— Колко? — плахо попита Кутрето.

Нед им прочете отговора от писмото.

— Четиридесет хиляди златни дракона за шампиона. Двадесет хиляди за втория, още двадесет за победителя в груповия бой и десет хиляди — за победителя в стрелбата с лък.

— Деветдесет хиляди жълтици — въздъхна Кутрето. — А да не забравяме и останалите разходи. Робърт ще иска великолепно пиршество. Това означава готвачи, слугинчета, певци, жонгльори, глупци…

— Глупци си имаме в изобилие — подхвърли лорд Ренли.

Великия майстер Пицел погледна Кутрето и го попита:

— Съкровищницата ще понесе ли разхода?

— Каква съкровищница е това? — отвърна с гримаса Кутрето. — Спестете ми глупостите, майстер. Знаете не по-зле от мен, че съкровищницата е празна от години. Ще трябва да заема парите. Ланистърови несъмнено ще помогнат. На лорд Тивин в момента дължим около три милиона дракона, какво значат още някакви си сто хиляди?

Нед се слиса.

— Твърдите, че Короната е задлъжняла с три милиона жълтици?

— Короната е задлъжняла с над шест милиона жълтици, лорд Старк. Ланистърови са най-големите кредитори, но имаме заеми и към лорд Тирел, към Желязна банка на Браавос и няколко тирошки търговски картела. Наскоро се обърнах към Вярата. Върховният септон се стиска като последната продавачка на рибния пазар.

Нед беше ужасен.

— Ерис Таргариен остави съкровищница тъпкана със злато. Как сте позволили да се случи това?

Кутрето сви рамене.

— Монетният надзорник намира парите. Кралят и Ръката ги харчат.

— Няма да повярвам, че Джон Арин е позволил на Робърт да докара кралството до просешка тояга — заяви разгорещено Нед.

Великият майстер Пицел поклати голямата си плешива глава и верижките му издрънчаха тихо.

— Лорд Арин беше благоразумен човек, но се боя, че Негова милост не винаги се вслушва в мъдрите съвети.

— Кралската особа на моя брат обича турнирите и празненствата — каза Ренли Баратеон. — И ненавижда така нареченото от него „броене на медници“.

— Ще поговоря с Негова милост — заяви Нед. — Този турнир е екстравагантност, каквато кралството не може да си позволи.

— Говорете му, щом искате — отвърна лорд Ренли, — но все пак няма да е зле да се подготвим.

— Друг път! — Нед, изглежда, го каза твърде рязко, ако се съдеше по погледите им. Трябваше най-после да запомни, че вече не се намира в Зимен хребет, където само кралят стои по-високо. Тук той беше само пръв между равни. — Простете, почитаеми лордове — добави той с по-мек тон. — Уморен съм. Нека да спрем за днес и да продължим, когато всички ще сме по-свежи. — Не дочака съгласието им, а стана рязко, кимна им с хладна учтивост и се запъти към вратата.

Отвън фургоните и конниците продължаваха да се изливат през портите и в двора цареше хаос — кал, коне и викащи мъже. Кралят още не беше пристигнал, както го уведомиха. След онази отвратителна случка при Тризъбеца Старките и дворцовата им свита бяха тръгнали много напред от главната колона, за да се отделят от Ланистърови и да предотвратят нарастващото напрежение. Робърт не бяха го виждали. Разправяха, че продължил пътуването си в тромавата къща на колела, пиян в повечето случаи. Ако беше така, значи щеше да пристигне чак след няколко часа, но все пак щеше да е тук прекалено рано за Нед. Стигаше му само да погледне лицето на Санса, за да усети отново гърчещия се в душата му гняв. Последните две денонощия от пътуването бяха жива мъка. Санса не преставаше да обвинява Аря и й говореше, че е трябвало да умре Нимерия. А Аря беше станала неузнаваема, след като разбра какво е станало с нейното касапче. Санса ревеше, докато заспи, Аря ходеше по цял ден посърнала и умислена, а Нед си мечтаеше за някой замръзнал ад, запазен само за Старките от Зимен хребет.

Той прекоси външния двор, мина под решетката към вътрешната полоса и вече вървеше към това, което според него трябваше да е Кулата на Ръката, когато пред него се появи Кутрето.

— Тръгнали сте в грешна посока, Старк. Елате с мен.

Нед го последва нерешително. Кутрето го вкара в една кула, надолу по някакво стълбище, през малък и тъмен двор и след това по пуст коридор, в който до стените стояха като в безмълвен караул празни рицарски брони. Бяха реликви на Таргариените — черна стомана с драконови люспи по шлемовете, прашни и забравени.

