— Оша — каза Бран, — Видях, че Зимен хребет гори. — Вляво от себе си чуваше тихото дишане на Рикон.
— Сън — отвърна Оша.
— Вълчи сън — настоя Бран. — И го подуших. Нищо друго не мирише като огъня или кръвта.
— Чия кръв?
— Хора, коне, кучета, всичко. Трябва да излезем и да видим.
— Тази мършава кожа по мене е единственото, което си имам — каза Оша. — Тая сепия, принцът, ако ме спипа, ще ми я съдерат с бича.
Мийра напипа ръката на Бран в тъмното и стисна пръстите му.
— Аз ще отида, щом те е страх.
Бран чу шумолене на пръсти по кожа, после звук от стомана, удряща по кремък. После пак. Излетя искра и прихвана. Оша леко духна. Дългият светъл пламък се пробуди и се протегна като момиче на пръсти. Над него се рееше лицето на Оша. Тя вдигна над пламъка една факла. Бран примижа, когато смолата пламна и изпълни света с оранжевия си блясък. Светлината разбуди Рикон и той седна и се прозя.
Щом сенките се размърдаха, за миг изглеждаше сякаш и мъртвите са се надигнали. Лиана и Брандън, техният баща лорд Рикард Старк, неговият баща лорд Едвил, лорд Вилам и неговият брат Артос Неумолимия, лорд Донър и лорд Родуел, едноокият лорд Джонел, лорд Барт и лорд Брандън, и лорд Креган, който се беше сражавал с Рицаря на драконите. Седяха на каменните си столове, с каменните вълци в нозете им. Тук идваха те, когато топлината се изсипеше от телата им; тук беше тъмната зала на мъртвите, където живите не смееха да стъпят.
А в устието на празната гробница, чакаща Едард Старк, под строгия му гранитен лик, шестимата бегълци се бяха приютили около оскъдния си запас от хляб, вода и сушено месо.
— Много малко остана — измърмори Оша и примига над жалкото им продоволствие. — Бездруго трябва да ида да пооткрадна малко храна, че както е тръгнало, скоро ще трябва да изядем Ходор.
— Ходор — каза Ходор и й се ухили щастливо.
— Денем ли е вънка, нощем ли е? — зачуди се Оша. — Вече им изтървах края.
— Ден е — каза й Бран. — Но е тъмно от пушека.
— Милорд сигурен ли е?
Без да помръдва разнебитеното си тяло, той все пак отвори очи и изпъна врат, и за миг зрението му стана двойно. Оша си беше тук, хванала факлата, а също така и Мийра, Джойен и Ходор, и двойната редица високи гранитни колони, и отдавна умрелите владетели зад тях, нижещи се до безкрай в тъмното… но се появи и Зимен хребет, сив от носещия се във въздуха дим, с овъглени и изкривени масивни порти от дъб и желязо, спуснатия мост с усуканите скъсани вериги и липсващите греди. В рова се въргаляха тела, пир за рояците гладни врани.
— Милорд е сигурен — заяви той.
Оша помисли.
— Ще взема да рискувам тогава. Само да не се пръскате. Мийра, вземи коша на Бран.
— Вкъщи ли си отиваме? — попита възбудено Рикон. — Искам си кончето. И искам ябълкови питки, и масло, и мед, и Рошльо. Ще отидем ли при Рошльо?
— Да — обеща Бран. — Но трябва да пазиш тишина.
Мийра окачи ракитовия кош на гърба на Ходор и помогна да вдигнат Бран, като издърпа през дупките безполезните му крака. Нещо запърха в корема му. Знаеше какво ги чака горе, но от това не ставаше по-малко страшно. Обърна се да види за последен път баща си и му се стори, че в очите на лорд Едард има тъга, сякаш не искаше да си тръгват. „Трябва — помисли Бран. — Време е.“
Оша носеше дългото си дъбово копие в едната ръка, а факлата в другата. На гърба й висеше меч, един от последните със знака на майстор Микен. Той го беше изковал за гробницата на лорд Едард, да пази духа му в мир. Но след като Микен го убиха и железните мъже пазеха оръжейната, беше трудно да устои на добрата стомана, дори това да значеше обир на гроб. Мийра си хареса меча на лорд Рикард, макар да се оплакваше, че е много тежък. Брандън взе този на съименника си — меч, направен за чичото, когото така и не познаваше. Знаеше, че ако се стигне до бой, няма да е от голяма полза, но все пак се чувстваше по-добре с оръжие в ръка.
Макар че всичко беше на игра.
