Сняг се оказа по-малък от Камък — единична укрепена кула с дървена цитадела и конюшня, защитени от ниска стена от груби камъни без хоросан. Но беше така вграден в стръмния масив на Великанска пика, че държеше изцяло под контрол каменната пътека от по-долното укрепление. На врага, решил да щурмува Орлово гнездо, щеше да се наложи да се изкачва с бой стъпка по стъпка от Камък нагоре, засипван с дъжд от скали и стрели от Сняг. Командващият твърдината, кипящ от енергия млад рицар с пъпчиво лице, им предложи хляб и сирене и да се стоплят край огъня, но Мия отклони поканата.

— Трябва да продължим нагоре, милейди. Ако благоволите. — Кейтлин кимна.

Отново им дадоха свежи мулета. На нея се падна бяло и като го видя, Мия се усмихна.

— Белчо е добър, милейди. Стъпва уверено и ще ви пренесе и по лед, но трябва да внимавате. Ще ви ритне, ако не му харесате.

Бялото муле, изглежда, хареса Кейтлин — не я ритна, слава на боговете. Лед също нямаше, за нейно облекчение.

— Според мама, преди стотици години снегът започвал оттук — каза й Мия. — Тук винаги било бяло и ледът никога не се топял. — Тя сви рамене. — Не помня да съм виждала сняг толкова долу в планината, но може и така да е било в стари времена.

„Колко си млада“ — помисли Кейтлин и се помъчи да си спомни дали и тя е била такава някога. Прииска й се да й каже: „Зимата иде, дете“. Думите просто кацнаха сами на езика й. За малко да ги изрече. Изглежда, най-после започваше да става истинска Старк.

Над Сняг вятърът оживя. Започна да вие като вълк единак в ледена пустош, след това съвсем заглъхваше, сякаш искаше да ги подмами, за да престанат да се пазят. Звездите тук изглеждаха по-ярки и толкова близки, че почти можеше да ги докосне, а лунният рог сред черното небе стана огромен. При изкачването Кейтлин установи, че е по-добре да гледа само нагоре и да не извръща очи надолу. Стъпалата бяха напукани и потрошени от вековното редуване на мраз и топене и от безбройните стъпки на мулета, а от височината, колкото и да не се виждаше в тъмното, сърцето й се покачи в гърлото. Когато стигнаха до една седловина между два скалисти зъбера, Мия слезе.

— Тук ще е по-добре да преведем мулетата. Вятърът тук става малко страшничък, милейди.

Кейтлин се смъкна вкочанена от седлото и погледна пътеката напред. Беше дълга двадесетина стъпки и три стъпки широка, с отвесни пропасти от двете страни. Вятърът писна пронизително в ушите й. Мия застъпва леко и животното й я последва невъзмутимо, все едно че вървяха по поляна. Дойде и нейният ред. Но още след първата стъпка страхът я стисна за гърлото. Усети ужасяващата празнота на зейналите черни бездни. Спря разтреперана, без да смее да продължи. Вятърът пищеше и я теглеше за наметалото, сякаш искаше да я придърпа до ръба. Кейтлин отстъпи плахо, но мулето беше зад нея и нямаше път за оттегляне. „Ще умра тук“ — помисли си. По гърба й се стече ледена пот.

— Лейди Старк — извика й Мия от другата страна на бездната, сякаш от хиляда левги разстояние. — Добре ли сте?

Кейтлин Тъли Старк преглътна последните остатъци от гордостта си.

— Аз… не мога да го направя, дете.

— Можете — извика й момичето, лишено от фамилно име. — Знам, че можете. Вижте колко е широка пътеката.

— Не искам да виждам.

Светът около нея се въртеше като детски пумпал — планина, небе и мулета — бясна вихрушка. Кейтлин затвори очи да успокои учестеното си дишане.

— Връщам се да ви взема — извика Мия. — Стойте на място.

Кейтлин бездруго не можеше да помръдне. Вслуша се в злобния съсък на вятъра и чу скърцането на кожа в камъка. После Мия се озова до нея и я прихвана леко под мишницата.

— Ако искате, не отваряйте очи. Сега пуснете въжето, Белчо ще се оправи сам. Така. Много добре, милейди. Аз ще ви преведа. Лесно е, ще видите. Хайде сега една стъпчица, точно така, преместете единия крак леко, просто го плъзнете. Ето. Сега другия. Лесно е, може да се пробяга. Още веднъж, така, продължаваме. Да.

