„Не ме познаха — каза си Аря. — Дори не разбраха, че съм момиче.“ Нищо чудно. Беше боса и мърлява, с рошава и полепнала от пот и прах коса от дългото бягане из замъка, с изпокъсано от котешки нокти кожено яке и гащи от груба кафява вълна, срязани над кльощавите й, ожулени колене. Когато ловиш котки, не можеш да облечеш фусти и коприни. Сведе бързо глава и коленичи. Дано да не я познаеха. Ако я познаеха, не й се мислеше какво ще последва. Септа Мордейн щеше да потъне вдън земя от ужас, а Санса нямаше да й проговори повече от срам.

Старата дебела септа пристъпи крачка напред.

— Ей, момче, какво търсиш тук? Нямаш работа в тази част на замъка.

— От такива като него не можем да се отървем — оправда се единият с червения плащ. — Все едно да се опиташ да премахнеш плъховете.

— Ти на кого си, момче? — настоя септата. — Отговори ми. Какво, да не си ням?

Гласът на Аря заседна в гърлото й. Проговореше ли, Томен и Мирцела със сигурност щяха да я познаят.

— Годвин, доведи го тук — нареди септата и по-високият мъж тръгна по прохода.

Паниката я стисна за гърлото като великанска ръка. Нямаше да може да проговори дори животът й да зависеше от това. „Спокойна като блатна вода“, промълви Аря наум.

Щом Годвин стигна до нея и посегна да я хване, Аря се задвижи. „Бърза като змия.“ Наклон наляво, пръстите му докоснаха ръката й и тя се завъртя около него. „Гладка като коприна.“ Докато войникът се извърне, тя вече тичаше по прохода. „Ловка като сърна.“ Септата изврещя нещо. Аря се шмугна между два крака, дебели и бели като мраморни колони, скочи, блъсна се в принц Томен, момчето се друсна по задник на каменните плочи и извика „охх!“, прескочи го, превъртя се вихрено около объркания втори страж, измъкна се и побягна презглава.

Чу зад гърба си викове и тропот на ботуши, метна се настрани и се превъртя. Червеният плащ профуча край нея, препъна се и залитна. Аря скочи на крака. Зърна над себе си прозорец — висок и тесен, почти колкото амбразура. Подскочи, хвана се за перваза и се издърпа. Затаи дъх и се провря. „Хлъзгава като змиорка.“ Спусна се на пода пред някаква стъписана чистачка, скочи, изтупа прахоляка от дрехите си и отново се понесе — през вратата и после по някакъв дълъг коридор, надолу по някакво стълбище, през вътрешен двор, сви на ъгъла, прескочи някакъв нисък зид, отново се провря през тесен прозорец и се озова в мазе, тъмно като катран. Шумотевицата зад нея заглъхна.

Беше останала без дъх и бе напълно объркана. И да я бяха познали — все едно. Но не мислеше, че я познаха. Много бързо им се измъкна. „Бърза като сърна.“

Сви се в тъмното до влажната каменна стена и се заслуша за преследвачи, но чу само тупането на сърцето си и някъде далече — кап, кап, кап. „Тиха като сянка.“ Зачуди се къде ли се е озовала. Когато дойдоха в Кралски чертог, в началото я спохождаха лоши сънища как се губи из замъка. Баща й я увери, че Червената цитадела е по-малка от Зимен хребет, но в сънищата й тя се оказа огромна — безкраен каменен лабиринт със стени, които като че ли мърдаха и меняха положението си зад нея. Обикаляше без посока и цел по мрачни коридори с избледнели гоблени по стените, слизаше по безкрайни виещи се стълбища, притичваше през тъмни дворове и покрити мостове и уплашените й викове отекваха самотни. В някои от стаите по стените от червен камък сякаш капеше кръв, а прозорци не се виждаха никъде. Понякога успяваше да чуе гласа на баща си, но от много далече, и колкото и отчаяно да тичаше към него, той затихваше и затихваше, докато не заглъхне съвсем, и Аря оставаше съвсем сама в непрогледния мрак.

И сега беше много тъмно. Тя прибра голите си колене към брадичката си и потрепери. Щеше да си поседи кротко тук и да преброи до десет хиляди. Дотогава все щяха да я намерят, да я измъкнат за ушите и да я приберат в бащината кула.