Стъпките им отекнаха в сводестите крипти. Сенките зад тях погълнаха баща му, а сенките отпред заотстъпваха, разбулвайки други статуи: не, тези не бяха просто владетели, а старите крале на Севера. Носеха каменни корони. Торен Старк, Коленичилия крал. Едвин, Краля на пролетта. Теон Старк, Гладния вълк. Брандън Подпалвача и Брандън Корабостроителя. Джора и Джонос, Брандън Злия, Уолтън Лунния крал, Едерион Младоженеца, Ейрон, Бенджен Сладкия и Бенджен Горчивия, крал Едрик Снежната брада. Лицата им бяха сурови и силни. Някои от тях бяха направили ужасни неща, но всички бяха Старк и Бран знаеше историите им. Никога не беше се боял от криптите — те бяха част от родния му дом й от него самия, и той винаги беше знаел, че един ден също ще лежи тук.
Но сега не беше толкова сигурен. „Ако изляза горе, дали изобщо ще се върна някога тук? Къде ще съм, когато умра?“
— Чакайте — каза Оша, когато стигнаха до виещите се каменни стъпала, водещи нагоре към повърхността и надолу, в по-дълбоките нива, където на тъмните си тронове седяха още по-древни крале. Тя подаде факлата на Мийра. — Ще се изкатеря сама. — Известно време чуваха стъпките й, но после те взеха да затихват и накрая заглъхнаха съвсем.
— Ходор — каза нервно Ходор.
Бран сто пъти си беше повтарял колко мрази да се крие тук в тъмното, колко му се иска отново да види слънцето, да препусне на коня си през вятър и дъжд. Но когато моментът дойде, се уплаши. В тъмното се беше чувствал в безопасност: когато не можеш да видиш дори собствената си ръка пред лицето си, е лесно да повярваш, че враговете също няма да те намерят. А и каменните владетели му бяха вдъхвали кураж. Дори когато не можеше да ги види, знаеше, че са край него.
Като че ли изтече много време преди отново да чуят нещо. Бран вече беше започнал да се бои, че с Оша е станало нещо. Брат му се въртеше неспокойно.
— Искам вкъщи! — каза той високо.
Ходор закима и каза:
— Ходор.
После чуха стъпките и след няколко мига Оша се появи в светлината на факлата. Мръщеше се.
— Нещо е затрупало вратата. Не мога да я помръдна.
— Ходор може да помръдне всичко — каза Бран.
Оша одобрително погледна грамадното конярче.
— Дано да може. Е, хайде.
Стъпалата бяха тесни, затова трябваше да се катерят един по един. Оша поведе. След нея тръгна Ходор, със свития на гърба му Бран, за да не удари главата си в тавана. Мийра ги последва с факлата, а Джойен тръгна последен, хванал Рикон за ръка. Въртяха все нагоре и нагоре. На Бран му се стори, че вече помирисва пушека, но можеше и да е от факлата.
Вратата към криптите беше направена от желязно дърво. Беше стара и тежка, леко килната към земята. Имаше място само за един човек до нея. Щом се качи, Оша се опита още веднъж, но Бран видя, че вратата не помръдва.
— Нека опита Ходор.
Първо трябваше да извадят Бран от коша, за да не се удари. Мийра клекна до него и го прегърна, докато Оша и Ходор си сменяха местата.
— Отвори вратата, Ходор — каза Бран.
Грамадното конярче опря двете си длани във вратата, натисна и изпъшка.
— Ходор? — Блъсна с юмрук дървото, но то дори не помръдна. — Ходор.
— Натисни с гърба си — подкани го Бран. — И запъни крака.
Ходор се обърна с гръб към вратата и напъна. И отново. Още веднъж.
— Ходор! — Стъпи с единия крак на по-високото стъпало, приведе се под наклонената врата и се опита да се изправи. Този път дървото изстена и проскърца. — Ходор! — Другият му крак пристъпи нагоре и Ходор разтвори крака, натисна отдолу с ръце и започна да се изправя. Лицето му почервеня и Бран видя как жилите по врата му се издуха. — Ходор ходор ходор ходор ходор ХОДОР! — Чу се глух тътен и вратата изведнъж отхвърча нагоре, и лъч дневна светлина падна върху лицето на Бран и за миг го заслепи. Още един натиск и се чу тропот на отместващи се и падащи камъни, след което пътят се отвори. Оша мушна с копието и се запромъква след Ходор, а Рикон се шмугна между краката на Мийра да я последва. Тръстиките изнесоха Бран нагоре по няколкото последни стъпала.
