— Твърде скоро — оплака се гласът с мазния акцент. — Каква полза от война сега? Не сме готови. Задръж ги.

— Все едно да ме накараш да задържа времето. Да не мислиш, че съм магьосник?

— Почти — изкиска се другият.

Пламъците близнаха студения въздух. Високите сенки почти се изравниха с нея. Миг след това мъжът, който държеше факлата, изникна пред очите й и спътникът му — след него. Аря се отдръпна от кладенеца, смъкна се по корем и се прилепи до стената. Мъжете изкачиха последните стъпала и тя затаи дъх.

— Какво искаш да направя? — запита онзи с факлата — набит мъж с късо кожено наметало. Под стоманения шлем се показа нашарено с белези лице и черна четинеста брада. Беше с плетена ризница над кожения елек и с кама и къс меч на колана. Нещо в този човек й се стори смътно познато.

— Щом може да умре една Ръка, защо не и втора? — отговори мъжът с мазния акцент и двуострата жълта брада. — Този танц вече си го танцувал, приятелю.

За него Аря беше повече от сигурна, че го вижда за пръв път. Много дебел, но стъпваше удивително леко, на пръстите на краката, също като танцуващ по водата. Пръстените му бляскаха на светлината на факела — злато и сребро, отрупани с рубини, сапфири и тигрови очи с жълти жилки. На всеки пръст имаше пръстен, на някои — по два.

— Преди не е сега, а тази Ръка не е онази — каза мъжът с белязаното лице, след като излязоха в коридора. „Неподвижна като камък“, каза си Аря. „Тиха като сянка.“ Заслепени от пламъка на факлата, двамата не можаха да я видят, притисната до камъка само на няколко стъпки от тях.

— Сигурно — отвърна онзи с двойната брада и се спря да си поеме дъх след дългото изкачване. — Все едно, трябва да спечелим време. Принцесата носи дете. Хал няма да се размърда преди да му се роди синът. Знаеш ги какви са тия варвари.

Мъжът с факлата натисна нещо и Аря чу глух тропот. Огромен, червен на светлината на факлата камък се спусна от тавана с такъв грохот, че тя едва се сдържа да не извика. Доскорошният вход към шахтата изчезна и не остана нищо освен здрава, непрекъсната стена.

— Ако не се размърда скоро, може да се окаже късно — каза мъжът със стоманения шлем. — Тази игра вече не е за двама играчи, ако изобщо е била. Станис Баратеон и Лиза Арин ми се изплъзнаха и според мълвата вече събират мечове. Рицарят на цветята пише до Планински рай и увещава баща си да изпрати сестра му в двора. Момичето е четиринадесетгодишна девица, мила, красива и хрисима. Лорд Ренли и сир Лорас се канят да подмамят Робърт да спи с нея, да се ожени за нея и да я направи нова кралица. Кутрето… боговете само знаят каква игра играе Кутрето. Но този, който най-много тревожи съня ми, все пак е лорд Старк. Добра се до копелето, до книгата и скоро ще се добере до истината. А сега жена му е пленила Тирион Ланистър, благодарение намесата на Кутрето. Лорд Тивин ще го приеме като оскърбление, а Джайм храни извратена привързаност към Дяволчето. Тръгнат ли Ланистърови на север, това ще въвлече и Тъли. „Забави“, казваш. „Побързай“, отговарям аз. И най-ловкият жонгльор не може вечно да държи сто топки във въздуха.

— Ти си повече от жонгльор, стари приятелю. Ти си истински чародей. Единственото, за което те моля, е да продължиш магията си още малко.

Тръгнаха по коридора в посоката, откъдето бе дошла Аря, покрай стаята с чудовищата.

— Ще направя каквото мога — тихо каза мъжът с факлата. — Но ще ми трябва злато и още петдесет птиченца.

Тя ги остави да се отдалечат и се запромъква след тях. „Тиха като сянка.“

Светлината пред нея взе да се стапя и гласовете почти заглъхнаха.

— Толкова много? Трудно се намират такива… толкова млади и да знаят четмо… по-стари може би… не умират толкова лесно…

— Не. С младите е по-сигурно… грижи се за тях…

— …ако си държаха езиците…

— …рискът…

Дълго след като гласовете заглъхнаха съвсем, Аря все още виждаше светлината от факлата като опушена звезда, мамеща я напред. На два пъти като че ли изчезна, но тя продължи, и и двата пъти се озова на върха на стръмно тясно стълбище, а факлата проблясваше далече долу. Забърза се след нея надолу и още надолу. Веднъж се спъна в каменна издатина, залитна в стената и ръката й напипа укрепена с греди земя — а доскоро стръмният тунел беше иззидан с камъни.