— Това не е пътят към покоите ми — каза Нед.

— Казвал ли съм подобно нещо? Водя ви в подземията, да ви клъцна гърлото и да ви зазидам зад някоя стена — отвърна Кутрето със сарказъм. — Нямаме време за глупости, Старк. Жена ви чака.

— Що за игра ми играете, Кутре? Кейтлин е в Зимен хребет, на стотици левги оттук.

— О? — Сиво-зелените очи на Кутрето блеснаха насмешливо. — В такъв случай, изглежда, някой е постигнал забележително превъплъщение. За сетен път ви подканвам. Или ако не желаете, да я задържа за себе си. — И той се забърза по стъпалата.

Нед го последва загрижено, чудейки се дали този тягостен ден няма някога да свърши. Нямаше вкус към интригите, но вече разбираше, че за такъв като Кутрето те са като месото и медовината.

В подножието на стълбището имаше тежка дъбова врата с железен обков. Петир Белиш вдигна резето и махна с ръка на Нед да мине. Пристъпиха през ръждясалата рамка и се озоваха на пуст и скалист бряг, високо над реката.

— Извън замъка сме — каза Нед.

— Трудно може да ви заблуди човек, Старк — ухили му се Кутрето. — По слънцето ли го разбрахте, или по небето? Хайде, елате с мен. В скалата са изсечени ниши. И гледайте да не паднете и да се пребиете, че Кейтлин така и няма да го разбере. — Той пое по ръба на канарата и започна да слиза надолу, пъргаво като маймуна.

Нед огледа канарата и го последва малко по-бавно. Наистина имаше ниши, както му каза Кутрето — плитко изсечени, така че да не могат да се виждат отдолу, освен ако човек не знаеше как точно да погледне към тях. Зашеметяващо далече долу се виеше руслото на реката. Нед продължи, като се притискаше до скалата и се стараеше да не поглежда много често надолу.

Когато най-сетне стигна до подножието — тясна разкаляна пътечка, минаваща покрай речния бряг — Кутрето се беше отпуснал лениво на една скала и ръфаше ябълка. Стигнал бе почти до сърцевината.

— Станал си стар и муден, Старк — рече той и хвърли небрежно ябълката в буйните води. — Както и да е, през остатъка от пътя ще яздим.

Чакаха ги два коня. Нед се качи на своя и пое след Кутрето по пътеката към града.

Най-сетне Белиш дръпна юздите пред някаква порутена сграда — триетажна, дървена и със светещи прозорци срещу сгъстяващия се вечерен сумрак. Над водата се носеха звуци от музика и дрезгав смях. До вратата на тежка желязна верига се полюшваше кована лампа с прашен червен стъклен глобус.

Нед скочи ядосан от коня, стисна Кутрето за рамото и го извъртя към себе си.

— Бардак? Преведе ме през целия този път, за да ме заведеш в бардак!

— Жена ти е вътре — каза Кутрето.

Това беше върхът на оскърблението.

— Брандън е бил твърде милостив към теб — каза Нед, блъсна дребния мъж в стената и размаха камата си под малката му, издадена напред брадичка.

— Милорд, недейте! — извика някой отзад. — Той ви казва истината. — Зад гърба му се чуха стъпки.

Нед се извърна рязко с ножа в ръката. Към него тичаше белокос старец. Беше облечен в грубо тъкана бозава дреха, отпуснатата плът под брадичката му се тръскаше.

— Не е ваша работа… — почна Нед, но го позна и изумен свали камата. — Сир Родрик?

Родрик Касел кимна.

— Съпругата ви чака на горния етаж.

Нед се обърка.

— Кейтлин наистина е тук? Не е някаква тъпа шега на Кутрето? — Прибра оръжието в канията.

— Де да беше, Старк — каза Кутрето. — Сега ела с мен и се постарай да изглеждаш малко повече развратник и по-малко Ръка на краля. Няма да е добре, ако те познаят. Можеш даже да стиснеш някоя цица пътьом.

Влязоха и тръгнаха през претъпканата гостилница, в която някаква дебелана пееше мръсни песни, а хубави момиченца в ленени ризи и препаски цветна коприна се натискаха на любовниците си и се подрусваха в скутовете им. Никой изобщо не обърна внимание на Нед. Сир Родрик остана да чака долу, а Кутрето го поведе към третия етаж, после по коридора и през една врата.