— А гръмкините и снарките? — каза Тирион. — Да не забравяме за тях, лорд Сняг, иначе за какво е цялата тази голяма работа?

— Не ме наричай лорд Сняг.

Джуджето повдигна вежда.

— Дяволче ли предпочиташ да те наричат? Позволиш ли им да разберат, че думите им могат да те наранят, цял живот няма да се отървеш от подигравките. Щом искат да ти дадат прякор, приеми го, направи го свой. Така няма да могат да те наранят повече с него. — Той махна с тояжката си. — Хайде, ела с мен. В трапезарията ще дават някаква гадна каша и някоя гореща паница няма да ми се отрази зле.

Джон също беше огладнял, затова тръгна до Ланистър, като забави крачка, та непохватно залитащото джудже да не изостава. Вятърът се усилваше и чуваха скърцането на дървените постройки; по-надалече някакъв забравен капак на прозорец дрънчеше непрекъснато. Чу се и приглушено туп, и край тях от един покрив се изсипа тежка снежна пелена.

— Не виждам вълка ти — каза Ланистър.

— Връзвам го край старите конюшни на една верига, когато тренираме. Сега прибират всички коне в източните конюшни, така че там никой не го безпокои. Останалото време си е с мен. Килията ми за спане е в кулата на Хардин.

— Аха, онази с порутените бойници, нали? Килнала се е като нашия благороден крал Робърт, когато се напие. Мислех, че тези стари сгради са изоставени.

Джон сви рамене.

— Никой не го интересува къде спиш. Повечето стари цитадели са празни, можеш да си избереш която килия искаш.

Някога Черния замък бе приютявал пет хиляди воини, с всичките им коне, слуги и оръжия. Сега представляваше дом за една десета от това количество и части от него бяха в руини.

Тирион Ланистър се засмя и дъхът му излезе на бяла пара в мразовития въздух.

— Трябва да кажа на баща ти да арестува повече зидари, докато кулата ти не се е срутила.

Джон усети подигравката, но истината не можеше да се отрече. Стражът бе издигнал деветнадесет големи укрепления покрай Вала, но само три от тях все още бяха заети: Източен страж на сивия, изметен от ветровете бряг, Сенчестата кула сред високите планини, където свършваше стената, и Черния замък между тях, в края на кралския път. Другите твърдини, отдавна изоставени, представляваха самотни, пусти места, където студените ветрове свиреха през черните дупки на прозорците и духовете на мъртвите се тълпяха по парапетите.

— По-добре е да съм си сам — упорито каза Джон. — Другите ги е страх от Дух.

— Разумни момчета — отбеляза Ланистър и смени темата. — Разправят, че чичо ти много се е забавил.

Джон веднага си спомни онова, което си бе пожелал в яростта си — видението с просналия се мъртъв в снега Бенджен Старк — и извърна глава. Джуджето имаше способност да усеща някои неща и Джон не искаше то да прочете вината в очите му.

— Каза, че до рождения ми ден ще се върне — призна той. Рожденият му ден си беше дошъл и заминал неотбелязан, преди два дни. — Отидоха да търсят сир Веймар Ройс, баща му е знаменосец на лорд Арин. Чичо Бенджен каза, че може да го търсят чак до Сенчестата кула горе в планините.

— Чувам, че много добри стражи изчезвали напоследък — каза Ланистър, докато изкачваха стъпалата към общата трапезария. Ухили се и отвори вратата. — Може би гръмкините са изгладнели тази година.

Залата беше огромна и неуютна въпреки огъня, който пращеше в камината. В гредите на високия й таван гнездяха врани. Джон чу грака им, докато взимаше купа с яхния и комат черен хляб от дежурните готвачи. Грен, Тоуд и още неколцина бяха насядали на пейката най-близо до топлото, смееха се и ругаеха грубо. Джон ги изгледа замислено, след което си избра място в края на помещението, възможно най-далече от останалите хранещи се.

Тирион Ланистър седна срещу него, подуши недоверчиво яхнията и измърмори:

— Пак ечемик с лук и моркови. И някой трябва да каже на тия готвачи, че ряпата не е месо.

— Яхнията е овнешка. — Джон свали ръкавиците и стопли ръцете си в парата, вдигаща се от паницата. От миризмата устата му се напълни със слюнки.

— Сняг.

Джон позна гласа на Алисър Торн, но в него имаше някаква нотка на любопитство, каквато не беше долавял досега. Той се обърна.

— Лорд-командирът иска да те види. Веднага.

