Джакен все още й дължеше една смърт. В приказките на баба Нан за хора, на които някой гръмкин предлага да им изпълни вълшебни желания, човек трябваше много да внимава с третото желание, защото то е последното. Чизуик и Уизи не бяха толкова важни. „Важна е третата смърт“, казваше си Аря всяка нощ след като прошепнеше своите имена. Но сега се зачуди дали това е истинската причина за колебанието й. Докато можеше да убие с едно прошепване, нямаше нужда да се бои от никого… но използваше ли и третата смърт, отново щеше да се превърне в мишка.

След като Розовото око се беше събудил, тя не посмя да се върне в постелята си. Не знаеше къде да се скрие и затова се запъти към гората на боговете. Обичаше острия мирис на борове и смърчове, милувката на тревата и допира на пръстта между пръстите на краката си, и шумоленето от листата. Сред гората се виеше малко бавно поточе, прояло дере в земята след един порой.

Там, под гниещото дърво и гъсто сплетените клони, тя намери скрития си меч.

Джендри както винаги се беше опънал и не й направи меч, но тя си го направи сама от дръжката на една дълга дворна метла. Оръжието беше много леко и нямаше добра хватка, но й харесваше острият строшен край. Всеки път, щом й останеше някой свободен час, се промъкваше тук и повтаряше упражненията, на които я беше учил Сирио. Стъпваше боса по гнилата шума, сечеше по храстите и брулеше листа. Понякога дори се катереше по дърветата и танцуваше по високите клони, пръстите й се впиваха в кората им и тя настъпваше и отстъпваше, и все по-малко залиташе всеки ден, и си връщаше усета за равновесие. Нощем беше най-добре. Нощем не можеше да я безпокои никой.

Аря се покатери. Горе, в кралството на листата, извади меча си и за известно време забрави за всички — за сир Амори, за Глумците, както и за хората на баща си, потопи се в допира на коравите си пети до дървесната кора и в свисъка на меча във въздуха. Един откършен клон се превърна в Джофри. Тя го заудря, докато той не падна. Кралицата, сир Илин и сир Мерин, и Хрътката бяха само листа, но тя и тях ги уби всичките, накълца ги на влажни зелени дрипи. Когато ръката й се умори, седна преметнала крака на един висок клон да си поеме дъх в хладната нощ, и се вслуша в писукането на търсещите плячката си прилепи. През тъмния балдахин на листата успя да зърне белите като кости клони на дървото на сърцето. „Оттук прилича досущ на онова в Зимен хребет.“ Само ако беше… Тогава щом слезеше, щеше да си е отново у дома и да завари може би татко си, седнал край язовото дърво, където седеше винаги.

Тя пъхна меча в колана и започна да се смъква клон по клон, докато не се намери отново на земята. Лунната светлина бе боядисала клоните на язовото дърво в сребристобяло, но петвърхите му широки червени листа бяха станали черни в нощта. Аря се вгледа в лицето, изсечено в ствола му. Беше ужасно лице, с крива уста, с гневни и пълни с омраза очи. Така ли изглеждаше един бог? Можеха ли и боговете да бъдат наранявани, също като хората? „Трябва да се помоля“ — изведнъж си каза тя.

Падна на колене. Не беше сигурна как точно трябва да започне. Долепи ръце до гърдите си. „Помогнете ми, стари богове — замоли се тя безмълвно. — Помогнете ми да изведа онези мъже от тъмницата, за да можем да убием сир Амори и да ме върнат в Зимен хребет. Направете ме танцуваща по вода, и вълк, и никога повече да не се страхувам. Никога.“

Дали стигаше? Може би трябваше да се помоли на глас, ако искаше да я чуят старите богове. Може би трябваше да се моли по-дълго. Понякога баща й се молеше дълго, спомни си тя. Но старите богове така и не му помогнаха. Щом си спомни и това, се ядоса.

— Вие трябваше да го спасите — загълча тя дървото. — Той винаги ви се молеше. Не ме интересува дали ще ми помогнете, или не. Не мисля, че можете, дори и да искахте.

— Боговете не са за подигравка, момиче.

Гласът я стресна. Тя скочи на крака и извади дървения си меч. Джакен Х’гхар стоеше в тъмното толкова спокоен, че сякаш се беше слял с дърветата.

— Човек идва да чува име. Едно и две и после идва три. Човек трябва свършва вече.

Аря наведе меча си към земята.

