Небето беше светлосиво и около тях се виеха валма дим. Стояха в сянката на Първата цитадела, по-скоро на онова, което бе останало от нея. Едната стена на сградата се беше срутила. По двора лежаха изпопадали камъни и счупени водоливници. „Паднали са също както паднах и аз“ — помисли Бран. Някои от фигурите на водоливниците се бяха разбили на толкова дребни късчета, че Бран се зачуди как изобщо беше оживял. Няколко врани кълвяха труп, премазан от срутил се камък, но трупът бе с лице към земята и той не можа да види кой е.

Първата цитадела не се използваше от стотици години, но сега съвсем приличаше на празна коруба. Подовете бяха изгорели, всички греди също. Там, където стената се беше срутила, се виждаха всички стаи, дори отходната шахта. Но отзад прекършената кула продължаваше да си стои, не по-изгоряла отпреди. Джойен Тръстиката се закашля от пушека.

— Заведете ме вкъщи! — настоя Рикон. — Искам вкъщи!

Ходор заподскача и захленчи тихо:

— Ходор!

Стояха присвити един до друг сред развалините и смъртта наоколо.

— Вдигнахме толкова шум, че и дракон можехме да събудим — каза Оша, — но не идва никой. Замъкът е мъртъв и изгорял, точно както сънува Бран, но май ще е най-добре да… — Изведнъж млъкна, стресната от шума зад тях, и се извърна, готова да удари с копието.

Зад срутената кула излязоха две тъмни фигури и бавно запристъпваха към тях през изпопадалата зидария. Рикон нададе радостно „Рошльо!“ и черното вълчище затича към него. Лято продължи по-бавно, отърка глава в ръката на Бран и го близна по лицето.

— Май трябва да тръгваме — каза Джойен. — Толкова смърт ще доведе и други вълци освен Лято и Рошльо, а не всички ще са четирикраки.

— Аха. И то скоро — съгласи се Оша. — Ама ни трябва храна, пък и някой може да е оцелял след всичко това. Стойте заедно. Мийра, ти си дръж щита високо и ни пази откъм гърба.

През останалата част от предобеда бавно обиколиха замъка. Яките гранитни стени се бяха запазили, почернели тук-там от огъня, но иначе непокътнати. Но вътре цареше смърт и разруха. Вратите на Голямата зала бяха овъглени и тлееха, а гредите бяха поддали и целият покрив беше рухнал върху пода. Зелените и жълти стъкла на градините се бяха пръснали, дърветата, плодовете и цветята бяха изпосечени, изпокъсани и оставени на студа да умрат. От конюшните не беше останало нищо освен пепел, въглени и мъртви коне. Бран си помисли за Игруша и му се прииска да заплаче. Под Кулата на библиотеката имаше плитко горещо езерце и от една пукнатина в стената сега бликаше димяща, миришеща на сяра вода. Мостът между Камбанарията и гарванарника се беше срутил в двора, нямаше я и куличката на майстер Лувин. Видяха тъмночервени пламъци, бълващи през тесните прозорчета на подземията под Голямата цитадела, и втори пожар, който още гореше в един от складовете.

Оша подвикваше тихо, докато вървяха, но никой не отговаряше. Видяха едно куче да се върти около труп, но щом подуши миризмата на вълчищата, то избяга. Другите бяха избити в кучкарника. Гарваните на майстера отдаваха последна почит на някои от труповете, а враните от Прекършената кула гостуваха на други. Бран успя да разпознае Тим Пъпчивия, макар че го бяха посекли с брадва в лицето. Един овъглен труп, пред изпепелената септа на Майката, седеше с изпънати нагоре ръце и стиснати в корави черни юмруци длани, сякаш се канеше да удари всеки, който се опита до го доближи.

— Ако боговете са добри — каза тихо и много сърдито Оша, — Другите ще ги вземат тия, дето са свършили тая работа.

— Теон е бил — каза Бран.

— Не. Виж. — Тя посочи през двора с копието си. — Онзи там е от железните мъже. И този там. Виж, ей онова там е бойният кон на Грейджой. Черният, със стрелите по него. — Закрачи намръщена през мъртвите. — А това е Лорен Черния. — Беше посечен толкова лошо, че брадата му изглеждаше не черна, а червенокафява. — Ама е взел няколко души със себе си. — Оша обърна с крак един от другите трупове. — Има знак. Малък човек, целият червен.

— Одраният мъж на Дредфорт — каза Бран.

Лято нададе вой и побягна.