И така, стъпка по стъпка, лишеното от род момиче преведе Кейтлин, стиснала очи и разтреперана, а бялото муле кротко продължи след тях.

Междинната крепост, наречена Небе, се оказа само една вградена в планинския масив стена с форма на полумесец, издигната от груби каменни блокове без хоросан, но дори стигащите до небесата кули на Валирия едва ли щяха да изглеждат по-красиви в очите на Кейтлин Старк. Оттук вече започваше снежната корона. Износените камъни на Небе бяха покрити със скреж и от склоновете над стената висяха дълги като копия ледени висулки.

Зората на изток вече се вдигаше, когато Мия извика за поздрав на стражите и портата пред тях се разтвори. От вътрешната страна на стената имаше само рампи и по тях — купища камъни с всякаква големина. Да се предизвика каменна лавина оттук изглеждаше най-лесното нещо на света. В скалната фасада пред тях зееше пещера.

— Конюшните и бараките са там, вътре — посочи Мия. — Последната част от пътя минава през планината. Малко е тъмно, но поне няма вятър. Мулетата са дотук. Нататък е, как да ви кажа, като през комин. По-скоро каменна стълба, отколкото обикновено стълбище, но не е страшно. Още час и сме горе.

Кейтлин вдигна очи. Точно над тях, светли на утринните лъчи, се виждаха основите на Орлово гнездо. Едва ли имаше повече от шестстотин стъпки височина. Тя си спомни за кошниците и макарите, споменати от чичо й.

— Ланистърови може да са горди, но Тъли сме благоразумни хора. Мия, кажи им да спуснат кошница. Не възразявам да ме качат с ряпата.

Слънцето вече беше изгряло над планините, когато Кейтлин Старк най-после стигна Орлово гнездо. Да излезе от коша й помогна плещест среброкос мъж в небесносин плащ — сир Вардис Игън, капитан на домашната гвардия на Джон Арин. До него стоеше майстер Колемон — мършав и изнервен, с оскъдна коса и къс врат.

— Лейди Старк — поздрави я сир Вардис. — Удоволствието ни е толкова по-голямо с това, че е неочаквано.

— Така е, милейди, наистина — закима майстер Колемон. — Току-що известих сестра ви. Заповядала ни е да я събудим веднага щом пристигнете.

От помещението с макарата двамата я придружиха по едно вито стълбище. Според стандартите на големите домове Орлово гнездо беше малък замък — седем тънки бели кули, скупчени като стрели в колчан на рамото на гигантския скален масив. Не му трябваха нито конюшни, нито ковачници и кучкарници, но според Нед зърнохранилището му беше по-голямо от това на Зимен хребет, а кулите му можели да поберат петстотин души. При все това на Кейтлин й се стори запустял, светлите каменни коридори, през които преминаваха, бяха празни и само стъпките им отекваха по тях.

Лиза я чакаше в солария, все още по нощното си облекло. Разрошената кестенява коса покриваше оголените й рамене. До нея стоеше прислужница и решеше сплъстените й от спането кичури, но при появата на Кейтлин сестра й скочи от креслото и се усмихна.

— Кат! О, Кат, колко се радвам, че те виждам. Милата ми сестричка. — Притича през стаята и я прегърна. — Откога не съм те виждала — промълви Лиза и се вгледа в очите й. — Ох, колко години минаха.

Всъщност бяха пет. Пет жестоки за Лиза години бяха си взели данъка. Сестра й беше с две години по-млада от нея, но сега изглеждаше състарена. Поначало по-ниска от Кейтлин, Лиза беше наедряла, лицето й беше бледо и подпухнало. Имаше сините очи на Тъли, но някак воднисто светли и неспокойни, а малката й уста беше сърдито нацупена. Прегърнала я, Кейтлин си спомни за крехкото момиченце с високата гръд, което я чакаше в онзи ден в септата на Речен пад. Колко хубава беше тогава и колко изпълнена с момински мечти. От някогашната хубост на сестра й беше останал само кестенявият водопад на косите й.

— Изглеждаш добре — излъга Кейтлин, — но… уморена някак.

Сестра й я пусна.

— Уморена. Да. О, да. — Сякаш едва сега забеляза останалите прислужницата си, майстер Колемон и сир Вардис. — Оставете ни — каза им тя. — Искам да поговоря насаме със сестра си. — Те излязоха, а тя хвана Кейтлин за ръката…