Докато стигне до осемдесет и седем, очите й привикнаха с тъмнината и наоколо взе да изсветлява. Смътните очертания в помещението започнаха да придобиват форма. В сумрака в нея се взираха огромни кухи очи и тя замаяна различи сенки на остри, дълги като мечове зъби. Спря да брои. Затвори очи и прехапа устни да прогони страха. Когато погледнеше отново, чудовищата щяха да са изчезнали. Изобщо нямаше да ги има. Внуши си, че Сирио е с нея в тъмното и шепне в ухото й. „Спокойна като блатна вода.“ „Силна като мечка. Свирепа като вълчица.“ И отново отвори очи. Чудовищата си бяха тук, но страха вече го нямаше.

Аря стана и запристъпва предпазливо. Главите бяха навсякъде около нея. Тя посегна и докосна една, с любопитство, учудена дали е истинска. Връхчетата на пръстите й се допряха до масивната челюст. Съвсем истинска. Костта под дланта й беше гладка, студена и твърда на допир. Пръстите й пробягаха по един от зъбите — черен и остър, като кама, изкована от мрак. Тя потръпна.

— Мъртво е — промълви тя на глас. — Това е само череп, нищо не може да ми направи.

Въпреки това чудовището сякаш съзнаваше, че тя е тук. Усещаше, че празните му очи я следят в сумрака, а и в самия сумрак витаеше нещо, имаше нещо в тази сводеста като пещера зала, което не я обичаше. Тя се отдръпна плахо от черепа и се блъсна в друг — по-голям от предишния. Усети за миг как зъбите му се впиха в рамото й, сякаш искаше да я захапе. Аря се извърна рязко, кожата на дрехата й се закачи, разпра се и един огромен черен зъб щръкна през якето над рамото й. Тя се дръпна и побягна, а пред нея се извиси друг череп, чудовищно по-грамаден от всички досега, но Аря не спря. Прескочи през оградата от черни и високи като мечове зъби, пробяга през алчно разтворените челюсти и се хвърли към вратата.

Ръцете й напипаха тежката желязна халка, забита в дървото, и тя дръпна с все сила. Вратата се опъна за миг, след което бавно поддаде и заскърца толкова силно, че сигурно щеше да се чуе из целия град. Тя я открехна колкото да се провре и излезе в коридора.

Ако стаята с чудовищата беше тъмна, то този коридор се оказа най-черната дупка на седемте ада. „Спокойна като блатна вода“, каза си Аря, но колкото и да се взираха очите й, за да се приспособят, нищо не можеше да види, освен очертанието на вратата, през която беше излязла. Размърда пръсти пред лицето си, усети движението на въздуха, но не видя нищо. Беше сляпа. „Танцуващият по водата вижда с всичките си сетива“, напомни си тя. Затвори очи, успокои дишането си — едно, две, три, всмука в себе си тишината и протегна ръце.

Пръстите й се отриха в груб, недоогладен камък вляво. Тръгна пипнешком по стената, дланта й опипваше грубия камък, стъпка след стъпка, бавно и ситно в тъмното. Всички коридори водят някъде. Има ли вход, има и изход. „Страхът сече по-дълбоко от меча.“ Аря не можеше да се уплаши. Сякаш беше вървяла много дълго, когато стената изведнъж свърши и студен полъх погали лявата й буза. Един кичур от сплъстената й коса леко се развя и забърса лицето й.

Някъде под нея се чу шум. Скърцане на ботуши и далечни гласове. Смътна светлина примигна и съвсем леко се отри в стената. И тя видя, че стои над огромен черен кладенец, широка двадесет стъпки шахта, която се спускаше дълбоко в земята. За стъпала в стените бяха вградени големи камъни, които кръжаха все надолу и надолу, тъмни като стъпалата към ада, за които често им разправяше баба Нан. И нещо се изкачваше нагоре към нея от земните недра…

Аря надникна през ръба и усети студения черен полъх на лицето си. Далече долу видя светлината на факла, малка като пламък на свещ. Двама мъже. Сенките им се гърчеха по стената, високи като на великани. Чу гласовете им, усилени от кухината на шахтата.

— …намери копелето — каза единият. — Другото ще излезе скоро. Ден, два най-много, но скоро.

— И когато разбере истината, какво ще направи? — попита вторият глас с размазания говор на свободните градове.

— Само боговете знаят — отвърна първият глас. Аря видя ивицата черен дим, виеща се като змия от факлата нагоре през шахтата. — Глупците се опитаха да убият сина му и най-лошото е, че се получи смешен фарс. Няма да им го прости. Предупреждавам те, вълкът и лъвът скоро ще се стиснат за гърлата, все едно дали го искаме, или не.