Брон стана, като котка бърз и като котка ловък, и завъртя меча в ръката си.

— Аз ще съм край теб в битката, джудже.

Тирион кимна. Нощният въздух го галеше по кожата.

— Гледай да оцелея в тази битка и можеш да си кажеш наградата.

Брон заподхвърля меча от едната ръка в другата.

— Че кой ще иска да убива такива като теб?

— Милорд баща ми например. Сложил ме е в авангарда.

— Аз бих направил същото. Дребосък с голям щит. Стрелците ще изпоприпадат.

— Странното е, че ме възбужда — каза Тирион. — Сигурно съм полудял.

Брон прибра меча в ножницата.

— Несъмнено.

Когато Тирион се върна в шатрата, Шае се претърколи на лакът и сънено промърмори:

— Събудих се и милорд го нямаше.

— Милорд се върна. — Той се пъхна до нея.

Ръката й се спусна между краката му и разбра, че се е втвърдил.

— О, да, върнал се е — прошепна му и започна да го гали.

Той я попита за мъжа, от когото Брон я беше взел, и тя спомена някакъв дребен васал на едно незначително лордче.

— Няма защо да се боите от такива като него, милорд. — промълви момичето, а опитните й пръсти продължаваха да се занимават с члена му. — Дребен е той.

— А аз какво съм, моля? — попита я Тирион. — Великан?

— О, да — измърка тя в ухото му. — Моят великан Ланистър.

А след това го възседна и за известно време почти го накара да й повярва. Тирион заспа с усмивка…

…и се събуди в тъмното от гърма на тромпетите. Шае го разтърсваше за рамото.

— Милорд — зашепна му тя, — събудете се, милорд. Уплашена съм.

Той се изправи сънен и отметна завивката. В нощта диво и тревожно зовяха рогове, вой, който казваше „бързай, бързай, бързай“. Чу мъжки викове, дрънчене на копия, конско цвилене, въпреки че нищо все още не му говореше за предстояща битка.

— Това са тромпетите на лорд баща ми. Боен сбор. Мислех, че Старк е на един ден разстояние.

Шае объркано поклати глава. Очите й се бяха ококорили, лицето й бе пребледняло.

Тирион изпъшка, изправи се тромаво, измъкна се навън и извика на скуайъра. В нощта се носеха като непредена вълна валма бяла мъгла, на дълги нишки като пръсти, протягащи се от реката. Мъже и коне се суетяха в предутринния хлад. Стягаха се седла, товареха се фургони, гасяха се огньове. Тромпетите отново закънтяха: „бързай, бързай, бързай“. Рицари се мятаха по цвилещите бойни коне, а пехотинците на бегом затягаха мечовете на коланите си. Когато най-после намери Под, момчето похъркваше тихо. Тирион го срита грубо в ребрата с босия си крак.

— Доспехите ми — ревна му, — и по-бързо! — Брон се появи от мъглата, вече снаряжен и на коня, нахлузил очукания си шлем. — Случайно да знаеш какво става? — попита го Тирион.

— Старкчето крадешком е продължило към нас — каза Брон. — Промъкнал се е през нощта по кралския път и сега войската му е на по-малко от миля северно оттук, и се строява за бой.

„Бързай — ехтяха тромпетите, — бързай, бързай, бързай.“

— Виж хората от клановете да са готови за тръгване. — Тирион се шмугна обратно в шатрата си. — Къде са ми дрехите? — ревна на Шае. — Аха. Не, кожата ми подай, по дяволите. Така. Донеси ми ботушите.

Докато се облече, скуайърът беше приготвил бронята му. Такава каквато беше. Тирион си имаше чудесно скроена броня, изпипана майсторски така, че да стои добре на уродливото му тяло. Уви, сега тя си стоеше скатана безопасно в Скалата на Кастърли, а той — не. Трябваше да се примири с подбраните от кол и въже части от фургоните на лорд Лефорд: плетена ризница и шапчица, нагърленик от някакъв умрял рицар, обемисти наколенници и ръкавици и островърхи стоманени ботуши. Някои от тях бяха с украса, други — без; нито едно не му прилягаше както трябва. Нагръдникът беше правен за по-едър човек; за прекалено голямата му глава бяха намерили огромен шлем с форма на кошница, увенчан с дълъг цяла стъпка триъгълен шип.

Шае помогна на Под с ремъците и закопчалките.

— Ако умра, поплачи за мен — каза Тирион на курвата.

— Ти откъде ще разбереш? Нали ще си умрял.

— Ще разбера.

— Вярвам ти.