— Как разбра, че съм тук?

— Човек вижда. Човек чува. Човек знае.

Тя го изгледа подозрително. Боговете ли го бяха изпратили?

— Как накара кучето да убие Уизи? Ти ли извика Рордж и Хапката от ада? Джакен Х’гхар истинското име ли ти е?

— Някои човек има много имена. Невестулка. Ари. Аря.

Тя заотстъпва, докато не опря гръб в дървото на сърцето.

— Джендри ли ти каза?

— Човек знае — повтори той. — Милейди Старк.

Може би наистина боговете го бяха пратили в отговор на молитвите й.

— Трябва да ми помогнеш да освободим онези хора от тъмниците. Гловър и другите, всички. Трябва да убием стражите и да отворим килиите…

— Момиче забравя — каза той тихо. — Имаше двама, дължаха се трима. Ако страж трябва умре, тя трябва само каже името.

— Но един страж няма да е достатъчен, трябва да ги убием всичките и да отворим килията. — Аря прехапа устна за да не заплаче. — Искам да освободиш северняците, както аз спасих теб.

Той я погледна безжалостно.

— Три живота бяха отскубнати от един бог. Три живота трябва да се платят. Боговете не са за подигравка. — Гласът му беше мек като коприна и твърд като стомана.

— Не съм се подигравала. — Тя се замисли. — Името… мога ли да назова когото и да е? И ти ще го убиеш?

Джакен Х’гхар кимна.

— Човек казал.

— Когото и да е? — повтори тя. — Мъж, жена, бебе, или лорд Тивин, или Върховния септон, или своя баща?

— Баща на човек отдавна умрял, но ако жив и ти знае име, той умре по твоя заповед.

— Закълни се — каза Аря. — Закълни се в боговете.

— Във всички богове на море и въздух, и дори на огън, кълна се. — Той сложи ръката си в устата на язовото дърво. — В седемте нови богове и в старите богове безчет, кълна се.

„Той се закле.“

— Дори ако назова краля…

— Кажи името и смъртта ще дойде. На заранта, след един кръг на луна, след година, ще дойде. Човек не лети като птица, но един крак стъпва и после друг, и един ден човек е там, а крал умира. — Той коленичи до нея и се взря в лицето й. — Момиче шепне, ако се бои да каже на глас. Шепне сега. Джофри ли е?

Аря допря устни до ухото му.

— Джакен Х’гхар е.

Дори в горящия плевник, с извисяващите се около него, окован, огнени стени, не го беше видяла толкова обезумял, колкото сега.

— Момиче… тя прави шега.

— Ти се закле. Боговете чуха, че се закле.

— Боговете чуха. — В ръката му изведнъж се появи нож, чието острие бе тънко като кутрето й. Дали беше за нея, или за него, Аря не можеше да каже. — Момиче ще плаче. Момиче ще загуби свой единствен приятел.

— Ти не си ми приятел. Един приятел щеше да помогне. — Тя се дръпна от него, готова да скочи, ако хвърли ножа. — Не бих убила приятел.

Усмивката на Джакен се появи и изчезна.

— Момиче би могло да… каже друго име, ако приятел помогне?

— Момиче би могло — отвърна тя. — Ако приятел помогне.

Ножът изчезна.

— Ела.

— Сега? — Не беше и помислила, че ще се разбърза толкова.

— Човек чува шепот на пясък по стъкло. Човек няма да спи, докато момиче не отмени едно име. Хайде, зло дете.

„Не съм зло дете — помисли тя, — вълчище съм аз, и призракът на Харънхъл.“ Прибра си тоягата от метлата в скривалището и тръгна след него през гората на боговете.

Въпреки среднощния час Харънхъл кипеше от трескав живот. Завръщането на Варго Хоут беше разбудило всички и ги беше принудило да се захванат с ежедневната си работа. Волските коли, воловете и конете бяха изчезнали от двора, но клетката с мечката си беше на място. Бяха я провесили от средата на арката на моста, свързващ външния и средния двор, окачена на тежки вериги на няколко стъпки от земята. Кръг запалени факли къпеше всичко наоколо в светлина. Някои от конярчетата хвърляха камъни да накарат мечката да реве и да ръмжи. В другия край на двора от вратата на войнишката трапезария струеше светлина, чуваше се дрънчене на посуда и мъжки викове за още вино. Дузина гласове подхванаха песен на някакъв гърлен език, неведом за ушите на Аря.