволяваше да го напуснат, излизаха през Кралската или Желязната порта, но там пазеха ратниците на Ланистър в пурпурни наметала с лъвските гриви на шлемовете. Аря ги беше наблюдавала скришом от съседните покриви как претърсват фургони и каляски, как принуждават конниците да си отварят дисагите, как разпитват надълго и широко всеки, който се опита да излезе пеша.
Понякога си мислеше дали да не преплува реката, но руслото на Черна вода бе широко и дълбоко, и всички, които бе разпитала, се съгласяваха, че теченията са коварни. А нямаше пари да плати на някой салджия или за превоз на кораб.
Лорд татко й я беше учил никога да не краде, но с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да си спомни защо. Ако не се измъкнеше скоро, щеше да й се наложи да се оправя със златните плащове. Престанала бе да гладува, откакто започна да лови гълъби, но се боеше, че от толкова гълъби вече й прилошава. Първите два беше изяла сурови, преди да открие Квартала на бълхите.
При „Бълхите“ по тесните улички имаше многобройни гостилнички, в които безспир къкреха казани с яхния и човек можеше да спазари половината от птицата срещу комат вчерашен хляб и паница от „кафявото“, и даже се съгласяваха да ти набодат на шиш останалата половина и да ти я припекат, стига сама да й оскубеш перата. Аря бе готова да даде какво ли не срещу чаша мляко и лимонов кейк, но и „кафявото“ не беше чак толкова лошо. В разкашканото готвено обикновено слагаха ечемик, късчета моркови, лук и ряпа, а понякога даже и ябълка, а отгоре плуваше тънък слой мазнина. Най-вече се стараеше да не мисли от какво е месото. Веднъж й се падна парче риба.
Лошото беше само, че тези гостилнички винаги бяха пълни с хора, и докато гълташе храната, Аря усещаше погледите им върху себе си. Някои се вглеждаха в наметалото и ботушите й, и Аря знаеше какво си мислят за тях. Погледите на други като че ли се мъчеха да проникнат под кожените й дрехи; за тях не знаеше какво си мислят и те я плашеха повече. На два пъти я бяха проследили и подгонили по уличките, но досега не бяха успели да я хванат.
Сребърната гривна, която се надяваше да продаде, й я откраднаха още първата нощ извън замъка, заедно с вързопа й по-добри дрехи, отмъкнаха й ги, докато спеше в една изгоряла къща на Свинската улица. Оставили й бяха само наметалото, в което се бе загърнала, кожите на гърба й, дървения й меч… и Игла. Беше легнала върху Игла, иначе и него щяха да отмъкнат. Оттогава Аря започна да обикаля из града с наметалото, преметнато над дясната й ръка, за да крие меча на бедрото й. Дървения меч носеше в лявата си ръка така, че да го виждат всички и да плаши крадците, но в гостилниците се срещаха мъже, които нямаше се уплашат дори да имаше бойна брадва. А това бе достатъчно да изгуби апетит към печения гълъб и клисавия хляб. Много често предпочиташе да си легне гладна, отколкото да рискува с тези алчни погледи.
Веднъж да излезеше от града, щеше да си намери диви плодове или овощни градини, които можеше да нападне за ябълки или череши. Донякъде помнеше кралския път от пътуването на юг. Можеше освен това да си изравя корени в гората, дори да догони и да си улови някой заек. В града единственото, което можеше да се догони и улови, бяха плъховете, котките и дръгливите улични псета. Мръсните бедняшки гостилници, беше чувала, даваха по няколко медника за котило кутрета, но за подобно нещо не искаше да мисли.
Районът около Брашнената улица представляваше лабиринт от заплетени улички. Аря се запровира през тълпите, стараейки се да се отдалечи колкото може от златните плащове. Беше се научила от опит, че трябва да се придържа към средата на улицата. Там понякога се налагаше да се шмугваш в последния момент покрай фургон или коне, за да не те сгазят, но поне можеше да ги видиш, ако идват към теб. Но ако вървиш покрай сградите, можеха лесно да те хванат. А в някои улички беше толкова тясно, че трябваше да се долепя до сградите.
Покрай нея изтича с весела глъч банда хлапета, подгонили железен обръч по калдъръма. Аря се загледа след тях с тъга, спомнила си за времето, когато си играеше на обръчи в двора на бащиния замък с Бран, Джон и малкото им братче Рикон. Зачуди се колко ли е пораснал сега Рикон и дали Бран тъгува. Готова беше да даде какво ли не, за да се появи тук Джон сега, да я нарече „мъничката ми сестра“ и да разроши косата й. Не че имаше нужда от разрошване. Виждала беше отражението си в локвите по улиците и не смяташе, че една коса може да бъде по-разрошена от нейната.
Опитвала се беше да заговаря деца, които срещаше по улиците, с надеждата да се сприятели с някое и то да й предложи място за спане, но изглежда, ги бе заговаряла по неподходящ начин или нещо подобно. Малките само я поглеждаха с уплаха в очите и бързо побягваха, когато понечеше да ги приближи. По-големите им братя и сестри задаваха въпроси, на които Аря не можеше да отговори, наричаха я с какви ли не имена и се опитваха да я ограбят. Вчера например едно кльощаво босоного улично момиче, два пъти по-едро от нея, я беше съборило на земята и се беше опитало да й смъкне ботушите, но Аря го цапардоса с дървения си меч по ухото и го остави разхлипано и окървавено.