Сигурно се беше промъквала след тях няколко мили. Накрая изчезнаха съвсем, но нямаше накъде да се върви, освен напред. Тя напипа отново стената и продължи слепешком, изгубена в непрогледния мрак. Внуши си, че Нимерия пристъпва до нея, за да си вдъхне кураж. Накрая нагази до коленете в някаква воняща вода, съжали, че не може да затанцува по нея, както сигурно щеше да направи Сирио, и се зачуди дали изобщо отново ще види светлина. Когато най-после излезе на чист въздух, беше съвсем тъмно.

Беше се озовала в устието на отходен канал, който се стичаше в реката. Толкова гнусно вонеше, че тя се съблече, без изобщо да мисли, хвърли дрехите на брега и се гмурна в дълбоките черни води. Поплува, докато не се почувства чиста, измъкна се на брега и се разтрепери. Докато плакнеше дрехите си, по речния път минаха някакви ездачи, но и да видяха кльощавото голо момиче, търкащо дрипите си в речните камъни, не му обърнаха внимание.

Намираше се на няколко мили от замъка, но където и да се озовеше човек в Кралски чертог, достатъчно бе да вдигне глава, за да види горе на хълма на Егон Червената цитадела, така че нямаше опасност да се загуби. Когато се добра до караулката при портата, дрехите й бяха почти изсъхнали. Решетката беше спусната и портите залостени, затова тя свърна към вратичката на стражата. Когато ги помоли да й отворят, златните плащове изсумтяха презрително.

— Разкарай се — махна с ръка един от часовите. — Трохите от кухнята свършиха, просяци посред нощ не пускаме.

— Не съм просяк — заяви тя. — Аз живея тук.

— Разкарай се, казах. Да те шлевна по ухото ли искаш, за да чуеш по-добре?

— Искам да видя баща си.

Стражите се спогледаха.

— Аз пък искам да го начукам на кралицата за всичкото добро, дето ми е направила — каза по-младият.

По-старият се намръщи.

— Кой е баща ти, момче? Да не е ловецът на плъхове?

— Ръката на краля — каза Аря.

Двамата мъже прихнаха, по-старият замахна да я удари с юмрук, съвсем небрежно, както човек би ударил улично псе. Аря засече удара и ловко се дръпна встрани.

— Не съм момче — сопна им се тя. — Аз съм Аря Старк от Зимен хребет и ако ме ударите, баща ми ще ви набучи главите на колове. Щом не ми вярвате, доведете тук Джори Касел или Вайон Пули от кулата на Ръката. — И тя скръсти ръце на гърдите си. — Сега ще ми отвориш ли вратата, или да те шлевна по ухото, за да чуеш по-добре?

Когато Харвин и Том Дебелака я вкараха в солария, баща й беше сам и до лакътя му мъждукаше газена лампа. Седеше приведен над най-голямата книга, която Аря бе виждала — обемист том с прежълтели напукани страници със ситно писмо по тях, стегнати в избледнели кожени корици. Затвори я да чуе доклада на Харвин, благодари на двамата мъже и ги отпрати със строго лице.

— Разбираш ли, че пратих половината си охрана да те търси? — сопна й се Едард Старк, след като останаха сами. — Септа Мордейн не е на себе си от страх. Сега е в септата и се моли за благополучното ти завръщане. Аря, ти знаеш, че не може да излизаш извън портите на замъка без разрешението ми.

— Не съм излизала през портите на замъка — измърмори тя. — Добре де, не го направих нарочно. Бях из някакви подземия, само че те се вляха в онзи тунел. Беше съвсем тъмно и нямах нито факла, нито свещ да видя накъде води, затова трябваше да продължа. Не можех да се върна при онези чудовища. Татко, те си говореха, че трябва да те убият! Не чудовищата, а онези двамата. Не ме видяха, бях неподвижна като камък и тиха като сянка, но аз ги чух. Казаха, че имаш някаква книга и някакво копеле, и че щом една Ръка можело да умре, защо да не умре и втора? Това ли е книгата? Бас държа, че копелето е Джон.

— Джон ли? Аря, какво ми говориш? Кой каза това?