Кейтлин огледа лицата. Отеца беше брадат, както винаги. Майката се усмихваше, обичлива и грижовна. Воина държеше под лицето си своя меч, Ковача — чука си. Девата беше красива, Старицата — сбръчкано и с мъдър поглед.
А седмото лице… Странника не приличаше нито на мъж, нито на жена, а по-скоро и на едното, и на другото, вечният прокуден, скиталецът от далечни места, по-долен и по-съвършен от човешко същество, непознат и непознаваем. Тук лицето му представляваше черен овал, като сянка, със звезди вместо очи. Това я обезпокои. Тук едва ли щеше да намери утеха.
Тя коленичи пред Майката.
— Господарке моя, погледни на тази битка с очите на майка. Всички те са синове, до един. Пощади ги, ако можеш, и пощади и моите също. Погрижи се за Роб, за Бран и за Рикон. Мъка ми е, че не съм с тях.
През лявото око на Майката преминаваше пукнатина, сякаш тя плачеше. Кейтлин чуваше кънтящия глас на сир Вендел, а от време на време и кротките отговори на сир Робар — обсъждаха отвън предстоящата битка. „Дали твоите стари богове отвръщаха на молитвите ти, Нед — зачуди се тя. — Когато коленичеше пред твоето дърво на сърцето, дали те чуваха?“
Светлината от примигващата факла лудуваше по стените и от танца й лицата сякаш оживяваха, кривяха се и се променяха. Статуите в големите септи в градовете бяха с такива лица, каквито им придаваха ваятелите, но тези драсканици с въглен бяха толкова груби, че можеха да наподобяват кого ли не. Лицето на Отеца й напомняше за собствения й баща, умиращ в постелята си в Речен пад. Воина беше Ренли и Станис, Роб и Робърт, Джайм Ланистър и Джон Сняг. Тя зърна дори Аря в тези черти, само за миг. После вятърът лъхна през вратата, факлата запращя и подобието изчезна, отмито от оранжевия блясък.
Очите й се подлютиха от дима и тя ги избърса. Когато отново погледна нагоре към Майката, сякаш видя собствената си майка. Лейди Миниса Тъли бе починала при раждане, в опита си да дари на лорд Хостър втори син. Бебето бе умряло с нея и част от живота беше напуснала баща й. „Тя беше винаги толкова спокойна — помисли Кейтлин, спомняйки си за ласкавите й ръце и за топлата й усмивка. — Ако беше останала жива, колко по-различен щеше да е животът ни.“ Зачуди се как ли щеше да оцени лейди Миниса най-голямата си дъщеря, коленичила сега пред нея. „Изминах толкова хиляди левги, и за какво? На кого послужих? Загубих дъщерите си, Роб не ме иска при себе си, а Бран и Рикон сигурно мислят, че съм една студена, чудовищна майка. Дори не бях при Нед, когато загина…“
Главата й се размъти и септата около нея сякаш се раздвижи. Сенките се залюляха и размърдаха — потайни зверове, затичали по белите напукани стени. Този ден Кейтлин не беше хапнала нищо. Може би беше неразумно. Каза си, че не бе имала време, но истината беше, че храната бе изгубила всякакъв вкус, откакто Нед си отиде. „Когато му взеха главата, убиха и мен.“
Факлата зад нея изпращя и изведнъж й се стори, че на стената е лицето на сестра й, макар че очите бяха по-твърди, отколкото ги помнеше — не бяха очите на Лиза, а по-скоро на Церсей. „Церсей също е майка. Който и да е баща на децата й, усещала ги е как ритат в корема й, родила ги е в болка и кръв, кърмила ги е на гърдата си. Ако наистина са на Джайм…“
— Церсей също ли отправя молитви към теб, господарке моя? — запита Кейтлин Майката.
Виждаше сякаш надменните, студени и красиви черти на кралицата Ланистър, врязани в стената. Пукнатината си беше още там; дори Церсей можеше да плаче за децата си. „Всеки от Седемте въплъщава в себе си всичките Седем“, беше й казал веднъж септон Озмунд. У Старицата имаше също толкова красота, колкото в Девата, а Майката можеше да бъде не по-малко яростна от Воина, когато децата й са в опасност. „Да…“
Достатъчно беше опознала Робърт Баратеон в Зимен хребет, за да знае, че кралят не изпитваше към Джофри особена топлота. Ако момчето наистина беше от семето на Джайм, то Робърт щеше да го убие заедно с майка му и малцина щяха да го винят. Копелетата бяха често явление, но инцестът се смяташе за тежък грях както пред старите богове, така и пред новите, и децата, заченати в такъв грях, ги наричаха изчадия както в септите, така и в горите на боговете. Драконовите крале се женеха брат за сестра, но те носеха в жилите си кръвта на древната Валирия, където това беше било обичайно, и също като своите дракони, Таргариените не отговаряха нито пред богове, нито пред хора.