Шае постави на главата му грамадния шлем, а Под затегна нагърленика. Тирион закопча колана си, натежал от късия меч и камата. Междувременно конярят му беше довел коня, кафяв бегач с внушителни гърди, брониран толкова тежко, колкото него. Трябваше му помощ, за да го яхне. След това Под му подаде щита — масивна плоча от тежко желязно дърво, обковано със стомана. Накрая му връчиха и бойната брадва. Шае пристъпи напред и го огледа.

— Милорд изглежда страховито.

— Милорд изглежда като джудже в непригодна броня — отвърна кисело Тирион, — но все пак ти благодаря за любезността. Подрик, ако битката завърши зле за нас, погрижи се дамата да се прибере по живо — по здраво у дома си. — Поздрави я с вдигната брадва и смуши коня.

Стомахът му се беше стегнал на як възел, толкова як, че го заболя. Слугите отзад се нахвърлиха на шатрата му. Откъм изток се протегнаха бледорозовите пръсти на изгряващото над хоризонта слънце. Небето на запад бе тъмен пурпур, прошарен със звезди. Тирион се зачуди дали това не е последният изгрев, който виждат очите му… и дали чуденето е знак за страхливост. Брат му Джайм дали изобщо разсъждаваше за смъртта преди битка?

Някъде далече прозвуча боен рог, дълбок и траурен тон, който смрази душата му. Хората от клановете яхнаха дръгливите си кончета и засипаха ругатни и пиперливи шеги. Неколцина, изглежда, бяха пияни. Когато Тирион ги поведе, изгряващото слънце вече бе изпарило носещите се от водата жилки мъгла. Тревата, доколкото бе останала такава от конете, бе натежала от роса, сякаш някой бог мимоходом бе разсипал торба с диаманти по земята. Планинските мъже подкараха след него, всеки клан в колона зад своя водач.

Под светлината на утрото армията на лорд Тивин Ланистър се разгърна като желязна роза с блеснали тръни.

Чичо му щеше да предвожда центъра. Сир Кеван бе вдигнал щандартите си над кралския път. С провиснали на коланите им колчани, спешените стрелци се подредиха в три дълги редици, на изток и на запад от пътя, застанаха спокойно на позициите си и започнаха да опъват лъковете си. Между тях пиконосците оформиха карета; зад тях се построиха редица след редица пеши ратници с копия, мечове и брадви. Триста души тежка конница обкръжаваше сир Кеван и лордовете знаменосци Лефорд, Лидън и Серет, заедно с техните заклети васали.

Дясното крило беше изцяло кавалерия, около четири хиляди души, натежали от стомана. Над три четвърти от рицарите, верни на баща му, бяха там, струпани като гигантски стоманен юмрук. Командваше ги сир Аддам Марбранд. Тирион видя как знамето му се разгъна и знаменосецът му го развя: горящо дърво, оранжеви пламъци и пушек. Зад него се вееше пурпурният еднорог на сир Флемент, пъстрият глиган на Крейкхол, шареното петле на Суифт и още, и още.

Лорд баща му зае мястото си на билото на хълма, където беше спал. Около него се събраха резервите: грамадна сила, половината на коне и половината пешаци, пет хиляди души. Лорд Тивин почти винаги избираше да командва резервите; заемаше високия терен и наблюдаваше развръщащата се под него битка, за да включи силите си когато и където имаше най-голяма нужда от тях.

Макар и от толкова далече лорд баща му беше великолепен. Бойните доспехи на Тивин Ланистър можеха да посрамят Джайм с позлатата на рицарския му костюм. Парадният му плащ беше ушит от безчет пластове златни нишки, толкова тежък, че едва помръдваше, когато пришпореше коня, и толкова широк, че изцяло покриваше задницата на коня, щом го яхнеше. Обикновени токи нямаше да задържат такава тежест, затова парадният плащ се закопчаваше от две миниатюри на лъвици, присвити на раменете му, сякаш готови за скок. Самецът им, лъв с разкошна грива, беше приклекнал върху парадния шлем на лорд Тивин, с отворена в рев уста и с лапа, драпаща във въздуха. И трите лъва бяха изковани от чисто злато, а очите им бяха от рубини. Бронята му беше от тежки стоманени плочи, емайлирани с тъмен пурпур, наколенниците и ръкавиците бяха инкрустирани със златни спирали. Пръстените, свързващи гръдната броня с предпазителите на ръцете, наподобяваха слънчеви изгреви, всички ремъци бяха позлатени, а червената стомана беше излъскана до такъв блясък, че светеше като огън на светлината на издигащото се слънце.