В първия миг Джон толкова се изплаши, че не можа да помръдне. Защо ще иска да го види Лорд-командирът? Помисли си обезумял, че са получили някаква вест за Бенджен. Беше загинал, видението му се беше сбъднало.

— Чичо ми? — изломоти той. — Жив ли се върна?

— Лорд-командирът не е свикнал да чака — последва отговорът на Алисър. — А аз не съм свикнал да давам обяснения на копелета.

Тирион Ланистър скочи от пейката.

— Престани, Торн. Плашиш момчето.

— Стойте настрана от работи, които не ви засягат, Ланистър. Вашето място не е тук.

— Но мястото ми е в двора — отвърна с усмивка дребосъкът. — Една дума на подходящо ухо и ще си умреш вкиснал старец, докато получиш още някое момче, което да обучаваш. А сега кажи на Сняг защо старият мечок иска да го види. Има ли вести за чичо му?

— Не — каза сир Алисър. — Работата е съвсем друга. Тази заран от Зимен хребет е пристигнала птица с писмо, засягащо брат му.

— Бран! — ахна Джон и скочи. — Нещо е станало с Бран!

Тирион Ланистър сложи ръка на рамото му.

— Джон. Искрено съжалявам.

Джон едва го чу. Дръпна се от ръката на Тирион и закрачи през залата. Докато стигне до вратата, вече тичаше. Понесе се към командирската цитадела през преспите стар сняг. Когато стражите го пуснаха, се втурна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Нахлу в приемната на лорд-командира и изпъшка задъхано:

— Бран… Какво съобщават за Бран?

Джиор Мормон, Лорд-командирът на Нощния страж, беше вечно навъсен старец с внушителна плешива глава и рунтава бяла брада. На рамото му бе кацнал гарван и той го хранеше с житни зърна.

— Казаха ми, че можеш да четеш.

Той прогони гарвана и птицата плесна с криле и кацна на прозореца. Продължи да гледа оттам как Мормон измъкна хартиен свитък от колана си и го подаде на Джон.

— Зърно! — изграчи гарванът. — Зърно!

Пръстът на Джон опипа очертанието на вълчището върху счупения восъчен печат. Разпозна почерка на Роб, но буквите сякаш се размазаха, докато се мъчеше да ги прочете. Усети се, че плаче. И после през сълзите долови смисъл в думите и вдигна глава.

— Жив е! — каза той. — Боговете са го върнали.

— Сакат — измърмори Мормон. — Съжалявам, момче. Прочети останалото от писмото.

Джон се вгледа в думите, но те вече нямаха значение. Вече нищо друго нямаше значение. Бран щеше да живее.

— Брат ми е жив — каза той на Мормон.

Лорд-командирът поклати глава, сбра шепа зърна и подсвирна. Гарванът долетя на рамото му и изграчи:

— Жив! Жив!

Джон се затича по стълбите с усмивка на лицето и с писмото на Роб в ръка.

— Моят брат ще живее! — извика той на стражите и те се спогледаха. Върна се бежешком в трапезарията и завари Тирион Ланистър, тъкмо привършил с яденето. Награби дребосъка под мишниците, вдигна го във въздуха и го завъртя. — Брат ми ще живее! — Ланистър го изгледа смаян. Джон го остави на пода и напъха хартията в ръцете му.

— Ето, прочети.

Наоколо се събраха други и го загледаха с любопитство. Джон забеляза Грен на няколко стъпки от себе си. Изглеждаше угрижен и посърнал, но в погледа му нямаше нищо заплашително. Джон отиде при него. Грен отстъпи и вдигна ръце.

— Ей, копеле, стой настрана от мен, де!

Джон се усмихна.

— Извинявай за китката. Роб веднъж използва същия ход върху мен, само че с дървен меч. Болеше като седемте ада, но твоето сигурно е по-зле. Виж, ако искаш, мога да ти покажа каква е защитата от него.

Алисър Торн ги чу и изръмжа:

— Виж го ти, лорд Сняг иска да ми вземе мястото. По-скоро аз ще науча вълк да жонглира, отколкото ти ще обучиш тоя бизон.

— Приемам облога, сир Алисър — отвърна Джон. — Много ще се радвам да видя как Дух жонглира.

Джон чу как Грен вдиша стъписано. Настъпи тишина. А след това Тирион Ланистър се изкиска. Трима от черните братя се включиха от близката маса. Смехът се подхвана по масите, накрая се включиха и готвачите. Птиците се размърдаха по гредите и накрая дори Грен се закикоти.