Нед трябва да бе знаел, както и лорд Арин преди това. Нищо чудно, че кралицата беше убила и двамата. „Аз самата нямаше ли да направя същото за своите?“ Кейтлин стисна юмруци и усети болка в пръстите, където убиецът бе рязал до кости, когато тя се бореше да спаси сина си. „Бран също го знае — прошепна тя и сведе глава. — Милостиви богове, той сигурно е видял нещо, чул е нещо, затова се опитаха да го убият в леглото.“
Объркана и изтощена, Кейтлин Старк се отдаде на боговете. Коленичи пред Ковача, който оправяше всичко счупено, и го помоли да закриля милия й Бран. Застана пред Девата и я помоли да влее своя кураж в сърцата на Аря и Санса и да опази невинността им. Пред Отеца се помоли за справедливост, за сила да я потърси и за мъдрост да я познае, а Воина помоли да пази Роб силен и да го засланя в битките. Накрая се обърна към Старицата, чиито статуи често я представяха със светилник в ръката.
— Покажи ми пътеката, която трябва да извървя, и не ме оставяй да се препъвам в мрака пред мен.
Накрая чу зад себе си стъпки и шум при вратата.
— Милейди — тихо каза сир Робар. — Моля да ме извините, но трябва да се върнем преди да е съмнало.
Кейтлин вдървено се надигна. Коленете я боляха и беше готова много да даде за мека постеля и пухена възглавница.
— Готова съм, сир.
Яздеха тихо през рехавия лес. Дърветата се скланяха натежали покрай морския бряг. Нервното цвилене на коне и дрънченето на стомана ги доведе до лагера на Ренли. Дългите редици мъже и коне бяха загърнати в бронята на предутринния мрак, черни, сякаш Ковача ги бе изковал от стоманата на нощта. Вдясно от нея имаше знамена, вляво — също знамена, и безкрайни редици знамена пред нея, но в сумрака пред идващото утро не можеха да се различат нито цветове, нито гербове. „Сива армия — помисли Кейтлин. — Сиви мъже на сиви коне под сиви знамена.“ Седяха на конете в очакване, тези сенчести рицари на Ренли, вдигнали пики, и тя подкара през гора от високи голи дървета, лишени от листа и от живот. На мястото на Бурен край се виждаше само още по-дълбок мрак, стена от черно, зад която не прозираха звезди, но се виждаха движещи се през полето факли — там, където трябваше да е лагерът на Станис.
От запалените в павилиона на Ренли свещи трепкащите копринени стени сияеха и придаваха на голямата шатра облика на вълшебен замък, оживял от смарагдова светлина. Двама от Гвардията на дъгата стояха на пост пред входа на кралския павилион. Зелената светлина струеше загадъчно по тъмночервените пера по връхното палто на сир Пармен и придаваше призрачни оттенъци на слънчогледите, изписани по жълтата броня на сир Емън. Дълги копринени пискюли се спускаха от шлемовете им, а от раменете им надолу се диплеха плащовете с цветовете на дъгата.
Вътре Кейтлин завари Бриен да облича краля в бойните доспехи, докато лордовете Тарли и Роуан обсъждаха бойния строй и тактиката. Беше приятно затоплено, топлината идеше от нажежените въглени в дузината малки железни мангали.
— Трябва да поговоря с вас, ваша милост — каза тя, дарявайки го този път с кралското обръщение, само за да го накара да я изслуша.
— След малко, лейди Кейтлин — отвърна Ренли. Бриен затягаше задната част на бронята към нагръдника върху подплатената туника. Кралската броня беше на цвят тъмнозелена, с цвета на листата в лятна гора, и сякаш попиваше светлината на свещите. От закопчалки и инкрустации просветваха златни отблясъци като далечни огньове в тази гора и примигваха при всяко негово движение. — Моля продължете, лорд Матис.
— Ваша милост — каза Матис Роуан, като погледна накриво Кейтлин. — Както казвах, частите ни отдавна са в строени и в пълна готовност. Защо да чакаме изгрева? Дайте сигнал за настъпление.