— Гората на боговете. — Мийра Тръстиката затича след вълчището с щита и копието за жаби в ръка. Другите тръгнаха след нея през пушека и нападалите камъни. Под дърветата въздухът беше по-чист. Няколко бора в края на горичката бяха опърлени, но по-навътре влажната почва и зелените дървета бяха устояли на пламъците.

— В една жива гора има сила — каза Джойен Тръстиката, сякаш разбра какво си помисли Бран. — Сила, която не отстъпва на огъня.

На брега до черното езеро, под покрова на дървото на сърцето, лежеше майстер Лувин. По влажните листа, където беше пълзял, се виждаше кървава диря. Лято застана над него и отначало Бран си помисли, че майстерът е мъртъв, но когато Мийра пипна гърлото му, той изстена.

— Ходор? — каза скръбно Ходор. — Ходор?

Обърнаха Лувин по гръб. Имаше сиви очи и сива коса, някога и халатът му беше сив, но сега беше почернял от просмукалата се кръв.

— Бран — тихо промълви старецът щом го видя, седнал високо на гърба на Ходор. — А, и Рикон. — Усмихна им се. — Боговете са добри. Знаех…

— Знаели сте? — каза колебливо Бран.

— Краката, познах по… дрехите бяха същите, но мускулите по краката му… горкото момче… — Лувин се закашля и от устата му бликна кръв. — Вие изчезнахте… в горите… но как тогава…

— Никъде не сме ходили — каза Бран. — Е, само до края на леса, а после се върнахме. Пратих вълците да оставят следа, но се скрихме в гробницата на татко.

— Криптите. — Лувин се усмихна и на устните му изби кръв.

Майстерът се опита да помръдне и изохка от болка. Очите на Бран се напълниха със сълзи. Когато някой пострада, отвеждаш го при майстера, но какво да направиш, когато пострада майстерът?

— Трябва да направим носилка — каза Оша.

— Няма смисъл — каза Лувин. — Аз умирам, жено.

— Не можеш да умреш — скара му се Рикон. — Не, не ти давам. — Зад него Рошльо оголи зъби и изръмжа.

Майстерът се усмихна.

— Шшт. Кротко, дете. Много по-стар съм от теб. Мога… да умра, както поискам.

— Ходор, долу — каза Бран. Ходор коленичи до майстера.

— Слушай — заговори Лувин на Оша, — принцовете… Наследниците на Роб. Не… не заедно… чуваш ли?

Дивата жена се подпря на копието си.

— Тъй. Ако са отделно, ще е по-сигурно. Но къде да ги заведа? Мислех при ония, Кервинови…

Майетер Лувин поклати глава, макар ясно да се виждаше колко усилия му струва това.

— Момчето Кервин е мъртво. Сир Родрик, Леобалд Толхарт, лейди Рогов лес… всички са избити. Дълбоки лес падна, Ровът Кайлин, скоро ще падне и Тореново поле. Железните хора на Камен бряг. А на изток — копелето на Болтън.

— Тогава къде? — попита Оша.

— Бял залив… Ъмбър… не знам… навсякъде бушува война… всеки срещу съседа си, а зимата иде… такава глупост, такава безумна глупост… — Майстер Лувин сграбчи ръката на Бран под лакътя и пръстите му се свиха с отчаяна сила. — Сега трябва да си силен. Силен!

— Ще бъда — каза Бран, макар че не му беше лесно. „Сир Родрик е убит, и майстер Лувин, всички, всички…“

— Добре — каза майстерът. — Добро момче. Ти си… син на баща си, Бран. Сега тръгвайте.

Оша се взря в язовото дърво, в червеното лице, изрязано в белия му ствол.

— И да те оставим на боговете?

— Моля те… — Майстерът преглътна. — …Една… глътка вода… и… още нещо. Ако можеш…

— Тъй. — Тя се обърна към Мийра. — Отведи момчетата.

Джойен и Мийра поведоха Рикон. Ходор тръгна след тях. Ниските клони зашибаха Бран в лицето и изтриха сълзите му. След малко Оша дойде при тях в двора. За майстер Лувин не им каза нищо.

— Ходор трябва да остане с Бран да му служи за крака — каза дивачката. — Аз ще взема Рикон с мен.

— Ние ще тръгнем с Бран — каза Джойен Тръстиката.

— Да, мислех, че така ще изберете — отвърна Оша. — Аз мисля да опитам през Източната порта и да хвана кралския път.

— Ние взимаме Ловджийската порта — каза Мийра.

— Ходор — каза Ходор.